Чардак сой блестеше със своите големи баири от километри. Трудно беше човек да не го забележи, когато пътува по магистралата. Високите възвишения и огрените от слънцето склонове с бели варовикови скали отразяваха всичко, което се случва в местността. И когато влезеш навътре и стигнеш до малката долчинка, големите скални късове се превръщаха в плодородната огряна земя, на която растяха красивите лозя на АПК-Североизток. Особено есента тежките изпечени гроздове пъчеха своите рамена  върху жилавите пръчки на лозите и смучеха лъчите на жаркото ранно-септемврийско слънце. Листата, като човешки длани, но с багрите на зеленото, прибираха своите пръсти рано сутрин, а вечер прегръщаха гроздовете в своите пазви, пазейки ги от лютото течение на склона. А младите филизи на лозите бяха готови като същински камшици да защитят крехките чепки, щом се появяха косерчетата. Остроклюните птици не бяха добре дошли тук. Те много добре знаеха, че лозето на Чардак сой пазеше всичко за неговите стопани.

Бай Стамен крачеше бавно из редовете на лозето и оглеждаше зрелостта. Младият мъж скъсваше от всяка лоза по зърно, за да провери сладостта на гроздето. А понеже голяма Богородица беше минала отдавна, сега само чакаше „да се вдигне шекера” и да започват гроздобер. Бай Стамен гледаше лозето на Чардак сой откакто завърши техникума. Въпреки подигравките от началниците на ТКЗС, предприемчивият, но слабичък тогава младеж, успя да впрегне всички дядковци на селото на работа и да направи голямо и хубаво лозе. Беше вдигнал производствения капацитет на лозовия масив с над шест пъти. Но беше истински ръководител. Честността, предаността към земята, любовта към лозичките, преклонението пред Христовата кръв, всичко това му помагаше много. Бе свързан духовно с лозето. Знаеше всяка една пръчка, всеки един филиз, всеки един чеп. Въртеше ножиците като хирург. След него нямаше „мегдан за доизкусуряване”. Всичко се случваше по тертип. Дори плевелите ги беше страх да никнат между красивите и стройни лози. Сега бай Стамен вдигна поглед към небето. Да, определено вещаеше да няма скоро време дъждове. Гроздето бе узряло. Сега само остана да започне гроздобера.

На следващата седмица бе започнала усилена работа в лозовия масив. Жени, мъже, деца и старци, въоръжени с ножици, ножове, стъкла и чалъмлии пръсти беряха красивите бели и червени гроздове. Много смях, много глъчка се чуваха из лозето. А на отсрещните дървета птиците чакаха да обират тараш, щом кампанията приключи. Годината бе наистина щедра. Една лоза пълнеше пет-шест огромни касети с грозде и мъжете трудно сварваха да ги изнасят от редовете и да ги товарят на камионите. Крачките им се отпечатваха в дълбоки и тежки стъпки в червеникавата, камениста почва. Толкова много тежеше реколтата. Жълти и черни оси и пчели жадно пиеха сладкия сок, примамени от жаркото слънце и опияняващия рубинен гроздов сок. Пчелите щяха да го отнесат в кошерите, а осите, те днес бяха гости на Господа. Всяка твар тук имаше своето специално място и никой не обръщаше внимание на ужилванията на насекомите. Просто природата се бе нагодила, а Бог бе разпоредил всичко да върви хармонично. И скоро соковете на лозата щяха да се насочат към малките и крехки пъпки върху леторастите. За да могат да узреят и да се превърнат в „зимните очи” на лозето. Те щяха зорко да гледат как слънцето все по-ниско пада с идването на зимата. И щяха да затворят своите клепки лека-полека. За да ги отворят отново, щом Свети Трифон ги погали с топлите лъчи на февруари. Това младите пръчки ококорваха своите очи. И след ножиците се разплакваха. Плачеха като новородено, вдишвайки първата си пролетна глътка въздух. Техните сълзи се връщаха обратно в земята, където пояха жадните от зимата корени. И ето след месец-два се показваше ресата. Русалската неделя се изпълваше с прашеца на лозата. Тогава беше забранено да се влиза из редовете. А когато ягоридата беше готова, за втори път мъжете и дядовците слагаха на рамената си тежките бакърени пръскачки и опръскваха младите филизи с бордолезовия разтвор. Така под грижите на бай Стамен и неговите работници лозичките се превръщаха в мощни и дебели чукани, които до дълбока старост повтаряха този цикъл всяка година и се отблагодаряваха с тежките и сладки гроздове.

