.

          Изминаха около пет десетилетия, през които светът преживяваше  необясними аномалии и  кризи. Различни по естество.

Едни бяха свързани  с релефа на Земята, други - с необикновени, загадъчни  звуци,които излизаха  от недрата й,а трети - с промените в анатомията на живата материя. Появиха се  неизвестни  болести... Народите се умориха да се борят. От безизходица станаха апатични към живота. Отминаха   първите времена на колективна съпротива. В тия  десетилетия  човечеството преодоляваше макар и трудно  случващото се. Тогава все още народите си помагаха, изказваха  съжаления за жертвите и бедите. Светът  още се гордееше с успехи, макар че те означаваха повече приспособяване, отколкото  извоюване на победа. Когато след пауза на затишие, той се възправи да продължи напред, заваля  дъжд от нови беди. Познати и непознати. Само за едно денонощие от лицето на Земята изчезваха  цели  водоеми. Реки, езера, водопади... Не  много, но изчезваха... Солеността на моретата и океаните се повиши няколко пъти. Морските обитатели излизаха на повърхността и издъхваха от безпомощност.   Изворните води замирисаха на зловоние. Растения развиха аномалии и раждаха причудливи отровни или неядливи плодове. Сякаш  ексцентричен ботаник си играеше с тях нехайно и дръзко. Земята  подивя и се превърна в  твърд, обладана внезапно от библейски Апокалипсис. Ураганни ветрове  отнасяха пясъци от пустините на хиляди  километри и ги наслагваха върху плодородни почви на континентите, създавайки  нови пустини и пресушавайки водоеми. Те събориха  старата Хеопсова пирамида в Египет и огънаха  конструкцията на Айфеловата кула в Париж. При положителни температури неизвестно защо някъде валеше  сняг, а при минусови - Слънцето ставаше чудовищно ярко и изгаряше всичко, до което се докосваше.Това  не се случваше навсякъде. Но там, където ставаше, хората не можеха да  повярват на очите си. Мислеха, че сънуват кошмари. Връхлитаха и непознати  болести. Новите поколения се раждаха страхливи и неуверени.Те дори вече не изплакваха когато се раждат. Появяваха се в света мълчешком. Разтуриха се държави, разпадаха се градове, опустяха села... Всичко рухваше и изчезваше. Държавността   се превърна в спомен. Хората се разбягаха накъдето им видят очите. Изчезнаха училища, университети, големи заводи... Световната икономика като болна от проказа изгуби едно след друго отраслите си, докато накрая се превърна в  труп. Родителите вече сами образоваха, до колкото могат децата си. Учеха ги да четат, пишат и смятат, но други родители и това  не правеха... Младите отчаяни, загубили  вяра, престанаха да създават семейства. Безпризорни малолетни и невръстни деца се скитаха навсякъде. Все още се намираха райони по света, незасегнати от тия необясними явления. Но за тях имаше   малко желаещи да ги обетават, защото там всичко беше разграбено. Гладът и болестите  вземаха все повече жертви. Повече отколкото  природните аномалии. Човешки  трупове се виждаха навсякъде. Отначало  ги погребваха в общи гробове, но по-късно това беше вече невъзможно. Живите ставаха все по-малко и по-малко и трябваше да пазят силите си. Поради внезапната ерозия цели квартали в градовете се сриваха, пропадаха, а под развалините им смазани и задушени умираха хиляди.Фабрики и заводи изоставени стърчаха като оглозгани кости край пътищата. Съществуващите водоизточници бяха отровени от бликащи от недрата газове и от гниещите трупове на водната фауна. Трудно беше да се намери  чист водоизточник. От постоянно недохранване хората се движеха като сенки. Неразбиращи какво се случва на планетата им. Изгубили вяра и в Бог и в наука те буквално подивяваха...

     Тая  балканска привечер дойде  нежна и тиха, сякаш  светът,   превъзмогнал беди, се наслаждаваше  на възвърнатото си спокойствие и съвършенство. Изоставено от жителите си, селцето  от двадесетина къщи беше кацнало върху баир в гънките на планината.  Цялото тънеше в руини, вече ничии и обрани, опоскани до колкото може да се плячкоса  самата Нищета. Но две от къщите  имаха  вид на обитаеми, защото наистина  до скоро бяха такива.

