Поредните петдесет грама утеха току-що отидоха по предназначение. Мразя хладните октомврийски нощи, в които си блъскам главата в стените, а мислите ми, оскотели и премръзнали, се блъскат в моята глава. Сякаш ще открият отговор. Сякаш ще намерят причина да съществувам.
Той пак спи до мен и сладко се усмихва в съня си. Колко са наивни фантазиите му, Господи... Мисли си, че го обичам. Четири години минаха, откак се опитвам и себе си да убедя в това. Безуспешно.
Точно както опитите ми да изтръгна някоя последна, спасителна капка от гърлото на снощния Джеймисън. И той се е предал, също като мен. И той лежи празен и студен. Защо му говоря като на човек? Нали е само бутилка...
Махвам пренебрежително към зараждащата се лудост и свивам цигара. Мамка му, не пуша от година. Но нали Оскар каза да се отдадем на изкушението... Защо тогава не ми става по-хубаво? Защо отново се превръщам в схлупеното, нищо-не-чувстващо същество, от което вечно бягам и се крия? Защо, защо, защо...
С въпросите потичат и ...