Това са първите ми стъпки във фантастиката. Надявам се, че ще харесате текста. Остана само да добавя, че критиката е добре дошла. 

От тъмнината

 Светът потъна в мрак. Вече повече от седмица продължава така и никой не знае кога ще свърши. Свещениците проповядват разпалено, че това е божие наказание, че Господ ни праща мрак, за да ни накаже за прегрешенията. Казваха, че ни учел. Карал ни да оценим светлината, която ни дава. Да разберем колко сме зависими от нея; отнемал ни и слънцето, и луната, оставял ни сами в нищото, за да проумеем копнежа си към светлината. Без утро... без ден, само нощ. Вечна нощ. Дори звездите не се виждат. Дойдоха Черните дни. А свещениците проповядват и проповядват. Господ щял да ни върне светлината, когато се покаем искрено за прегрешенията си. И всяка година тържествуваха тези свещеници. Рано или късно Бог връщаше светлината. Как няма да се покаеш, ако не си виждал слънцето от седмици? Това покайване при мнозина прерастваше в лудост.
 Сега отново сме затворници в собствения си свят. Навсякъде тъмнина. Едно черно нищо. Проблемът никога не е бил в самата тъмнина. Имаме факли, имаме и масло, а и магьосниците са достатъчно. Проблемът е в това, което нарича мракът свой дом; това, което се чувства в мрака така, както рибата във водата. Тези същества, тези... неща, чиито вой чуваме, чакат. Чакат онзи, който мисли, че през Черните дни човекът все още е господар на света. Чакат ни да сбъркаме, да излезем от крепостите си. Горко на нещастника, който го е направил, горко му. 

         1
Този в мрака                                      

 Конвоят се движеше много бавно. Четиримата конници, обградили каретата, се озъртаха нервно, гонеха мрака, махайки с факлите си и шепнеха тихо. Нито виждаха нещо, освен черната пелена, нито можеха да усетят каквото и да е. Конникът, който водеше, направи знак с ръка и конвоят спря.
- Изгасете факлите - промълви тихо той.
Всички се подчиниха. Изчакаха няколко секунди, за да им привикнат очите с тъмнината. 
- Някой вижда ли нещо?
Конете запръхтяха, чу се приглушеното им тропане. Конниците се завъртяха в малки кръгове, взирайки се в мрака.
- Толкова е тъмно, че не мога да си видя протегнатата ръка - каза някой с тих, треперещ глас.
- Не я протягай, глупако, че да не вземеш да я изгубиш. Шефе! - конникът, който се обади, кимна към едва различима фигура отпред и направи знак с глава към каретата.
Този, който явно беше шефът, отиде и тупна леко по покрива ù.
- Слушам те - обади се женски глас отвътре.
- Какво да правим? Тъмно е все едно някой ми е бръкнал в очите.
- Разтъркай си очите и изпрати следотърсача да разузнае, Тенсли - отвърна рязко жената.
Мъжът кимна отривисто към единия от конниците. Той се поколеба, издиша шумно и пришпори коня си напред. Тенсли огледа хората, доколкото можеше. Никой не показваше признаци на паника, никой не трепереше неудържимо. Това беше достатъчно. Протегна ръка. Изви глава, все едно изучаваше паяк, но така и не успя да види пръстите си. "Мамка му, тъмничко си е. Не стига това, ами и мъгла си имаме. За целия си живот не съм срещал такава мъгла, точно сега ли трябваше? Толкова е плътна, че не мога да си поема въздух като хората. Има повече вода, отколкото въздух в нея. "
След не много време се чу тропот на кон някъде отпред. Появиха се очертанията на пратения следотърсач, който се приближи на лакът разстояние от Тенсли.
- Докладвай, Джъм.
- Шефе - пак се поколеба, опитваше се да удържи гласа си - Има трупове. Много.
- Откога са мъртви? - Тенсли заговори още по-тихо.
- Не можах да видя... Достраша ме, извинявай.