Бай Стамен товареше едни касети, накацани с оси, в камиона, когато отдалеч се зададе „Нива”-та на Съби Костадинов. Беласатият мъж беше познат из селото като шмекер и това, че идва по гроздобер, значеше, че ще има някаква далавера. Бай Стамен не обърна внимание на дошлия гостенин в лозето и продължи да върши своята работа.

- Стамене, добър ден бе. Ееей, не виждаш, че идвам, мама му стара. Много на работен са пишеш нещо, че не ми обръщаш внимание…

- Бай Съби казвай, каквото имаш за казване, че имам много работа днеска, не ми се занимава с панаири.

- Спокойно, момче, няма да правя панаири. По работа съм дошъл.

- Казвай каква е таз работа, за дето си дошъл.

- Абе, каза ми председателят, че сте почнали да берете гроздето неска и викам да дойда да ми дадеш към 500 кила на мене и 400 на свата, че съм му обещал.

- Бай Съби, нямаш ядове, бе. Докарай „Газка”-та тука, ей сега щи напълним колкото искаш.

- Той, камионът, зад мене кара, тъй че няма опасност.

- Сега докат доди камионът, ела в бараката да напишем фактурата, и после аз да се връщам на касетите, че ще замръкнем, пък трябва в стопанския двор да закараме обраното и утре да го пращам във „Винпром”-а.

- Каква фактура ще ми пишеш, бе момче?

- Как каква фактура? Нормална фактура ти издавам, после отиваш на касата в управлението и плащаш фактурата.

- Аааа, така не сме се разбрали, значи!

- Що бе, бай Съби, с кое не сме се разбрали?

- Председателят не е казал да ми пишеш фактура, ти сега джумбиш ли ще ми правиш?

- Председателят си плаща гроздето като дойде, пак с фактура…

- Аз, ако ще ми искаш пари за един тон грозде, хич нямаше да са хвана от селото тука да идвам.

- Ааааа, не знам…! Казвай! Ако искаш с фактура, давам, ако не, се качвай на „Нива”-та и си заминавай, щото нямам време да се занимавам с тебе.

- Еееей, голяма работа стана ти, ама ще го видим туй нещо…

Бай Съби запали колата, завърна и камиона и хванаха обратно по пътя за селото. Беласатият червендалест мъж беше с пламнало от яд и гняв лице, задето не беше успял да вземе на аванта. Но времената бяха такива. Всеки се опитваше да прекара другия. Завистта се превръщаше в нравствена ценност на едно дълбоко корумпирано общество. Носеха се легенди за т.нар председатели на ТКЗС. Когато в овцефермата се родило агънце през зимата, отишли при председателя и за да могат да отмъкнат агънцето, му казали, че са се родили три. „Едното е за мене, другите дайте на народа”. С такива красиви приказки и пищни угощения величията на селскостопанския труд пълнеха със сланина опънатите си търбуси. Беше тежко за всеки да гледа как едни имат неограничено и разполагат с широки пръсти, а тези, в които беше истинският труд, едвам успяваха със десетте банкноти с лика на Георги Димитров да нахранят семействата си. Пропагандата, че всички са равни, бе един голям цирк, на чиято арена бедният изстрадал народ бягаше в омагьосан кръг под ударите на камшиците на глупаците и посредствените, които сега държаха юздите здраво. Като уличните псета, със същата такава жестокост, те не пускаха кокала си. Зъбите им бяха остри като на вълци, а погледите зорки като на гарван. Подли и завистливи, тези кодоши на партията бяха бурно аплодирани сред тълпите и приветствани с най-висши държавни отличия. Да живее глупостта, да живее народната глупост. Това бе единственото нещо, което бай Стамен виждаше в тази система. Тъй като произхождаше от богато семейство, режимът бе наложил върху него тежкия си чук, а пред гърлото му бе опрян острият сърп на Партията. Едно погрешно движение и той щеше да си иде. Но малко по малко с упоритост и истински труд, мъжът бе доказал, че би допринесъл много повече за общото благо и за благото на дебелите председатели, отколкото ако беше техен върл враг.