   Тоя човек  дойде  от град, отстоящ на хиляди километри от тука. Той не беше стар, но  не беше и млад. Някога имаше  буйна, гарвановочерна вълниста коса и момичетата го харесваха и заради нея. Но после  настъпиха аномалиите и незнайно защо  косата му преди да побелее окапа.  Започна да му расте нещо подобно на бебешки мъх. Само че на цвят беше наситено зелен. Очите му  също претърпяха деформация. Станаха  почти квадратни  и  избеляха. Но погледът му  все пак запази човешката си проницателност и разумност.

           Той беше преживял  всички стъпала на служебната йерархия.  На всяко стъпало заставаше по два пъти. Веднъж - на изкачване по стълбицата и веднъж - на слизане. Когато заърши с отличен успех средното си образование в съседния град, завинаги напусна бащиния си дом. После завърши  с отличен успех  и един от най-престижните  университети в света. Въпреки че получаваше стипендия, сутрин ставаше в тъмни зори, за да отиде на работа. Работеше като разносвач на  закуски по домовете. Беше млад и трудностите вместо да го плашат,по-скоро го забавляваха. След дипломирането записа аспирантура, придоби научна степен и остана на работа в университета. След години достигна академичната длъжност професор.

         Но  започнаха  световните аномалии. Отначало  беше изпълнен с  вярата на  несломим  оптимист. Избраха го за член на Световния стратегически  научен консулт за спасяване на Планетата.В него участвуваха светила от всички области  на науката.Човекът работеше денонощно, изцяло отдаден на идеята да се разбули тайната на всички беди, които превръщаха планетата в преизподня. Създаваше  трескаво  нови и нови  хипотези и теории... Той предполагаше, проверяваше, сверяваше, изказваше, доказваше, оспорваше и отричаше... Беше неуморим. Имаше и много   други като него. Цялата научна интелигенция влагаше  потенциала си в стремежа да открие, докаже и отстрани причините за  необяснимите бедствия. Трябваше да се разбере  откъде, как и защо вече повече от половин век  тормозят цивилизацията на   Земята. Въпреки, че човечеството отдавна беше задгърбило всички петролни горива и ползуваше няколкото вида  екологично чисти източници на енергия. Точно когато на учените им се струваше,че почти са стигнали до откритие, се случваше нещо неочаквано, нещо непредвидено, което хвърляше в нови догадки и  опровергаваше труда им. Амбициите, стремежите бяха разбити, надеждите съсипани. Загубата на ценно време носеше нова порция отчаяние и страх...След няколко провали на ССНК за спасяване на планетата, той съкрушен се оттегли от науката. Стана за кратко време преподавател по астрономия във все още съществуващо  училище в Англия, после - ръководител на  обсерватория в полуопустяло планинско градче, нейде из дебрите на Скандинавия. Но нищо  не беше сигурно за околната среда,че ако днес е добре и утре ще бъде така. Неочаквано в района се появиха свлачища и огромни пукнатини в земята около обсерваторията. Един ден само за миг тя се  превърна в купища от бетон,стъкло и тухли. После   пукнатините сякаш оживяха, раззинаха уста  и  погълнаха и тях. Наложи се да бяга. Не можа даже да получи последната си заплата, която му изплащаха в хранителни продукти. Накрая когато положението стана неконтролируемо, всички започнаха да се спасяват по единично. Спасяваше се и той, но се зае пътьом  да прави астрологически хороскопи.Изработваше ги със старание и усет. Всеки искаше да му се предскажат хубави неща, което най- често беше, че ще оцелее. Той трябваше все пак да се занимава с някаква работа, за да не умре от глад...Нищо не беше останало вече у него. Нито самочувсвието му на преуспяващ учен, професор по астрофизика,лудо влюбен в науката. Когато започна да се изхранва от хороскопи усети, че губи и човешкото си достойнство. Плащаха му отново с продукти, но те бяха огризки - кой каквито има, защото магазини нямаше. Все още работещите тук-там  получаваха скромно  възнаграждение в храни. Но и тоя период отмина. Последва го нов... Накрая човечеството  хукна подгонено от преживените ужаси, както Йо, превърната в крава е била гонена  от стършела на Хера. Тогава човекът взе  решение да се  завърне в бащината  къща в  родното си село и там да остави костите си, ако така му е писано.

