-Бел Роуз. –предъвка името й, опита го и му загорча. Бел-Роуз Стоянова-Германович. Да горчиво и тръпчиво. Загледа се навън , по прозореца се стичаха дъждовни капки. Опря глава на стъклото. Градът спеше, поне за повечето , за него и колегите му в управлението нещата стояха различно. Телефонът му звънна, мобилният. На екрана се изписа „Роуз“.

–Ало.

-Извинявай, само да попитам пералнята ти отказа…-последва мълчание.

-Ритни я и ще тръгне.

-Да я ритна? –гласът й се извиси с две октави.

-Да, Роузи ритни я. Стабилно, представи си , че е онзи гадняр и ритай смело.

Тя се засмя, не беше я чувал да се смее до сега, откакто я взе у дома. Не , че беше улично коте или някое бездомно пале, но споделяше съдбата им ,сега когато беше пуснала и документи за развод. Сметката й беше запорирана. Сам чу как изрита старата машина и тя изскърца тежко, започна да пълни и върти.

-Стана!-възкликна изненадана. –Благодаря ти, спаси ме.

Беше негов ред да се засмее. –Да, полицай спасява деня, пардон прането на дама.

Смееха се заедно през слушалката, всеки от своята си страна, когато колега му приближи и направи знак , че трябва да тръгват.

-Ще трябва да затварям, има ли нещо друго?

-Не, лека смяна.

-Има китайско в хладилника, хапни.- Сам се изненада от себе си, да не би да й беше казал да се нахрани. И да папкаш и да спинкаш и зъбките си измий. Гласът на баба Ема проехтя в главата му. Усмихна си се и поклати глава. Да определено се лигавеше в повече. Момичето беше достатъчно голямо , че да се справи сама в апартамента му. Ради го зяпна развеселено.

-Да няма мацка у вас?

-За какво ни викат?

-Не отклонявай темата , Ромео. –изсмя се партньорът му. На изхода дежурният ги поздрави. –Казвай коя е или ще раздухам в цялото управление, че излизаше за кратко с Адрияна!-размаха пръст. Сам се разсмя.

-Не е това което си мислиш. –настани се в патрулката. Ради го последва.

-А не е, ей Холивуд . Красавецът на пето, повелителят на женските крака, звярът на…

-Млъкни и карай! Докато потеглим , ще мине смяната.

-Че това си е бонус.-измърмори колегата му, докато завърта ключа Пътуваха към техни колеги, пътни полицай, за да поемат някакъв пиян шофьор, онзи се опитал да прегази колега, за да се спаси от акт. Какво само правеше алкохола с мозъците на малоумниците. Когато стигнаха, веселото им настроение съвсем се изпари. Оня не само едва се държеше на крака, ама и налиташе на бой.

-Защо не сте вече в болница?

-Отказва да тръгне.

-Какво значи отказва?-Ради се ядоса.

-Е такова, виж сам. –пътният полицай се запрепира.

Сам се вгледа в мъжа , не му се вярваше. Познаваше го. Бяха учили заедно, момчето беше един от отличниците, едно от привилегированите хлапета, дето уж бяха се запътили към върха на хранителната верига, а какво се получаваше сега, беше на дъното, изпаднал от класациите.

-Наско!-приближи го. –Насе, аз съм Сами. Помниш ли ме?

Мъжа едва се закрепи на два крака и зяпна полицая, закима. –Помня, помняяя. –провлачи.

-Какви си ги свършил бе Насе? Защо така?

Тъмнокосият дигна показалец и го натика право в лицето на Сам.

-Щото… се напих!

Сам премигна и отстъпи крачка. Боже този така лъхаше на джибри, че му замая главата дори само от мириса.

-И що тъй? Какво правиш в София?

-Ми развеждам се.

-А и реши да празнуваш. –смънкаха си полицаите. Само Сам сведе глава, стисна устни, стана му тъжно. До къде се беше докарал , сега най-малкото което щеше да му се случи беше да му отнемат книжката, ама с тоя опит да прегази полицай… не му се мислеше. Обърна се към колегите си.

-Момчето не е лошо, в лошо положение е. –подхвана. Оня дето се беше озовал на капака на аудито се смръщи.

-И кво, ако ме беше помел пак ли щеше да го кажеш?

-Не, просто.. нека не го раздухваме. Той сега ще дойде да даде кръв, ще преспи в районното и ще видим. Става ли?

Онзи се замисли, огледа пияния и кимна. –Става, но се вози при вас, няма да ми оповръща колата , чака ни дълга смяна.

