„Отново закъснявам!” Тя прекоси мократа улица и усети вибрацията на телефона си в джоба на дългото си жълто есенно яке. „И сега най-вероятно ще бъда смъмрена” усмихна се тя.
Извади телефона си и погледна кой е. Беше този, когото очакваше – Кристиан.
- Добро утро! Знам, че закъснявам и много, много съжалявам. Имах проблем с колата, а и...
- Няма проблем. Оказа се, че днес трябва да присъствам на едно много важно заседание, така че... няма да може да се видим.
- Хмм... Добре, чао!
Тя затвори телефона преди да чуе отговора му. Отново, отново и връзваше тенекия! За трети път този месец! И дори не каза едно „съжалявам” или поне „ще ти се реванширам”. Разбира се, че не!
Вървейки бързо и мислейки за глупавото му държание, тя не гледаше къде върви и в един момент се озова на земята, заедно с един приятно изглеждаш непознат.
- Ужасно съжалявам! Добре ли сте? – бяха първите ù думи отправени към него.
- Да. И не се извинявайте. Вината беше моя. Имам навика да се заплесвам и да не забелязвам нищо ...