          Къщата  беше на повече от сто и петдесет години, плетена, но  с  яки греди и красива дограма. Истукана на стотина метра от билото на хълма, двуката и запазена. с дървени тавани, боядисани в небесно синьо. Някога   изглеждаше весела, шумна и изпълнена с живот. В нея живяха дядо му, баща му, майка му, сестра му и двамата му братя. После едни напуснаха земята, а други се разпиляха по света. Последен в нея остана средният му брат със семейството си. По-късно, за да може да изучи добре децата си и той се пресели да живее в  богата  държава, на другия край на континента. Преди години когато всичко беше много по- спокойно в света, човекът често се чуваше с братята си, със сестра си, но сега нямаше и представа дали са живи или мъртви.

       Последна в къщата остана майка му. Помнеше, че в един мрачен  ноемврийски ден негов братовчед му се обади, за да  съобщи, че  и тя си е отишла... Може би бяха минали около петнадесет години или малко повече от тогава. Мазилката отвън беше все още учудващо запазена. Но стъпалата  напукани се ронеха. На пръв поглед всико вътре беше съсипано. Стаите бяха  оголени, с пропукани стени и гъсти паяжини по ъглите. Човекът се зарадва. За да я възстанови, такава каквато е останала  в паметта му от преди повече от четири десетилетия, щеше да му трябва време. А такова сега не му липсваше.

 Вървя докато стигне някогашните граници  на   бившата си държава. Из между стотиците изоставени коли, намираше и такива  с  малко гориво в резервоарите. Ако можеше да запали двигателите, палеше ги и пропътуваше известно разстояние с тях, докато горивото свърши... Не  преодоляваше лесно пътищата. Имаше много и какви ли не препятствия. Огромни камъни от свлачища и съборени дървета ги препречваха. Наоколо димяха опожарени гори, руини от изнапуснати градове и безлюдни  по-малки селища. Простираха се разляти и превърнали се в мочурища някогашни реки, виждаха се трупове на хора и животни, отпадъци от какво ли не и безброй изоставени автомобили, които трябваше непрекъснато да заобикаля.Човекът вървя месеци от западна Европа до Родината си. Добре че  климатът беше приемлив,а сезонът –топъл. Нощуваше в  колите.Вода намираше, но тъй като не знаеше дали е добра за пиене, всяка вечер я преваряваше. Срещаше хора, но повечето от тях бяха изгубили човешкото в себе си.Те пътуваха  просто за никъде. Виждаше ги как мърдат устни и говорят на себе си.Плачат,потънали в тъжни спомени,или се смеят безпричинно без да  поглеждат наоколо.Напразно човекът се опитваше да ги заговори.Те не виждаха,бяха слепи за тая реалност. Може да  се дължеше на  преживените  ужаси,защото дори и по-младите бяха побелели.

             На едно място откри голяма кола, която най-вероятно е извършвала международни превози.Колата изоставена,беше почти  излязла от пътя, пред който зееше дълбока  пропаст.Може би точно когато водачът е пътувал по  пътната лента,тя се е откъснала пред очите му и е паднала в пропастта.Шофьорът  уплашен  до смърт от гледката  е хукнал да бяга и е изоставил колата,защото не е знаел дали пропадането няма продължи.

       Човекът се спря  да проучи съдържанието на товара.Реши да извърши рискована маневра. Да върне много бавно колата назад и да я изведе на безопасно място.Качи се  внимателно в отворената кабина.Ключовете стояха на таблото.Двигателят запали от раз.След като се отдалечи  на около петдесетина метра от опасното място, спря, слезе, мина зад колата  и развърза  брезента. Влезе да провери какъв е товара . И друг път беше търсил из такива   автомобили,но никога не намираше  това,което търсеше.А то беше единствено и само храна