- Нищо- направи кратка пауза и после допълни, навеждайки се към лицето на Джъм- Демони? Стриги? Какво?
- Не, не бяха разкъсани. Мисля, че е работа на меч.
"Дано. Дано, Господи, дано."- помисли си Тенсли.
- Шефе, има и още - Джъм преглътна тежко и проплака шепнешком - Не сме на пътя. Отделили сме се от него, явно доста отдавна.
Тенсли сдържа грозната ругатня, която беше на езика му.
- Продължи.
- Има някакви камъни, излизащи от земята долу-горе на нивото на коляното. Черни, май, ама в тая тъмнилка може да са били и бели. Като паднали от небето са. Всичките трупове са разпръснати около тях.
- Друго? - Джъм поклати глава в отрицание - Свободен си.
Тенсли не издаде нищо с гласа си. Запази паническия си страх за себе си. Тупна пак върху дървената карета.
- Госпожо...
- Чух. Продължаваме. Запалете факлите.
- Госпожо, длъжен съм да ви предупредя, че ако там има нещо, факлите само ще го привлекат.
- Прави каквото ти казвам. Достатъчно време загубихме. На прав път сме, сигурна съм.
Тенсли се обърна към другите, изругавайки на ум.
- Запалете факлите. Тръгваме. Пред нас има трупове. Не се паникьосвайте, няма нищо страшно. Хайде, да вървим.
 

 Започна да вали сняг. Малки, бели, искрящи снежинки, които се появяваха от нищото и потъваха в мрака. Беше студено и макар сякаш невзрачни, безсмислени и безполезни снежинките се натрупаха и образуваха сива покривка върху земята. 
 Конвоят достигна труповете. Спряха и наскачаха от конете. Тенсли мина най-отпред и заоглежда мъртвите тела с помощта на факлата си. Чуваше хрущенето на снега от стъпките си. Беше толкова тихо, че ушите му пищяха. Закова се изведнъж на място и останалите се вторачиха изплашено в него. Хукна назад към тях.
- Бързо в строй! Гръб до гръб, веднага! Веднага! - изхриптя той.
Стъписаните войници скочиха един към друг и оформиха кръг. Извадиха се мечове. Зачакаха.
- Какво?
- Какво има? - чу се шепот.
- Някой е влачен. Има следи по земята! - отвърна Тенсли не без уплаха - Снегът ми спаси кожата.
Мъжът, който управляваше каретата, чу това. Скочи и влезе в кръга, стиснал с ръце устата си, за да не извика.
- Госпожо... Госпожо! - Тенсли вече говореше по-високо.
Вратата на каретата се отвори. Една тъмна фигура слезе и прекоси разстоянието до тях със спокойна крачка. Жената протегна ръка, промълви нещо и над групата грейна ярко кълбо светлина. Започна да оглежда труповете. Видя следите от влачене и изпрати кълбото светлина към тях. Те продължаваха няколко крачки и спираха до камък, голям колкото маса, но висок по-малко от педя. На него беше седнал някой, обърнат леко в страни. Жената пристъпи бавно и неуверено натам. Яркото кълбо отиде точно до тъмната фигура. Беше войник, рицар най-вероятно. По телосложението се познаваше, че е мъж. От бронята му стърчаха три стрели, две от гърба и една от гърдите. Жената не можеше да разбере дали е жив или мъртъв. Не помръдваше, не се чуваше дишането му, но беше седнал там нарочно, сякаш да си почине. Тя пристъпи решително напред.
- Госпожо, моля ви - обади се Тенсли.
- Спокойно - отвърна тя уверено.
Тенсли прехапа устни. "Ако ще да пукна, една жена не е по-храбра от мен." Мина бързо пред нея, а тя се усмихна едва забележимо. Тенсли запристъпва с малки крачки, очаквайки всеки момент това чудо върху камъка да скочи към него.
- Ей, приятел! Войнико, жив ли си?
Отговор не последва. Тенсли взе решение, отиде и разтърси с ръка седналия.
- Жив ли си, приятел?