-Супер си!- Сам кимна на пътния полицай и поведе Наско към патрулката. Помогна му внимателно да се качи и го увеща да не буйства. Някак успя да го убеди, че всъщност му помага.

-Хей не каза коя е мацката. –Ради отново го подхвана пред болницата.

-Няма мацка.

-Айде бе, а коя се пере у вас?

-Тя.. приятелка.

-Ааа, знам ги твоите приятелки. Много бързо забрави онази от клуба, дето й правихме частно посещение.

Сам си замълча, нямаше нужда да се раздухва, че именно тя е в дома му. В момента се криеше от мъжа си. А и Сам един вид нелегално се беше замесил в нещо което започваше да излиза доста голямо. Тъкмо преди да му се обади и прекъсне размислите му, беше приключил с досието на Алексей. Грозникът имаше дебела папка с подвизи , сред които и сигнали за домашен тормоз.

Междувременно в домът на Сам Добрев , Бел –Роуз оглеждаше набутаните в гардероба му медали. Шампионат по стрелба, първо място ето този плакет задържа в ръцете си. Беше добър стрелец, това щеше да е от полза. Как може една жена да не се чувства защитена в дома на такъв мъж? Можеше и Роуз беше наясно, Алексей също беше добър, но в убиването. Той стреляше по животни в гората, а кой знае може би и по хора. Само веднъж беше го видяла как простреля собственият си бодигард в крака, за какво не успя да разбере, изплаши се до смърт. Изражението на блондинът тогава беше безизразно, ето това я плашеше най-много. Той не изпитваше нищо. Единствената емоция която тя познаваше у него, беше ревност. А от нея я болеше и то физически. Потръпна при спомена за последният път. Едва не я удуши , задето се беше качила в колата на полицая. Опита се да му обясни, че няма вина. Ченгето само е настояло , каза му че се е прибрала, че няма да се повтори, но той не слушаше. Докато я събаряше с огромното си тяло й повтаряше , че е уличница , че си го търси, а щом е така ще си го получи. Беше забила върха на плакета в ръката си, осъзна го едва когато по медната му повърхност се стече струйка кръв. Разтресе се и го изпусна на земята. А може би нямаше да разбере, ако не се бяха чули ключове от другата страна на вратата. Сви се цялата, беше рано Самюел да се прибира.

-Ехо, Роузи аз съм.

Момичето се отпусна и изгледа полицаят с топлите си кафяви очи, целият беше омазан. Той се съблече още в коридора , като внимателно избягваше погледа й. Когато влезе в спалнята и видя кръвта се спусна към нея.

-Какво стана, добре ли си?

Тя кимна. –Съжалявам , ще почистя. –заопипва земята , стараейки се да не поглежда към него.

-Хей, ей всичко е наред!-той обаче я улови през раменете и я застави да го погледне. –Няма проблем. –настоя.

-Защо са там? –попита внезапно, докато той оглеждаше дланта й с прецизността на хирург преценяващ нуждата от спешна намеса. Сам вдигна поглед за секунда, но не отговори.

-Ще живееш. –усмихна й се , пресягайки се към нощното шкафче, когато го отвори Роуз видя завидно количество лепенки и презервативи вътре. Преглътна , насили се да не зяпа, но просто не можеше да откъсне очи. Приличаше на боен арсенал на Казанова. Очевидно полицаят водеше доста активен живот. Запита се за момент какво ли беше да си с някого по собствено желание, дали беше приятно? Щом хората така усилено го практикуваха, вероятно доставяше удоволствие, но Бел-Роуз никога не беше изпитвала удоволствие от секса. За нея той беше кошмарът й почти всяка вечер, щом Алексей се върне. Нямаше значение дали спи, чувства ли се добре, иска ли го. Вероятно последното не беше от значение, защото тя никога не го бе искала , не беше изпитвала нужда от друг. Дори мисълта караше стомаха й да се обръща. Вероятно преди да попадне в семейство Германович е имало един период в който вярваше , че ще срещне някого когото ще обикне. Но щом Алексей се появи в живота й, тя намрази себе си, а после и него. Болката започна да е единственото което успяваше да почувства . Това се наричаше разруха. Дори не можеше да изпита завист към всички онези двойки, които вижда по улицата , хванати за ръка, гледащи в очите на другият , устремени заедно. Заедно? Какво означаваше да сте заедно, гръб до гръб , лице в лице, в леглото или на кино? Една тежка въздишка се отрони дълбоко от гърдите й. Сам проследи погледа й и побърза да затвори шкафчето. Тя все още гледаше натам без да помръдва.