          Имаше много пакетирана стока.Повечето бяха кашони,но се виждаха и метални щайги,чували  и вакумирани по дузини бутилки.Човекът усети как краката му умаляват от изненада и вълнение. Не вярваше на очите си.Никога не беше  мечтал,не беше и сънувал за такова изобилие.Всичко  беше храна, много по-ценна от злато. Реши да направи по-подробна ревизия.С храната можеше да се оборудва средно голям хранителен магазин.Стоката беше разнообразна.Имаше брашно, захар,сол ориз,макаронени изделия,кашони с месни и зеленчукови консерви,Няколко кашони  бяха пълни със сухи колбаси.Стоката се допълваше от тенекии със сирене,пити кашкавал,пакети с масло,бутилки олио,мас.десетина каси  качествен алкохол,шоколад и накрая любимото му кафе.Той едва не пощуря от радост.Влезе отново в кабината,за да я огледа по-подробно. Видя легло, застлано с  животинска кожа и два одеяла от мериносова вълна Имаше и шуба,подплатена с ярешка кожа,мобилен телефон с дълготрайни батерии,два чифта почти нови мъжки обувки,слънчеви очила и малка раница.Претърси я и откри две пачки с нововъведената в последните години единна световна валута.Пачките изглеждаха като току-що отпечатани.Просто времената бяха такива,че вече нямаше май какво да се купува с тях.Намери още лични документи,голяма връзка ключове ,малък албум със снимки, тесте карти за игра и шах.До седалката, на пода стоеше туба с питейна вода и пакет със  храна.Откри и няколко пътни карти на Европа и Азия.Но най-радостното предстоеше. Резервоарът на колата показваше,че е пълен на две трети от нивото си с гориво.Човекът трескаво се огледа .Наоколо не се виждаше жива душа. Излезе навън и  отново се огледа. Подкара бавно и  внимателно колата.Караше само по обходни пътища.Реши да пътува през нощта.Не бързаше,защото трябваше да успее да стигне благополучно до бащината си къща.Ако там все още не са започнали аномалии, с тая храна можеше да удължи живота си с година,две...Кой знае...

            По един от черните пътища срещна група „катунари”.Те идваха от гъсто населените райони,в които  храната беше  почти изчезнала.Отначало държавите,които имаха повече храни спряха износа и се опитаха да задоволят  потребностите на народите си.Но по-късно се отказаха. Защото нищо не можеше да спре нахлуващите отвсякъде гладни народи.Второ, все по-честите аномалии унищожаваха реколтата и моряха добитъка.Стана безсмислено хората да са уседнали.Организирани банди,  свързани с родствени,ссъседски,приятелски и други връзки  започнаха да се придвижват от държава в държава,даже от континент в континент.Никаква храна не можеше да се опази,ако не се изядеше на време.Кражбите и убийствата  заради храната станаха ежедневие. Хората умираха от глад.Мълвеше се,че в някои райони на света  е възникнало  канибалството. След като  „катунарите” отминаха, човекът съобрази,че трябва да се крие.Можеха да го нападнат и ограбят.

       Той се чувствуваше като току що спечелил голяма печалба от лотарията.А вече беше  близо до целта си.Движеше се на зиг-заг,за да замете следите си и да проверява дали няма опашка след себе си.Свърна по някакъв  път, водещ към подножието на невисок връх.В долчинката шумеше буйна река.Спря колата зад висок ред от къпинови храсти ,угаси двигателя и слезе.Реши да изчака в това си укритие докато се смрачи.Този район на планината му беше познат.Идвали бяха тук с баща си за гъби ли,за малини ли, не помнеше  добре.Беше се къпал в реката.Даже знаеше,че там долу има  невисок водопад с голяма  плоча под него.Вдиша дълбоко чистия  въздух с ухание на билки.Приближи до храстите и откъсна няколко зрели къпини.Бяха все така сочни и ароматни като някога.Сякаш вкусваше не къпини,а от самото си детство.Легна върху меката  трева и разпери  ръце.Наоколо цареше  тишина.Щурци вече настройваха цигулките си за серенади.Един  славей от  хълма отсреща отправяше любовни призиви.Човекът за миг  помисли,че целият ужас в живота  през последните години е   кошмарен сън и  сега се е събудил отново.Някаква притегателна сила го изправи на крака.Отиде до колата,извади бурканче с кафе.Намери в кабината метално канче, и  омазани с масло конци.Стъкна огън като добави  стиска сухи клони и го запали.Скоро водата завря и човекът изсипа кафе в канчето,после добави и захар.Ароматът беше божествен.Не беше пил кафе от седем години.Блажено  докосваше със всички сетивни клетки в устата си плътността,сладостта и аромата му.В тоя миг не можеше да допусне,че Създателят на Вселената може да сътворява каквото и да е, без да отпие за вдъхновение от божественото кафе. Разтвори албума на неизвестния шофьор ,за да го разгледа.Чувствуваше се така добре, сякаш се излежаваше не на поляна,а на дивана във всекидневната,докато в кухнята жена му Рийя приготвяше обяда.Вратата се отваря и зачервен и възбуден в стаята връхлита  синът му Денис. Целият сияещ, застава в средата на стаята и на висок глас заявява:-Днес най-после господин Анди ни раздаде проверените тестове по английски!