Мъжът изстена. Тенсли с нечовешко усилие се сдържа да не побегне.
- Махнете му шлема и го накарайте да легне - изкомандва жената.
Останалите пребориха страха си и отидоха да помогнат на шефа си. Положиха рицаря върху камъка и махнаха шлема му. За облекчение на всички непознатият имаше съвсем нормално мъжко лице. От устата, носа и ушите му се стичаше кръв. Тенсли разтвори безцеремонно устните му и отдъхна едва чуто.
- Не е вампир, нито някаква друга гадост  - кимна той - Човек, нормален човек.
- Не се знае. Отдръпнете се - жената ги изгледа властно и се обърна пак към непознатия.
Сложи ръце върху челото и гърдите му. Пръстите ù светнаха в приглушена, млечно бяла светлина. Мъжът отвори очи и се огледа.
- Кой си ти? - попита го тя.
Рицарят се закашля глухо, опита се да ù отговори, но не успя.
- Какво стана? Кажи ни, ние не сме ти врагове.
- На... нап.. - запъна се, изчака и след малко каза - Нападнаха... нападнаха, сбихме се...
Опита да каже още нещо и като видя, че се мъчи напразно спря. Жената забеляза това. Магията му върна сили, но двамата със смъртта все още не се бяха пуснали.
- Отнесете го в каретата ми.
- Госпожо... - опита да се възпротиви Тенсли.
- Млъквайте, командире, и слушайте какво ви се приказва, за да не ви оставя да пазите труповете.
Тенсли кимна и направи знак на останалите. Нужни бяха всички мъже, за да пренесат непознатия. Той не изглеждаше нито висок, нито нисък. Тенсли прецени по телосложението, че е около 80 кг., но заедно с пълното бойно снаряжение ставаше почти двойно по-тежък. Вкараха го в каретата, изгасиха факлите и продължиха със същата убийствено бавна скорост. Не можаха да намерят други оцелели, а и не им се търсеше.
 

 Рицарят лежеше безмълвно в краката на две жени. Мигаше, оглеждаше се, въртейки очи, и не помръдваше. Едната от жените, по-възрастната, на която казваха "госпожо", му направи няколко заклинания, които му облекчиха болката, спряха донякъде кръвотечението и като цяло пооправиха нещата. Вече виждаше нормално, не двойно. 
- Кажи нещо - подкани го тя - Колкото да знам, че не си умрял.
Мъжът хвърли един поглед на момичето, седящо до нея. Минаваше за хубава, с дълга кестенява коса, плах поглед, който не шареше много-много по него, и ръце, прибрани в скута. "Госпожата" обаче беше далеч по-интересна. Качулка, дълбоко деколте, в което се поклащаше изящна огърлица, червени прави коси, които не можеха лесно да се скрият, и ярки сини очи. Рицарят беше сигурен, че не е госпожа. Тя клекна до него и започна да съблича бронята му. Младата девойка видимо поруменя, но не се възпротиви.
- Ще извадя стрелата - каза червенокосата, гледайки го в очите.
Той кимна. Жената измъкна забитата в гърдите му стрела и на него му причерня. Останалите две в гърба и да искаше нямаше как да извади. Дървените им части бяха счупени.
- Благодаря - промълви мъжът.
- Кой си ти? Какво стана? - тя направи малка пауза и допълни спокойно - Отговаряй, за да не се намесвам.
- Ако отговоря, рискувам да бъда изхвърлен отново навън. Не мога да поема такъв риск, но не искам да лъжа спасителя си.
Едва говореше. Червенокосата се ухили.
- Добре. Има и други начини.
Тя погледна вътре в главата му. Търсеше спомен, но такъв нямаше. Мъжът сякаш не мислеше за нищо и си беше изгубил паметта. После тя попадна на нещо. Знаме, герб и писмо. Отдолу личеше печатът на сенешал Кардвил. Всичко ù се изясни. Жената излезе от мислите му и го остави да изучава деколтето ù. Беше ранен все пак.
