Когато гълъбите са нещастни...
В някаква сива празнота.
Цигареният дим с всеки поглед.
Очакваш в разговора необмислен
да израсне - думата с първите най-слънчеви цветя!
И не на място в дъжд свиреп.
Душа без бряг - дърво с изсъхващ корен.
Мрак, оплита мухлясалите стени.
Встрани от пътя в градината на самотата,
близо до фонтана.
В току-що окастрената трева!
Пред тихия спомен.
В разпръснатите
капки по лицето.
* * * * *
И вдъхновението беше мутирала -
муха, нарочно влязла в стаята.
Бръмчеше, покрай ушите на стените -
дразнеше прашния обяд!
Въпреки, че всички мисли си бяха -
на мястото, като добре подредени книги -
по рафтовете.
Изглеждаше, че има нещо странно.
В разбирателството на свят със свят.
И всеки поглед с друг се сблъскваше,
крещяха грозни гласове.
Истерично, някой ръмжеше в пясъка,
че всеки разговор бе тъй безмислено-стряскащ
от часове!
И само насълзените очи стояха!
Залепени на подметките на скъпо струващата клюка.
Очакващи обрат в събитията, посивели от смрад.
© Петко Петков Все права защищены