Макс
Вървяхме по улицата. Около нас празничната атмосфера на коледен Ню Йорк създаваше усещането за предстоящо вълшебство. А може би вече се бе случило. Необяснимото привличане, което изпитвах към тази непозната и едновременно много позната жена ме озадачаваше и отгоре на всичко ме правеше щастлив. По различен начин. С Нанси бях щастлив, но остана споменът за ужас и болка след нея… Исках това „след Нея“ да приключи. По възможност скоро. Тази вечер.
– За какво мислиш, Макс?! – попита Моли, а после притеснено каза – Извинявай, не исках да нарушавам личното ти пространство…
– Не го нарушаваш. С теб мога да мълча без това да ми създава проблеми. Напротив, Моли, радвам се, че попита. – Помълчах, за да събера мислите си, поех дъх и казах – Мислех си, че съм с щастлив да бъда с една непозната и в същото време необяснимо позната жена. – Протегнах ръка към нея и тя, поглеждайки ме за момент, без колебания сложи своята в дланта ми… Протеклото помежду ни електричество можеше да захрани елхата в Рокфелер Сентър и целия Великденски остров… Усетих го с костите си… С щастливата болка на осъзнаването, че и тя го е усетила. И точно заради това не се колебах изобщо, притеглих я към себе си и покрих устни те ѝ със своите… Светлините на Сакс зад нас сякаш изчезнаха. Изчезнаха и звуците на улицата.
Не знам защо, но не очаквах Моли да отговори… поне не веднага, но тя го направи. Отвори устни и плъзна език между моите. Зарових пръсти в огнените коси, докато леко захапвах долната ѝ устна. После плъзнах устни по шията… Трябваше да спра. На всяка цена… Ще спра. След малко. Ароматът на мед, на лимон и на Моли ме остави възбуден и твърд като камък… А тя простена тихо в ухото ми, гризвайки ме леко:
– Какво правим, Макс?!
– Опознавам те, Моли – усмихнах се в отговор. Хванах я отново за ръка и попитах – А ти?!
– Отговорих на целувката ти… Мисля…
– Не мисли… – отново я целунах. И тя пак отговори. Беше като откровение… Вдигнах я на ръце и я завъртях. Чувах смеха ѝ. Усещах я под материята на дрехите. Знам, че и тя ме усеща… Исках я… Цялата, с разпилени по мен коси.
– Исках да кажа… мисля, че вечерята вече ни чака – заяви хитрушата и допълни – но ако не си много гладен…
– Гладен съм… За теб… Прости ми тази откровеност. Не знам какво ми става, но наистина изпитвам глад… който няма нищо общо с италианската храна, която ми обеща…
– О, Макс… Не знам какво да кажа…
– Не ми казвай, Моли… Покажи ми…
***
Моли
Да му покажа?! О, не иска да му показвам… Защото ще го разкъсам. С голи ръце. Изпитвам първичната нужда да имам този мъж. На всяка цена. За предпочитане веднага. Той пробуди онази същност, която никой друг така и не повика, но аз знам, че съществува. Ако някой беше успял нямаше да се налага да зачевам с донор в стерилната среда на клиниката… Възможно ли е Максимилиан Брайтън да е донорът… Отхвърлям тази революционна мисъл, докато се надигам на пръсти, за да го целуна… т.е. да му покажа… Не можем да се откъснем един от друг… Усещам как трепвам в ръцете му всеки път, когато ме прегърне, докато правим по някоя крачка в посока „Фабио“. Усещам как всеки негов мускул се свива, когато пръстите ми проследяват очертанията им под тъмносинята материя на ризата му… Макс е огромен и ме кара да се чувствам малка, крехка… едновременно уязвима и защитена… Задавам си въпроса как ще завърши тази вечер… Искам ли да знам…
Криво-ляво стигнахме ресторанта. На вратата ни посрещна майката на Чико Асанте:
– Закъсня, ragazza mia… – каза тя, поемайки връхните ни дрехи.
– Само малко, Nonna, само малко – отвърнах без да се разкайвам аз – Това е Макс, Nonna.
– Signora Asante, lei è bellissima! – изрече Макс Галантния Брайтън.
– Вече не съм толкова красива, лъжец такъв – усмихна се сеньора Асанте, после се обърна към мен и ми намигна, докато ни водеше към масата ни – Има хляб в него, да знаеш – и допълни – Оставям ви на Карло. Той ще е вашият
сервитьор. А Чико ви е приготвил изненада, bellissima – каза, отдалечавайки се Nonna.
Ресторантът беше пълен, но сеньора Асанте винаги е имала забележително шесто чувство и вероятно то е причината за относително уединеното сепаре, в което се намирахме. Това абсолютно отговаря на онова, което минава през ума ми. Искам или не… този мъж намери ключа към първичните ми инстинкти на жена…
Противно на всяко очакване за италиански ресторант „Фабио“ не бе окичен с покривки на червено бели карета, независимо, че сервираха и пица, и паста. В същото време, въпреки колосаните покривки със сицилианска дантела, имаше толкова автентичен вид, че винаги съм се смайвала, когато на излизане стъпвам на нюйоркския тротоар, а не на пътека нейде в Сицилия. Може би гласовете на Дулце Понтес и Андреа Бочели допринасят за цялата атмосфера
Вместо да седне насреща ми Макс се настанява до мен. Исках ли да го направи?! Надявах се… Карло вече готов да запише поръчката ни… Искам да си поръчам Макс. Тръсвам глава, за да се върна в тази реалност… Докато очите ми минават по диагонал на менюто питам:
– Макс, ти говориш италиански?! Nonna го оцени, да знаеш!
