Вълната се разби на брега. Пръските го събудиха и бавно се изправи. Навсякъде вода, чак до хоризонта.

Сушата, само камъни и няколко сухи храста, заобиколени от нисички цветенца. Цялата можеше да се обходи с един поглед.

Малък остров, но как се отзова на него.

Нищо не помнеше.
Изпадна в паника. Сам без спомени на тази скала. Втренчи се в морето и шума на вълните. Това го успокои. Стана и обходи новия си дом.

По брега имаше купища отломки, донесени от бурите. Намери почти запазена лодка. С настървение я издърпа на сушата. Тичаше, събираше всичко, което може да му послужи за ремонта и. Сякаш всеки момент ще се метне в нея и да отплува... Къде?... При кого?... Защо?...

Усети жажда и червата му се бунтуваха. Вниманието му се насочи, да търси вода и храна.

Бог е милостив към търсещите. Винаги има за тях по нещо, колкото и да е малко, за да оцелеят.

Откри езерце, събрало сладка вода от дъждовете. Под камъните беше пълно с раци, а в плитчините с риба.

На залез беше уморен, но и доволен. Вярваше, че ще има утре.

Заспа и сънува някакви откъслеци от събития, може би неговите или просто сън.

Сутринта започна с нова работа...Така ден, след ден островът заприлича на дом. Запали огън построи си от камъни малък заслон. Сред изхвърлените неща намери една консервна кутия и тя стана основният съд, в който си готвеше.

Оставаше му  все повече време да мисли и да търси спомени за предишния си живот.

Като проблясъци се появяваха образи и събития, но не се сглобяваха в нещо разумно.

Морето му донесе и нов дар, запушена бутилка с писмо. Извади го и прочете

" Обичам те !"

Нещо избухна в него.

Видя я. Усмихната, седнала на палубата. Вятърът развяваше косите ѝ.

- Трябва да си щастлив, че сме заедно, но това не означава нищо. Просто Бог е решил така и всичко останало е в неговите ръце. Ти не значиш нищо...

Гласът и го отнесе шумът на морето.

... Небето беше оловно сиво и вълните се блъскаха в кораба. Подхлъзна се и падна във водния ад. Не можеше да плува...

Разтърси глава и пак беше на острова сам. С празнотата и болката, че я няма.

Гледаше ръцете си и отново изплуваха картини. Беше художник, строител, носач по гарите, лекуваше хора... Нима всичко това е той?! Имаше ли смисъл, че е творил, спасявал и се е трудил , щом е изчезнало там... зад огромната вода... Само любовта му беше жива.

Осъзна, че отшелничество е неговата същност.

Той, морето и Бог. Това беше най-важното.

Дните отлитаха. Няколко пъти в далечината минаваха грамадни круизери, но не се опита да даде сигнал, за да го спасят. Всъщност, от какво да го спасят, от неговото спасение, за да го върнат в хаоса, където да загуби истинското си аз.

На камъка кацна странна синя птица със счупен крак. Гледаше го с блестящите си черни очи. Подхвръкна на ръката му. Погали я и после направи малка шина на крачето.

Вече имаше, за кого да се грижи. Синята птица беше неговото щастие. А той наистина бе щастлив

На тази земя всичко е заключено в клетката на времето. С всеки изминат ден болката в главата му ставаше все по непоносима. Нощите, в които виеше и се търкаляше по земята, а синята птица отнемаше част от страданието.

В едно слънчево утро падна върху камъните на прибоя и... Животът свърши.

Птицата постоя до него, после полетя високо в небето и се стопи в синевата.

Минаха години и на острова спря малка лодка дошла от акостиралия наблизо кораб. Слязоха жена и малко момченце. То се затича по брега.

- Мамо, мамо!!! Тука има скелет.

Жената се доближи.

- Да, мойто момче. Сигурно е на някой отшелник.

- Отшелник...?! А, какво е отшелник?

- Човек, който е открил, че да живее сам е правилният избор.

Погледът и попадна на златната верижка с рубинено сърце върху скелета.

Беше му го купила от един бижутер в Каракас.

- Да тръгваме, детенце. Тук няма нищо. Просто камъни.

- Неее... Има човек.

- Няма, детето ми. Човекът си е отишъл. Това са само кости.