Отвъд чертата: Кражбата на къртицата

Като окъпано дете, босонога, земята бе навлякла  изтъкана риза. През  тригодишното отсъствие на Черньо, за стопанството  се бяха грижили Веселина и храненикът на Йордан Топала - Тони.  Между двамата имаше  сестринско-братско приятелство, което караше Тони, понякога  да подигне ръка към лицето на Весето, за да отмести от сините ù очи падналия кичур коса. Тя се благодареше и заработваше  по упорито. А Тони дълго гледаше в приведения ù над ралото гръб. Жилава жена бе, въпреки крехките и деветнадесет години. Воловете я слушаха, сякаш деца.

- Бате, бе, телеграма дойде... от зълва Дамяна. Ще ни гостува – успя да съобщи с леко раздразнение Веселина.

Скоро  пристигна Дамяна, уж да разпита за вести от фронта, за здравето на брат си Черньо,  ама и  да засити музиката от клавишите на червата си, която скърцаше като ненастроено пиано. Знаеше, че Весето ще разточи баница, па ще повие в кърпа и за домашните ù, които заспиваха гладни заради войната или майчин мързел. Не пристигнала още, Дамяна успя да изпроси от млада си снаха храна:

- Булче,  ма, от вашето брашно баници правите ли?- попита хитро Дамяна.

- Правим, како. Що да не правим? – попита  Весето,  наивно.

- Дечурлигата  питат на колко листа слагате блажничко? Таквоз... сиренце де.

Веселина се усмихна, схванала въпросите на зълва си и излезе да донесе брашно. Нямаше още свои деца, та ù бяха свидни мъниците на сестрите на Черньо. Цяла върволица  зрънца, нанизани на една червена  връвчица, родовата кръв. Жално ù ставаше, че гладуват…

Дамяна се облиза като гладна котка, докато очите ù шареха по труфилата на  чистата, но просто обзаведена стаичка. Под прозореца имаше рисуван сандък,  върху който се  пъчеше  мушкатото, с жилави мъхести стъбла и  със скупчените  бели цветове, които пълзяха по саксията. Дамяна катурна цветето, уж по невнимание. По  пода се разсипа пръст, които напомниха за пръстта по дървените ковчези. Над отворения капак надвеси чорлавите си плитки, които провиснаха, като стари канапени въжета. Наизважда роклите на Веселина и започна да ги налага по закръглената си от ражданията фигура. Въртеше се като млада невеста. На пода се образува не каменна, а грамада от  рокли и ризи. Женска грамада...

На дъното на сандъка се бе свило плетено чорапче, издуто като спящо бебе. Дамяна го разтърси. Спящото се разсмя. Позна звъна на жълтици. Усмихна се. Бяха сватбеният дар на Весето. Гръдта ù се разлюля, възбудено, докато  натикваше чорапа на топло  под ризата си.  Улови аромат на готвено и побърза да натика разпилените дрехи в сандъка. Весето скоро донесе рисувана чиния,  от която се носеше пара, издуваща разрошените листи на баницата. Дамяна примлясна. С нечиста ръка дръпна едно парче. Налапа го, та чак бузите ù се издуха. Съща къртица. Весето  сложи ръка на устните си, за да не се засмее.

След като, музиката в червата и утихна, Дамяна се заклати към вратата. Между трохите, които бе  изронила по пода, се валяше  бяло цветче  от мушкато... Тъжно, сякаш зимен ден. Тони го подаде на Весето. Ограбена. Мислите ù - разронени къртичини.

-Бог ще ù прости на кака. Вярвам за децата са... – каза  с надежда Веселина, докато нагъваше роклите си.