Отзад на огледалото
Хмм, какво трябва първо да кажа? О, да, вярно. Първо трябва най-вече да ви поздравя вас – милите хора, които четете това. Здравейте! Приятно ми е и се радвам, че сте дошли да прочетете точно моя, да го наречем разказ. Вие може и да го приемете като нещо друго, но аз си мисля, че е просто един прост разказ. В тази си творба ще се опитам кратко да ви разведа из улиците на някой голям наш град, чието име няма значение. Няма да показвам обаче красотата му и забележителностите, с които се хвали – всички знаем за тях. Ще покажа точно обратното.
Откъде да започне разходката ни? Май ще е най-добре да тръгнем от един стар блок, строен чак през социализма, който спокойно си стои на една също спокойна уличка.
Нека се качим на седмия етаж. Ще ползваме стълбите, защото асансьорът не работи, а и да работеше, някой вече го е ползвал за мястото на тоалетна и не мисля, че ще ни е много удобно вътре. Давайте, ще се качим бързичко по стълбите, но само внимавайте да не се изцапате на олющените стени. Сега ще изпреварим дядо Йонко, който се качва у тях. Той е старец на цели шейсет и седем години и тъкмо се прибира от аптеката. Явно си е взел лекарствата, които, доколкото знам, са доста скъпички. Ако имаше избор, въобще не би се занимавал с такива неща, ама с това негово сърце... особено след инсулта – просто няма как иначе. Трябва да се грижи за него.
Лекарствата му помагат, ама с тази негова пенсия накъде? Вчера плати цели 51 лв. за ток – голяма сума, като се има предвид, че ползва само едно радио и един хладилник. А и хапчетата, водата, че и храната отгоре? За кое напред да дава пари? А, изпуснах и парното – все пак е зима. Досега да е умрял от студ или глад, ако не е синът му, който от десет години работи в Канада целогодишно и му праща всеки месец пари. Там живее с цялото си семейство, а дядо Йонко си стои тук самичък.
Готово – вече се качихме на седмия. Чудесно! Сега предлагам да влезнем ей в онзи апартамент, на чиято врата пише „Аспарухови”. Това си е малък тристаен апартамент, собственичка на който е леля Надя. Тя е ниска и пълничка женица на около петдесет години. Много лъчезарен човек е – винаги усмихната и приветлива. Но това си е само пред хората. Когато остане сама в пустия си дом, само тя знае как се чувства наистина. Най-вече сега, когато се навършва година откакто мъжът ù, чичо Петко, мир на праха му, беше прегазен от един пиян таксиджия и после почина в болницата от раните си. Така той остави вдовица и непълнолетна дъщеря, а онзи получи само две години присъда.
А, ето че вратата се отваря. Това е леля Надя. Прибира се. Цялата е облечена в черно – обувки, пола и палто, на което си личат следи от кръпки. Тя се връща от гробищата. Пак е прекарала там два часа да стои и да си „говори” с мъжа си, припомняйки си някои хубаво моменти от не много щастливия им живот. Може би ще попитате къде е дъщеря ù? Ами, у тях си е. Нали вече е омъжена със съпруг до себе си. Сигурно си стои затворена вкъщи. Страх я е да излиза, защото научи ли съпругът ù, пак ще яде бой. Той е изключителен ревнивец. Не ù позволява на никъде да мърда – само вътре у тях. Причината сигурно се крие във факта, че е стерилен. Но леля Надя и Таня откъде да знаят за това, след като я омъжиха набързо за заможното и „добро” момче, поради недостига им на пари? Момичето дори не беше завършило средното си образование. Но това е друга история. Най-добре ще е да тръгваме от тук и да оставим леля Надя сама със сълзите си.
Сега ще се поразходим малко навън из града. Една кратка разходка. Ето, вече сме на улицата. Доста си е студено, мисля че го даваха за около 3-4 градуса. Но ще се стоплим, като се пораздвижим. По-добре ще е да тръгнем наляво, защото оттатък на онова кръстовище май е станала катастрофа. Чувам женски писък. Такива сцени не са приятни никому, нали?