-Е,и?-той повдига веждата си въпросително.

-Май че имам слаб.-Момчето подава листовете с теста и  отправя тъжен поглед към баща си.

        Човекът поглежда написаното.Няма нито една грешка,а отдолу  е разтляла телеса закръглена шестица.

-Колко пъти съм ти казвал по-малко да риташ топка,а повече да залягаш над науките!Сега за тая слаба оценка ще трябва да понесеш наказанието си.Какво избираш?Да изядеш задължително десерта си,който по традиция ще е  индийски или да помогнеш на майка си в приготвянето на обяда.

-Их, ама и ти какъв си,татко?!Така ме изплаши с преструвките си.Разбира се,че ще отида да помагам на мама.

-Ама ти още ли си тука,бре сине майчин?-Престорено сърдит  вика той.Момчето му се залива от смях и се втурва към кухнята.

       Човекът усети,че по брадясалото му лице текат сълзи.Нямаше кой да го види,затова ги остави да си текат на воля.Извади от портфейла си единствената семейна снимка,която му беше останала.На нея бяха тримата.Той,Рийя и Денис.Беше правена тук в България,в съседния на неговото село балкански град.Тогава синът му завърши колежа по журналистика.Той реши да доведе семейството си в родния си край.Майка му и баща му бяха още живи.Зарадваха се много.Старият се обади на всичките си деца.Събра се цялата челяд.Баща му закла най-охраненото шиле,а старата го опече  в пещта.Всички много се радваха на Рийя и на Денис.Рийя  беше облякла  най-хубавото си сари.А тя наистина беше красавица.Дългите й гарвановочерни коси,гладката й леко мургава кожа и тъмните й очи излъчваха толкова нежност и  любов. Стана любимка на целия род.Смехът й огласяше от сутрин до вечер къщата. Целуваше и прегръщаше ту майка му,ту баща му като  деца.Старата й подари  златни обеци,които майка й пазела от своята майка.Тъй като Рийя беше отличен лекар, винаги носеше слушалките си.Преслуша  всички,прегледа ги и написа рецепти.После отиде в аптеката,закупи лекарствата и  ги раздаде.

        На другата година старият се спомина.Но  аномалиите вече атакуваха сериозно света и той работеше денонощно за спасението му.Не можа да присъствува на погребението.Денис беше отишъл като доброволец в Африка в  местна агенция- посредник между жителите на континента и сформираните организации в помощ на човечеството.Отначало момчето  се обаждаше  по често.Но после загубиха Рийя...

      Обади  се Майк Дъглас,който й преподаваше в университета. Предложи й интересна работа в Исландия.

Аномалиите там не се изразяваха като деформации на релефа.Тая страна все още имаше своите ледници и свойте загаснали или действуващи вулкани.Бедата на малкия Исландски народ дойде чрез непознатите вируси,които го нападнаха.Те не бяха известни досега на човечеството.Рийя беше отличен медик, завършила с отличен три специалности в университета в Кембридж.Първо специализира реанимация и анестезиология,а след това и вирусология.От всякъде и предлагаха научна работа,но тя отказваше.Разкри си свой собствен кабинет.После с няколко  колеги оборудваха и разкриха модерна болница в Париж.През близките  пет години създадоха още две.Едната - в Русия,а другата-на Балканите.Рийя защити дисертация и стана професор...

            Човекът разглеждаше албумът на непознатия шофьор.Снимките бяха съвсем обикновени.Впечетли го само една.Върху мазаческа висока стълба едно след друго стоеше семейството на непознатия.Най-отгоре беше застанал бащата,после майката  и накрая двете деца.По-голямото- момче,а по-малкото- момиче.Всички облечени с гащеризони от док и с книжни шапки от стари вестници на главите си.Изглеждаха щастливи и бяха широко усмихнати.

