Отмъщение

Марина втренчено гледаше мъжа си. Той бавно отпиваше от кафето, зачетен в сутрешния вестник. Беше хубав, строен, тридесет и пет годишен самец. В разцвета на силите си. Светло синята риза подчертаваше ясно сините му очи, бистри като езера. След десет годишен брак, все още се потапяше в погледа му, като в студен планински извор. Караше я да изтръпва и настръхва като лястовица под дъжд. С него винаги се чувстваше като Афродита. Раждаше се от силните му и топли ръце, като от пенливи вълни. Беше се разголила цяла пред него. Семейството ѝ за нея бе като оазис в пустиня. Само там намираше животворна зеленина, събличаше се и живееше единствено в тялото си. С годините двамата се откриваха все повече, сваляха пласт по пласт от себе си, като археолози, които правят разкопки. Отстраняват полепналото време и спомените, за да открият истинското си аз, заровено дълбоко в пръстта на живота, като останки от старинен и митичен храм. Смяташе го за мъж, който умее да излезе от стандартите на ежедневната посредственост. Мъж, който събужда женското начало у нея. Думите му бяха нежни и галещи, проникващи в дълбините ѝ, като върха на език. Умееш да я омагьосва с тях. Беше я направил слаба и зависима. Като алкохолик. Жадуваше за вниманието и присъствието му все повече и повече. Знаеше, че е атрактивен и възбужда интереса на жените, но му вярваше. До вчера, когато намери случайно три презерватива във вътрешния джоб на сакото му. Искаха второ дете, затова в спалнята не ползваха предпазни средства. Сякаш някой я зашлеви през лицето и съзнанието и болезнено се сви от болка. Изглежда бракът ѝ бе като пясъчна кула, в която живееха щастливи, потънали в илюзии монарси. А сега!? Трябваше сама да я сгази и разруши, със собствените си нозе.

      - Благодаря за закуската, скъпа! Тръгвам, че днес ще имам много натоварен ден. Не ме чакай за вечеря. Имам съвещание и среща с нови клиенти. Ще се върна късно. - затвори вестника той. Нежно я целуна по косата, подари ѝ една мила усмивка и излезе. Марина продължаваше да седи втренчена във вече празния стол. Чувстваше се като паяка Черната вдовица - искаше ѝ се да го изяде жив. Трябваше да събуди сина си и да го приготви за градината. Тялото ѝ тежеше, като олово. Гадеше ѝ се. От очите ѝ потекоха сълзи. Плачеше без да издаде стон. Под мокрите следи кожата ѝ се набръчка като мокра хартия. Прав беше баща ѝ. " Светът не е пансион за благородни девици. "

Ана, забързано вървеше през парка. Есента бе разляла цветната си палитра върху природата. Вятърът се заиграваше с дългите ѝ черни коси и се опитваше да наднича под роклята ѝ . Тя вървеше самоуверено на високите си черни обувки, а бедрата ѝ съблазнително се полюшваха. Знаеше си цената и това личеше от всяко нейно движение. Мъжките погледи се лепяха по нея като дъвка върху подметка. Разхождаха се върху сочното ѝ като узряла праскова тяло и спираха на определени места. Приличаше на цунами от парфюм и сексапил. В ръцете и се бе настанила огромна лъскава кутия обвита с червена панделка. Днес Марина имаше рожден ден. Двете бяха приятелки от университета. В онези години живееха в една квартира и сподляха, терзания, радости и хляба си. Днес Марина бе омъжена и отдадена на семейството си, а Ана на кариерата.

Натисна звънеца. Някой отвори вратата и от вътрешността на големия апартамент я връхлетя глъчка, премесена с музика. Понесе се плавно измежду морето от гости, търсейки с поглед рожденичката. Намери я. Двете се прегърнаха. Ана ѝ подаде луксозния пакет.

    - Честит рожден ден, скъпа! Нека дните ти са окъпани в любов и щастие! - усмихнато занарежда пожеланието си.

Очите на приятелката ѝ се напълниха със сълзи. Приличаха на размътено море, което всеки момент щеше да се разлее.

       - Какво се е случило, Марина? Плашиш ме!

Рожденичката остави подаръка върху масата. Подаде ѝ чаша червено вино.

      - Ела, да излезем на балкона! Трябва да ти споделя нещо.

Двете излязоха на терасата. Марина затвори вратата след тях и се облегна на парапета. Хладният есенен въздух ги погали и ръцете им настръхнаха от допира му. Слънцето бавно залязваше и пръскаше последните си за деня есенни лъчи над утихващия град.

       - Свилен ми изневерява. - тихо отрони тя.

       -Ти, ти... Сигурна ли си!?- запелтечи объркано Ана.

       - Намерих презервативи в джоба на сакото му, а ние не ползваме. Вярвах му! Сякаш с него мечтите ми станаха реалност. Мислех, че любовните романи и филми са осъществими в реалния живот, защото се лъжех, че живея в един от тях. Знаеш ли, ако имах власт, щях със закон да забраня писането и излъчването на всякакъв вид любовни истории. Те само оплитат в мрежите си и вдъхват вяра в нещо толкова кратко и нетрайно. В крайна сметка, докато той е живял в устойчивата реалност, аз съм градила въздушни розови блянове. Сякаш присъствам на бал с маски, часът удари дванадесет и дойде време да се погледнем. Кои ли ще се окажем под тях!? Мислех, че мъже, които правят жените щастливи за кратко, а после като разбият сърцата им ги правят разумни, е клише. Измислица на жени, които не могат да задържат любовта на мъжа до себе си. Е, оказа се, че и аз съм клише. Не зная кое повече ме ядосва, това че ме лъже или, че му вярвах. Търсих извинения за постъпката му. Може би е стечение на обстоятелства, някаква нужда или слабост... Верността обаче не е някакво вродено чувство, тя е въпрос на характер и сила. - след тези думи тя потъна в мълчание.

Настъпи тягостна тишина, в която се чуваше шумът от преминаващи коли и глъчката от гостите.

        - Какво смяташ да правиш? - наруши мълчанието Ана.

        - Аз вече го направих! Оттук насетне, ще реши Онзи отгоре, какво ще става! - мрачно отвърна тя

         - Какво си направила?

         - Пробих презервативите с игла. - каза и се усмихна злокобно.

Чу се трясък. Чашата с вино на Ана се разби на парчета върху белите теракотени плочки на терасата. Виното се стичаше по тях, като кърваво петно. Побелялото ѝ лице гледаше втренчено в Марина, а ръцете и нервно трепереха.