- Офицер? - попита го тя.
- Полковник - кимна ù.
Жената се усмихна. Скупчи видяното в една мисъл и я прати на девойката телепатично.
- Авне, къде сбърка той?
Младото момиче се замисли. Напрегна се, но явно не успя да намери отговор и замълча.
- Ардинският герб, момиче, ардинският герб. Показа ми сгрешен герб. Какво означава това?
- Че не е спомен - отговори смутено девойката.
- Точно така. Нашият приятел се опитва да ни измами. Къде беше грешката в герба?
Авне се напрегна отново. Мъжът отговори преди нея.
- Ардинският вълк е без опашка на герба.
Червенокосата жена се усмихна лукаво.
- Умник, за малко да мине.
Свали горната част на нагръдника му и с рязко движение разкъса подгизналата от кръв дреха под него. За момент се стъписа. Погледна го изненадано в очите. "Полковник друг път." Тялото му беше набраздено от стари и нови белези. Някои бяха зараснали, други все още кървяха. Имаше голяма синина върху ребрата от дясната му страна, най-вероятно резултат от удар с боздуган, а може би от силен ритник. Червенокосата се загледа в татуировките, не бяха много, но не бяха и случайни. Страхът ù надделя. Изрече бързо едно просто заклинание. 
- Раната няма да те убие. Не е много дълбока, най-вероятно тези на гърба ти също не са - видя, че той се опитва да каже нещо и добави бързо - Препариран си. Тоест не изцяло, всичко ти работи, само дето не можеш да помръднеш. Да, устните също. Предпазна мярка против лъжи.
Жената замълча за момент. И двамата знаеха, че това е измислица. Предпазната мярка беше против изричане на заклинание, не лъжи.
- Не зная защо ме излъга - продължи тя - но сега искам да ми кажеш истината. Кой си ти? Защо имаш такива татуировки? Защо пътуваш по време на Черните дни? Не е нужно да е подред. Сега ще ти позволя да говориш, но ако се опиташ да направиш нещо, ще се погрижа да умреш бавно и болезнено.
Докосна устните му и той успя да ги отвори.
- Казвам се Денис, ардинска вещице. Какво е твоето име?
Тя изтръпна. Лицето ù пребледня и стана още по-красиво.
- Лина. Как...
- Ще разбереш. Всичко по реда си - прекъсна я мъжът - Аз...
Млъкна и се замисли.
- Най-добре е да ти покажа.
Вещицата кимна леко и направи знак на Авне да се се приближи. Двете се хванаха за ръце и Лина докосна челото на мъжа.

  2
Сам

 "Изгубих се... вече се изгубих. Не зная накъде да вървя. Не зная накъде е север, няма и по какво да се ориентирам. Изгубих се. "
Спря. Тупна коня по врата и го погали. Животно изпръхтя удобрително.
"Ако съм поне приблизително прав, това е долината Боруг`вар. Спомни си... хайдеее... Какво има тук? Черен пясък, като пепел, това е Долината на демоните, черни камъни, минаващи като река през нея... от къде на къде? От север на юг, разбира се. А аз къде съм? Около мен няма камъни, значи продължавам, докато не ги достигна. Ще се отклоня леко на дясно. Стискай копита конче. Ако греша, няма да умра само аз."
Денис тупна пак коня, пришпори го леко с крака и тръгна вдясно. Мина много време, или поне на него така му се стори. Всъщност нямаше никаква представа. Знаеше само, че още не се е натъкнал на камъни. Слезе от коня и спря на едно място. Огледа се.
"М-да... Както си и мислех. Нищо не се вижда."
Закрачи напред, за да се поразтъпче и се спъна в един камък. Не можа да запази равновесие и се просна по лице, падайки върху друг, доста по-голям. 
"Направо си паднах на щастието."
За момент наистина се беше почувствал щастлив. Единственият радостен момент от доста отдавна. И като всеки такъв, и той отмина неусетно. Денис се надяваше, че преследвачите ще го изгубят в мрака. Разбира се, последна остава надеждата... и истината я довършва. Те наистина го бяха изгубили, но предположиха, че той ще тръгне да търси камъните. Точно така и стана.