           Сълзите отново започнаха да се стичат по лицето му.Имаше времена когато и те тримата  бяха така щастливи.

        Запозна се с Рийя просто ей-така случайно на улицата.Тя беше сплела дългите си коси  много красиво.Зъбите и се белееха ослепително ,а усмивката й топлеше.Той бързаше за научна среща на известен астроном със студенти,които изучават астрономия.В бързината без да иска я блъсна и едва не я събори.Започна да се извинява,но тя се усмихна и той откри,че такава красива усмивка е истинска рядкост.По време на лекцията,въпреки че беше много интересна, образът с усмивката й стоеше пред очите му.На другия ден случайно или не,но  отново я видя.Изглеждаше още  по-красива. Стоеше пред щанд в книжарница за чуждестранна литература и разглеждаше някаква книга.Съзря я през витрината и я последва с разтуптяно сърце.Тя не го забеляза.Позволи си да  надникне през рамото й и видя,че  разглежда книга на френски.Тя го погледна и отново му се усмихна. Той  се представи на английски и добави:-От вчера се чувствувам  виновен към Вас.Ще ми позволите ли да изкупя вината си ?Предлагам да влезем в насрещното кафене,да  пийнем по нещо и да разберете,че освен непохватен мога да бъда и много любезен.

             Така започна неговия роман.Оказа се,че Рийя е студентка-третокурсничка в Университета по медицина и е родом от Индия.Той тогава току-що беше започнал работа като асистент в Университета.Оказа се,че Рийя е необикновена.Тя нямаше недостатъци. Много пъти се е питал с какво  е заслужил,че точно на него да му се падне ангел като Рийя.

            Тя замина за Исландия при своя професор,който живееше там от три години със семейството си.Обаждше му се почти всеки ден.Каза му, че денонощието не й стига, за да свърши работата си за деня.Болните страдали много, въпреки грижите, които получавали.Базата била добра, защото всичко в Исландия било уредено много добре.Нямало разрушителни аномалии.Тя и професорът работели непрекъснато,за да открият имунизации за вирусите.Успели  доста,но лошото било,че се появявали непрекъснато нови по вид вируси.Трудно било да се открие болните от кой вирус точно са заразени.Болницата се намирала в градче южно от езеро с дълго и трудно произносимо име. От кабинета й се виждали двата  вулкана-близнаци с общото име Хенгил.Рийя от сърце се възхищавала на странната красота на Исландия.В малкото свободно време тя обхождала тая невероятна страна на вулкани,ледници и острови.Когато се чуваха по радиостанцията тя надълго му разказваше за изумлението си от всичко,което й показваше тая северна красавица. Имала вече богат снимков материал,така че  можела да издаде книга.

            Това нейно пребиваване в Исландия,за да спаси живота на малкия исландски народ се оказа за него мъчително дълго.Един ден Рийя му съобщи,че пристигнал екип   от лекари-специалисти,които ги изпращали от Световната здравна организация.Те трябвало да продължат лечението и  и научните изследвания на Майк и нейните.     

 .По всяка вероятност щяла в най-скоро време да се завърне у дома.

       Той много се зарадва.Не се бяха виждали почти година.Животът му  беше станал скучен и тъжен,Тя  му липсваше.Обади се на сина си и момчето пристигна веднага.

           Когато телефонът извъня, той се беше захванал да майстори нещо в антрето.Денис  вдигна  слушалката.-Татко,за тебе е!-обърна се към него. Обади се мъж с плътен басов глас...Неизвестно как,неизвестно защо,но близнаците Хенгил,които повече от седем века спяха,изведнъж се бяха разбудили без всякакво предупреждение.Избухнали с неподозираща мощ и лавата се беше устремила  към градчето,в което живееше неговата Рийя.И всичко това през нощта когато хората спяли най-дълбокия си сън.Дървените къщи се запалили и горяли като кибритени клечки.Нищо не можело да се направи.Цял един град и жителите му изчезнали завинаги.Лавата продължила своя път към океана.След няколко дни напразно се опитали да намерят следи,останало поне нещо от пожара,но от Рийя нямало и следа.Нищо,абсолютно нищо.

         Няколко месеца по-късно той напусна окончателно научната си кариера и тръгна да се скита по света.