-Е, готово!-полицаят се изправи, беше по боксерки и бяла тениска. Очите й неволно обходиха тялото му, личеше си че полага грижи за себе си. Гледаше го, но не с копнежа с който той беше свикнал да бъде оглеждан. Не тези очи бяха безстрастни, по-скоро натъжени от това което виждат. Сам побърза да извади нова униформа и нахлузи панталона. –Добре ли си, Роуз?

Наложи й се да отърси глава, за да излезе от вцепененото си състояние. –Да, съжалявам че ..-не знаеше какво да каже, че му тършува из нещата или че оцапа плакета му. Той се подсмихна.

-Няма нищо, любопитна си. И аз бих искал да знам всичко за човека който ме е отвлякъл.

Тя се ококори насреща му.

-Шега, шегичка спокойно Роузи!

-Аха. –закима. –Шега, д..добре . Ам какво ти се е случило?-кимна към купчината дрехи в коридора.

-Ммм. –Сам сбърчи нос. – Копелето, Наско.

-Кой?

Полицаят отново се подсмихна. –Един пиян, нищо което да не може да се оправи.

-Той добре ли е?

Мъжа се смръщи насреща й. – С близо два промила, в токсикологията вече. Не му завиждам, беше свястно хлапе, но явно всеки си има неговите моменти. Свалиха му номерата, а наказанието му не е за завист.

Тя гледаше полицаят с интерес, имаше нещо в този човек, нещо различно . Тя познаваше и доста полицай, идваха в клуба на Алексей, възползваха се от предложеното им, за да си затварят очите, но този така разпалено коментираше някакъв си пиян дръвник, че си представи какво остава за сводник. Но Алексей не беше и типичен сводник, той по-скоро отвличаше и принуждаваше. Всичките им момичета бяха красиви, образовани и адски скъпи. Преди да се срещне със Сам, вярваше че полицай не е нищо повече от малко власт облечена в униформа и пусната да се разхожда , за да плаши обикновените пешки, докато царете и офицерите се вихрят.

-Горкото момче. –пророни , но Сам не разбра че всъщност става дума за него, а не Наско.

-Да, е сам си го е направил. Дано поне си вземе поука.

-Хм. –усмихна му се вяло.

-Имаш ли нужда от нещо, мога да …

-Ей, Самюел, ако ще правиш секс с мацето поне..-Ради застина в коридора. Мамка му, Сам, беше забравил да заключи. Роуз пребледня, като платно, а после цялата изчервя, тези вариации в кръвното налягане, надали бяха особено безопасни, ако не беше седнала сигурно щеше да се олюлее. -..извинявам се, аз..-колегата му придобиваше изражение на Гринч по Коледа. Мазна усмивка заемаща половината лице.

-Къде паркира патрулката? –Сам се обърна към колегата си, реши че ако не гледа към Роуз тя някак ще изтрие спомена за последните няколко секунди.

-Долу на входа, много се забави и реших .. –Ради никога не беше стигал до положение на недоизказани мисли, беше от типа хора- Каквото му е на ума , това му е и на устата. Обаче в момента се затрудняваше дори да си спомни името на колегата си.

-Идиот!-усмихна му се привидно дружелюбно Сам.

Роуз се размърда, най-накрая придоби нормален цвят , с тихи стъпки стигна до Ради и го загледа кротко. –Бел-Роуз!-подаде ръка.

-Радослав!-отвърна ченгето.

-Имате чудесен колега.

Ради повдигна вежда , хвърляйки поглед към Сам. –Съгласен съм, госпожице.

-Госпожо. –поправи го. –Но ви уверявам, че той само ми помага.

-Аха, помага? Добре, а Сам на работа сме и не е зле да тръгваме.

Сам се засмя, дори стабилен мъж, като Радослав се препотяваше под погледа на желязната красавица. Дори все още леко подпухнала след побоя, спираше дъхът ти.Мина покрай Роуз, като я погали почти въздушно по раменете. –Може да разгледаш каквото искаш, не се притеснявай. Пипай си на воля и поспи малко.

Тя му кимна и изпрати мъжете с поглед, чак когато се загубиха в извивката на стълбището тя осъзна, че ключовете му висяха отвън на вратата. Прибра ги и заключи. Така или иначе не й се спеше, щеше да го чака. Хвърли поглед на часовника над закачалката. Минаваше пет сутринта, какво бяха още два , три часа.