Една стрела изфуча във въздуха покрай главата на войника. Последва втора и трета. Той скочи на земята и не помръдна повече. Опитваше да определи откъде се стреля. Дочу тихи гласове, а после и бавни стъпки. Започна да вали ситен, но плътен сняг. Една малка снежинка падна върху дланта му. Загледа се в нея за момент.
"Снежинките... Снежинките ще покажат очертанията им."
Вторачи се упорито напред. Нищо не видя. Изчака малко и напрегна отново зрението си.
"Един... втори, вдясно още един."
Скочи на крака. Изстреля се напред и извади единия от мечовете си със свистене. Беше запомнил местата на фигурите и нанесе три последователни удара. И трите попаднаха, където трябва. Някой замоли за помощ.
- Всички долу! - чу се вик от тъмнината.
Денис се просна по очи. Над него премина вълна от огън, която беше толкова ярка, че го накара да затвори очи.
"Имате си и магьосник, а? Ето така сте ме намерили толкова бързо, едва припарих до камъните и вече ме открихте."
Остана на земята. В ляво малка, светеща топчица прониза мрака и се извиси на две-три крачки височина. Изведнъж тя се пръсна, сякаш гръмна, осветявайки всичко в синя светлина. Всичко включително Денис и магьосника, който я беше създал, а после за миг изгасна. От същата посока към него се насочи голяма огнена топка. Денис се хвърли настрани и по главата му се посипа пясък. Замахна и запрати меча си към магьосника, или поне където мислеше, че е. Извади друг меч, бавно и тихо. Ослуша се. Не се чу тупване, магьосникът беше жив. Отново отляво долетяха тихи стъпки. Денис нанесе удар в тъмнината, който премина през нищото, завъртя се в танцова стъпка и нанесе втори удар, който срещна гърлото на някой. Ритна фигурата, изваждайки меча, и се отдръпна ловко. Бронята на посечения иззвънтя - в нея се удари стрела. Играта на котка и мишка продължи. Четирима бяха мъртви.
На магьосника явно му писна. Отново едно малко кълбо набра височина и окъпа всичко наоколо в светлина, но не се пръсна като предишното. За момент никой не помръдна. Денис изброи пет човека и магьосника. После настана касапница. Някой зад него стреля, вероятно шестият, и нещо се заби с писък в гърба му. И от двете му страни към него се затичаха хора. Денис се завъртя на дясно в пълен кръг, пренебрегвайки болката, и хвърли меча си отново към магьосника. Той не успя да реагира на време, готвеше се да запрати поредната огнена топка и летящото оръжие се заби с пукот в гърдите му.
Денис извади последните си два меча, които досега си почиваха на гърба му. Нападателите му се стъписаха за момент. Започнаха да го обикалят в кръг. Той използва момента, докато още не се бяха подредили, и се хвърли към този, който беше най-далеч от другите. Замахна с дясната си ръка в хоризонтален удар, последван от завъртане и посичане с останалата свободна лява ръка. Чу тупването на тялото. После поредната стрела се удари в гърба му. Стисна зъби и се обърна. Пет войника стояха не далеч от него. Магьосникът спря да стене, умря и светлината изгасна. Изстреляха се още няколко стрели, които минаха далеч от Денис, но той успя да ги чуе. Чу също и двамата, които се опитаха да го заобиколят отляво. Изчака ги да се приближат без да помръдва. Нанесе удар и единият падна. Замахна към другия, но пропусна. Нямаше никой. Приклекна бързо. До крака му се разхвърча пясък - там удари оръжие. Денис замахна широко и посече някой. Раненият извика от болка и получи втори, смъртоносен удар.
"Останаха трима."
