Поредните петдесет грама утеха току-що отидоха по предназначение. Мразя хладните октомврийски нощи, в които си блъскам главата в стените, а мислите ми, оскотели и премръзнали, се блъскат в моята глава. Сякаш ще открият отговор. Сякаш ще намерят причина да съществувам.

Той пак спи до мен и сладко се усмихва в съня си. Колко са наивни фантазиите му, Господи... Мисли си, че го обичам. Четири години минаха, откак се опитвам и себе си да убедя в това. Безуспешно.

Точно както опитите ми да изтръгна някоя последна, спасителна капка от гърлото на снощния Джеймисън. И той се е предал, също като мен. И той лежи празен и студен. Защо му говоря като на човек? Нали е само бутилка...

Махвам пренебрежително към зараждащата се лудост и свивам цигара. Мамка му, не пуша от година. Но нали Оскар каза да се отдадем на изкушението... Защо тогава не ми става по-хубаво? Защо отново се превръщам в схлупеното, нищо-не-чувстващо същество, от което вечно бягам и се крия? Защо, защо, защо...

С въпросите потичат и сълзите ми. Нямам къде да отида, затова се свивам тихо в единия ъгъл на кухнята и започвам да се треса като наркоман в крайна форма на пристрастяване. Вчерашния ми грим се размазва навсякъде, черни капки политат по бузите и брадичката ми, а аз хаотично се опитвам да открия някоя забравена салфетка. Не успявам.

Боли. Това е онази, познатата, отвратителна болка, която превива гръбнака ти и нежно те приканва да стенеш. Опъвам ръце в опит да се задържа, но прегръщам единствено Нищото. Здравей, Нищо! Как спа тази нощ? И аз те обичам. Успех на работа. Сутрешните ни фрази са станали така банални, че вече ми е забавно как е възможно да повтарям едно и също в продължение на години. Един и същ гротесков, жалък сценарий.

Минава десет, а аз отново лежа в същото състояние. По-изкусен писател може би щеше да ползва думата „поза”, може би щеше умело да опише чувствата на своята героиня, но по дяволите изкуството! Лара го изпя преди толкова години:

Je ne rêve plus
Je ne fume plus
Je n'ai même plus d'histoire
Je suis seul sans toi...

И пак съм сама. Пак ми е тежко. Сълзите се стичат, а нещастието в мен дълбае и дълбае. Празно е. Страшно е. Вече не търся отговор.

Но... защо?