Гроздоберът приключи успешно. Годината наистина се оказа прекалено щедра. Бъчвите и каците преливаха от вино. А продажбите на грозде пълнеха канцеларските тетрадки на ТКЗС-то. Всички бяха доволни от труда на бай Стамен и бригадата му. Тая година получиха и допълнителни пари за Новата година. Изглежда всички бяха щастливи от постигнатото… Освен малките и завистливи очички на някои хора.

Бай Стамен беше в избата и заедно с няколко мъже преточваха една бъчва, понеже имаха съмнение, че виното ще се разболее. Той всеки ден следеше сложните ферментационни процеси, но понеже бъчвата беше вече много стара, явно годинките си казваха думата.

- Бай Стаменее, тука една кола от града е дошла бе. Преди малко каза бай Пантелей пазачът, че ходили в управлението и те търсили.

- Е, къде са?

- Ааа, тука отвънка са, казаха, че търсили Стамен Марков.

- Че какво има зимно време да ме търсят от града, тука на студеното, в село, и то в избата, аз даже съм отпуска…

- Не знам, не знам… Само казаха да те извикам отвънка, имали нещо да приказват с тебе.

- Кои са, бе, казаха ли?

- Не ги познавам, ама и не казаха. Мааа, са костюмирани, май са от „голямото добрутру”.

- Ей такива като ми дойдат на половината на работата. Бат Гане, ела дръж тука маркуча, да изляза да ги вида, какво искат…

Мъжът излезна от избата и видя до спряната бяла „Лада”, зам.-председателят на АПК-Североизток и директора на Млекопроизводството.

- Добър ден!

- Добър ден! Ти ли си Стамен Марков!

- Аз съм, аз съм!

- Приятно ми е, Кирил Апостолов!

- Здравейте, другарю Апостолов! Здравейте, другарю Павлов.

- Стамене, председателят чул, че правиш много хубаво вино, вика я ме води да го видя това момче.

- Викам на Пламен Павлов, другарю Павлов, туй момче Стамен Марков, тая година изкарало бая грозде, ще е срамота лично ако не го познавам, бе.

- Мерси, другарю Апостолов. Нека влезе в избата да ви почерпя, има много хубав делиборан.

- След малко, след малко. Пламене, виждам аз, напорист е, навсякъде ще успее. Тъй-тъй.

- Стамене, щом председателят те похвали, добре е работата. Пък то нали знаеш – виното, то се едно като млякото.

- Може, другарю Павлов, може. Хайде сега да влезем, да не стоите на студено тука отвън.

След две седмици преназначиха бай Стамен в кравефермата на селото. Едва сега той беше разбрал думите на Пламен Павлов, че виното било същото като млякото. Те просто бяха дошли да злорадстват и да се подиграват на успехите на младия мъж. Но Стамен разбра защо. Съби Костадинов се беше оплакал на Апостолов от бай Стамен и големците решиха да закопаят истински трудещия се. Те го лишиха от неговия живец. Но само така си мислеха. След две години кравефермата, която беше на загуба, преуспя с ръководител Стамен Марков. Губещото предприятие изгря, отново поздравления, отново медали. Отново за тези с търбусите. Но вече не смееха да пипнат бай Стамен, защото знаеха, че където пипне, всичко се получава. Лозето на Чардак сой беше поверено на Съби Костадинов. Тъй като той не можеше да реже дори собственото си лозе, след две години то се предаде и го изкорениха. Червеното Пино Ноар и белият Ризлинг се предадоха под тежкото гребло на „Кировец”-а.

Още три години по-късно новият председател на АПК Иван Калоянов поиска Стамен да се върне и да направи отново лозята, но той отказа. Тогава започна работа в Полевъдството, където отново се докосна до Христос. Този път чрез житото.