Снежинките разкриха очертанията на фигура на няколко крачки отпред. Мъжът, който стоеше там, вдигна нещо във въздуха, Денис ясно видя това. Чу писъкът на стрелата, която се заби жестоко в гърдите му. Болката замъгли съзнанието му. Хвърли се напред и наръга яростно мъжът, опитващ се да презареди арбалета си.
-Тук е, тук е. Бързо.
Денис се обърна рязко към гласа и хвърли оръжието си натам. Няколко отчетливи гъргорещи звука разпръснаха тишината.
"Един меч за последния останал."
Силите го напускаха. Успя да се задържи на крака и се огледа. Не виждаше никого. Хвърли последния си меч на две крачки от себе си. Нищо не се случваше.Чакане. Отчетливо тупане на две бързи крачки. Над пуснатия меч изсвистя острие. Денис скочи натам. Другият обаче го усети. Нанесе широк хоризонтален удар. Денис мина под него и удари противника си с ръка. Той се оказа доста по-ловък от другите. Не се вкопчи в схватка, а се отдръпна назад. Направи бърз финт, замахна късо и накара Денис да загуби равновесие. Опита се да го прободе. Денис хвана острието с ръка. Бронята му хвърли искри, мечът се приплъзна, скъса ръкавицата и разкървави дланта. Другият мъж натисна силно напред и върха на меча му се удари в нагръдника, но не успя да го пробие. Двамата заотстъпваха бързо назад. Денис се спъна и падна, повличайки другия със себе си. Започнаха да се боричкат. Няколко секунди блокираха ударите си и се въртяха по земята. Другият мъж надделя и остана отгоре. Засили меча си, но преди да удари Денис се изплю в лицето му. Спечели секунда, която беше напълно достатъчна. Завъртя се колкото можеше и удари с лакет мъжа в главата. Той загуби съзнание и Денис изхвърли безжизненото тяло настрани.
Пое си дълбоко въздух. Погледът му беше размазан, главата го болеше и усещаше метален вкус в устата си. Нямаше сили да се изправи. Чу стъпки от посоката, в която беше изхвърлил тялото. После към тях се прибави ръмжене. Паника премина по гърба му. Започна да лази колкото се може по-бързо в другата посока. Отзад се разнесе силно хрущене и звуци от разкъсване. Другият мъж вече беше мъртъв със сигурност. Денис напипа лазейки арбалет с почти заредена стрела. Пое няколко бързи глътки въздух, събра всичките си сили, напрегна се и успя да зареди стрелата. Продължи да лази. Грозен рев раздра въздуха. Идваше от много близо. Нещо го хвана за крака. Денис ритна с колкото сила имаше. Съществото зад него отстъпи за миг, а после се хвърли напред и изрева още по-яростно. Денис се обърна и стреля. Едно грозно лице беше вторачило ярко червените си очи в него. Набръчканата му кожа се беше отдръпнала, откривайки два реда нечовешко големи, хищни зъби. Демонът сякаш се задави. Стрелата се беше забила в гърлото му. Съществото залитна назад и изчезна в мрака.
Денис нямаше повече сили. Пусна арбалета и седна, там където беше. Повика коня си няколко пъти, но той не идваше. Огледа се в тъмнината, завъртайки глава. Виждаше само мрак. Безкраен, непрогледен мрак. Съзнанието му започна да гасне, като пламъка на свещ, подухван от слаб ветрец. Опипа около таза си с ръка, търсейки ръкохватка на меч, но нищо не намери. Наведе се към десния си крак- в ботуша държеше голям военен нож. Усети, че ще падне и се отказа. Вместо това се подпря с лакът върху коляното. Дишането му стана учестено и много по-трудно.
"Трябва... трябва да... може да се вър... трябва..."
Опипа дясната си длан. Беше мокра, подгизнала от кръв. С показалеца си начерта кръст върху шлема си. Прост знак, но за друго нямаше сили. 
Пред лицето му се разнесе тихо ръмжене. Две червени очи се показаха от мрака.
Заспа.

Лина и Авне излязоха едновременно от главата му, поемайки си дълбока глътка въздух. Девойката закрещя панически.