„Отново закъснявам!” Тя прекоси мократа улица  и усети вибрацията на телефона си в джоба на дългото си жълто есенно яке. „И сега най-вероятно ще бъда смъмрена” усмихна се тя.

Извади телефона си и погледна кой е. Беше този, когото очакваше – Кристиан.

- Добро утро! Знам, че закъснявам и много, много съжалявам. Имах проблем с колата, а и...

- Няма проблем. Оказа се, че днес трябва да присъствам на едно много важно заседание, така че... няма да може да се видим.

- Хмм... Добре, чао!

Тя затвори телефона преди да чуе отговора му. Отново, отново и връзваше тенекия! За трети път този месец! И дори не каза едно „съжалявам” или поне „ще ти се реванширам”. Разбира се, че не!

Вървейки бързо и мислейки за глупавото му държание, тя не гледаше къде върви и в един момент се озова на земята, заедно с един приятно изглеждаш непознат.

- Ужасно съжалявам! Добре ли сте? – бяха първите ù думи отправени към него.

- Да. И не се извинявайте. Вината беше моя. Имам навика да се заплесвам и да не забелязвам нищо по пътя си! – той се засмя, стана и ù подаде ръка. Тя я пое и му благодари.

Той наистина изглеждаше като човек, който би могъл да игнорира всичко около себе си и да се отдаде на своя собствен свят. Не приличаше на костюмираните, вечно заети мъже, с които Ню Йорк беше затрупан. А по точно на художник, или музикант...

- Как да ви се компенсирам? Може би с чаша кафе? Осъзнавам вината си и знам, че трябва да се отплатя! – каза той. Усмивката не слизаше от лицето му. Тя прецени, че той наистина изглежда привлекателен. Тъмните му очи направо я пронизваха. Тогава, тя осъзна, че той ù бе задал въпрос.

- Ъъъ, какво?

- Кафе? Искаш ли да пием кафе? Заедно?

- Мхм. – каза тя преди дори да се замисли.

Дали го каза, защото все още беше ядосана на Крис? Или защото се чувстваше привлечена от тайнствения непознат? И тя не знаеше отговора, но знаеше, че е прекалено късно, за да промени решението си.

- Знам едно място наблизо, много е уютно. Тръгваме ли?

Тя го последва без да отговори на въпроса му. Чувстваше се малко виновна, въпреки че не беше длъжна да излиза само с Кристиан. Та те не бяха женени или сгодени... та те дори не бяха гаджета! Бяха приятели, които спят заедно и... излизат от време на време.

- А и как се казваш?

- Елена. – каза тя, усмихвайки се. – А ти?

- Наричай ме Алекс – отвърна с една от най-съблазнителните си усмивки. Тогава тя, за момент, спря да мисли!