Хайде, да вървим насам. Само внимавайте. Вървете по тротоара, че нали не искате някоя пияница или пък самоубиец да ви помете. И, като заговорихме за коли, я вижте на онзи светофар каква интересна гледка има. Точно до баровския джип 4х4 се е спряла една малка каручка пълна с малки ромчета. Преброих поне десетина деца. Всичките са облечени така тънко. Не им ли е студено? Баща им, който управлява „превозното средство”, също не е облечен кой знае колко дебело, но той поне се сгрява с някакво питие, което пие. Май това е уиски, ако не се бъркам. Но вече светва зелено и ромът впряга коня си. Ето, че минават покрай нас. Или ми се стори, или едното от децата плачеше?
Е, както и да е. Да продължаваме! Обаче днес нямаме късмет изобщо. Уж минахме отсам, за да не видим онази катастрофа, а ето че се натъкваме на нещо друго. До оня блок отсреща е спряла линейка. Виждам, няколко човека се опитват да свестят една жена, която май че е припаднала. До тях стои старец, който пък е седнал на земята и май плаче. Причината вероятно е онова момиче, което е на носилката. Само главата ù е открита. Косата ù е разрошена и е с мъртвешки бяла кожа. По лицето и се личат синини. Настръхвам обаче от отворените ù очи, които дори не помръдват. Те изглеждат неподвижни и излъчват някакъв страх, някакъв зловещ ужас...
Ох, дали нещата, които видяхме за днес не са достатъчни? Това, последното ми дойде малко в повече. Предлагам да завършим разходката си с едно добро дело. Малко по-нататък на тротоара виждам едно малко детенце, май е ромче, което седи и моли за милостиня. Защо да не му дадем малко? Знам, че се досещате, че това най-вероятно е от онези схеми за лесно печелене на пари, като се малтретират деца. Знам, че точно заради това много хора често подминават тези деца. Те са почти сигурни, че парите няма да помогнат на детето, а на някой друг да се наяде пак без излишен труд. Много добре знам, че в 90% от случаите е така. Като гледам как хората подминават това дете със сигурност и те го знаят не по-малко. Да, имат право, не са длъжни да хранят другите. Не и в дни като тези. Ако се замислим обаче, дали това дете, след като се прибере без пукната пара довечера, няма да изяде един здрав бой? Може и парите, които му дадем да не му помогнат пряко, но поне може да го отървем от допълнителни страдания. Съдбата не е била благосклонна към него. Нека поне ние сме. Все пак сме хора.
Така, хора, вече сме при него. Горкото, седнало е само на някакъв плакат от онези предизборните. Виждам на него да пише „Градим България”. Спомням си, че беше от една партия, ама не знам от коя. Но това не е важно. Същественото в момента е това дете, мръсното му личице, красивите му сини очи, гледащи с един повехнал поглед. И сега се обръщат към мен. Гледат ме с такава надежда, прикриваща голяма болка. Не можете да си представите как са се вперили в мен. Направо ще ме изпият! Защо ли ме гледа така това дете? А, да, вярно, сигурно чака да му дам нещо. Трябва да имам в някой от джобовете си все някакви пари. Май намерих два лева в единия. Ето, че му ги давам. Еха, само как скочи детенцето! Като светкавица е. Просто избяга от мен. Накъде ли отива така?
Знаете ли, сега се чувствам доста по-добре. Ами при вас как е? Не чувствате ли облекчение от това, че зарадвахме една млада изтерзана душа? Вярно е, че е ромска душа, а всички малко или много не харесваме тези души. Важното е обаче да си помагаме, без значение какви сме. Светът само така ще оцелее.
А сега вие може да си тръгвате. Аз ще дойда след малко. Само да взема този плакат, който остави детето. Нека не замърсяваме чистите ни улици. Ще го хвърля в контейнера. То и без туй нещата или по-точно хората, които са изразени на този плакат нямат място другаде, освен при боклука.
© Виктор Табаков Все права защищены
Обещавам, няма да спра да пиша, защото това е моята истина.
Още веднъж ви благодаря.