– Малко… като студент, за да се издържам миех чиниите в италиански ресторант – усмихна се Макс.
– И аз. Работех тук…
– Тук?! – изненада се Макс.
– Да, учех в Парсънс, колежа по дизайн, с пълна стипендия, но това не покриваше нито обеди, нито вечери… Издържах полугладна две седмици и накрая си намерих работа тук… – Замълчах, защото въпросът на Макс ме хвърли в блатото на миналото, а аз с всички сили се постарах да се измъкна от тази лепкава във всяко отношение кал и затова насочих вниманието си към него – А ти, Макс… разкажи ми за себе си… О, това прозвуча като интервю за работа, прости ми… някак съм отвикнала да общувам, освен при разговори свързани с делови въпроси… – замълчах смутено, защото усещах погледа му върху себе си, а не знаех какво да кажа…
– Моли, – изрече меко Макс – ти си толкова харизматична и е цяло чудо, че не го знаеш… може би точно тази невинност ме привлича. Със сигурност мога да кажа, че не е смокинга – засмя се той и това заличи неудобството ми. И ме накара да го харесвам още повече. Сметнах, че е по-добре да отклоня вниманието от себе си:
– Разкажи ми как така реши да живееш на Великденските острови. Сигурно е свързано с работата ти… – гласът ми затихна, защото Макс не сваляше очи от мен… Погледа му бавно се движеше – очите, устните… шията… Бежовият ми костюм от две части пламти… исках да кажа, аз пламтя, усещам го… не мога да го разкопчая, защото под него е само… дантеленото бельо, което до този момент единствено ме караше да чувствам жена… Сега до мен седи мъж, който в този миг протегна ръка и много внимателно прокарва пръсти през косата ми... Мъжките пръсти са най-зашеметяващия гребен... а аз съм кълбовидна мълния... Думите му достигат до замаяното ми съзнание. Едва:
– Втори ден си мисля как правя това. Имаш великолепна коса, Моли… И не искам да ти разказвам… искам да ти показвам… Ще трябва да почакам, предполагам… Нали?! – Усмихна се той, а очите му горяха… това подпалваше и мен…
Кръстосах крака в опит да спра потокът магма отправил се към сърцевината ми и събрала нови сили казах:
– Там сега е лято, нали… Не е ли това най-подходящото време, за да види човек Моаи…
– Така е… И много бих се радвал да ти ги покажа. Тях и още стотина безкрайно интересни неща…
– Кое или по-точно какво те отведе там, Макс?! Ако е твърде лично можеш да замълчиш… – и допълних с усмивка – и без това съм решила, че и без интервю ще ти ушия смокинга за коледния бал…
Това го разсмя. Този мъж знае, че е очарователен. Не само защото има великолепна физика, а защото умее да покаже на жената насреща, че е жена. Стопроцентова… Загледах се в трапчинката, която има и моето дете… в хлапашките искри, вихрещи се в тези толкова магнетични сини очи и скосените вежди над тях… в тъмната сянка на едва наболата брада и се спрях на плътните устни… Гласът му ме избави от спомена за целувките ни. Защото затъвах в копнежа си по него…
– Не е нещо, което да не се е случвало и на други хора… предполагам… Търсех възможно най-отдалеченото и слабо населено място, което да е и на един полет от цивилизацията и избора беше между нос Добра Надежда и нос Хорн… Помислих, че Огнена земя е добро решение… После сънувах Нанси, която търсеше яйцата на последния ни Великден заедно в градината ни на Сан Хуан… – гласът му затихна съвсем и сърцето ми се сви…
– Коя е Нанси, Макс – попитах плахо.
– Жена ми… Мъртва е…
– Била е много важна за теб… – не задавах въпрос, а го осъзнах на глас…
Настани се мълчание, което по някаква абсолютно нелогична причина не бе неудобна или неловка. В друг случай бих се почувствала безсърдечна, разпитвайки човек за болките му, но исках да го опозная… Не знам дали ще ми стигне времето и да разбера какво се крие под този чар на почти лошото момче, което по една случайност никой не е хванал все още на местопрестъплението.
– Страх ме е… Страх ме е, че ще я забравя. Че сърцето ми ще я забрави… – гласът му внезапно се скъса, натежал от болка.
– Макс… – преплетох пръсти с неговите и леко ги притиснах – тя винаги ще бъде с теб, независимо къде и с кого си. Независимо колко време ще мине от последната ѝ усмивка… Такава любов е светлина, Макс…
– Ти си светлина. Още, когато те видях да влизаш в пробната зала знаех, че ме чака нещо. Не знаех какво… и сега не знам. Сигурен съм, че е предвидено от Бог и Вселена. И за двама ни, Моли…
Устните му бяха толкова близо… Загубих дъха си, потракването на приборите в изящния италиански порцелан затихна. Остана само Максимилиан Брайтън. Само той. С болката си. С грубото очарование на мъж, който е имал и е изгубил… Секундите се нижеха помежду ни бавно. Капки копнеж по овала на минутата, в която устните ми срещнаха неговите. В началото леко… нежно, а след това все по-жадно. Бях като бедуин изгубил пътя към оазиса на племето си. Ръцете му ме обгърнаха. Привлече ме към себе си. Усетих всяко мускулно влакно от твърдата му гръд под ризата. Езикът му се плъзна между устните ми. Посрещнах го и го оставих да завладява. Да пирува… А моята жажда растеше…
Следва.
Жени Иванова
© Jasmin Все права защищены
Пепи, благодаря и на теб, и на Жан Кристоф за подкрепата и интереса. Зарадвах се