16 июн. 2013 г., 19:38  

Падналият ресторант 

  Проза » Рассказы
1438 0 0
19 мин за четене

Падналият ресторант

 

-          Не е ли забранено да влизаме тук?

-          Ти как мислиш?

-          Мисля, че поне трябваше да си вземем фенерчета, щото така...

-          Трябваше, но не взехме. Хайде да вървим. Ще ти хареса, ще видиш.

  Пътеката се виеше между бодливи трънаци и беше трудна за следване. Високите дървета скриваха луната. Единствената светлина идваше от екрана на телефона ми, с който несръчно боравех, опитвайки се да не изоставям и в същото време да не направя грешна стъпка, която би ми коствала живота. Тухлената стена в дясно вдъхваше известна безопасност, което не можеше да се каже за 100 метровата, а може би и повече, урва от ляво. В началото реших, че водата е на нивото на пътя и ако се пресегна мога да я докосна с ръка. За мой огромен късмет, не го направих. Това, което изглеждаше на спокойна, отразяваща като в огледало звездите вода, се оказа пропаст. Така и не си бях дал сметка че се намираме на доста високо възвишение.

-          Изоставяш.

  Данчо вървеше с уверена стъпка. Идвал бе и преди тук и мястото не изглеждаше толкова страшно за него, което със сигурност не можеше да се каже за мен. Да, изпитвах страх, но и тръпка от непознатото. Знаех, че се намираме в свлачищна зона и вероятно никой няма да разбере, ако земята пропадне под краката ни...и тогава градът се разкри пред мен.

  Намирахме се най-горната тераса на това, което бе оцеляло от ресторант Галатея. Всичките ми притеснения склониха глава пред величието на града, отстоящ на няколко километра от нас. Един пулсиращ от светлини организъм прострял величествено крайниците си накъдето ни стигнеше погледа. Водата в залива отразяваше вдишванията му и потрепваше почти магическо. Зад нас се забелязваха полуразрушени кухненски помещения. Стените бяха изрисувани в графити и тук там възкръсналата луна осветяваше по някое самотно шише бира. На няколко метра от нас висеше над урвата половината тераса, държаща се само на желязната арматура.

-          Ела до края – каза Данчо, но аз не исках.

  Знаех, че ще ми се завие свят.

-          Добре де, поне виж стълбището.

-          Стълбище ли? Какво стълбище?

  И с прецизни крачки като че ли стъпвах по заледено езеро се приближих до източния край на терасата. Точно там до короната на вековно дърво, чиито корени бяха потънали в мрака на пропастта, започваше стълбище, която свършваше след седем-осем стъпала. Другите бяха паднали. Изглеждаше като стълбище към ада, вход към мрака на десетките метри пода нас, завършващи със скали.

  Запалих цигара.

-          Е, казах ти, че си струваше.

-          Да – седнах на студения бетон.

-          Знам от баща ми, че...

  Но аз вече не го слушах. Опитвах се да надзърна през пропуканото огледало в миналото и да видя ресторанта в целия му бялсък и величие, преди всичкия този бетон да се сгромолява във водата. Дали е имало жертви? Дали всичко е станало привечер в някоя прохладна лятна нощ, когато мястото е било препълнено. Дали...?

  Светлинките на града потрепваха. Морския вятър брулеше косите ми и почти бях сигурен, че чувам чайки.

***

  Солени капки полепваха по космите на ръцете на двадесетиосемгодишния Стефан и внасяха известна прохлада в иначе пустинната жега, връхлетяла морския град в ранната юлска вечер. Корабчето с избеляла от слънцето боя пореше вълните към целта си на няколко километра навътре в залива. Чайки кръжаха около десетината пътника на „Устрем”. Във въздуха се усещаше онази неповторима свежест на морето и всеки един  от пасажерите се чувстваше като един малък Магелан. Стефан се изправи от неудобната седалка и премрежи с ръка поглед. Заветната точка на пътуването им бавно бавно се отскубваше от дивата заобикаляща я природа и съвсем скоро Ресторант Галатея доби форма и плътност.

  Малкият полуостров, разположен точно срещу пристанището, от което потеглиха на точно четири километра бе див и страховит. Сред скалите, срещу които като че ли морето се бе отказало да блъска, се забелязваше малък пристан. Дори успя да различи чертите на човек с побелели коси, който махаше срещу тях. Зад кея се виеше стълбище, което стръмно се извисяваше към небесата. Разбира се, имаше перила от двете страни. Стефан проследи с поглед стълбата, която след сигурно двеста стъпала завършваше в малка площадка, която оформяше най-горната тераса на ресторанта. Под нея бяха разположени другите две, видимо по-големи. Под белите чадъри хора надигаха чаши с разхладителни напитки и ядяха морски деликатеси. Слюнката се отдръпна в устата на Стефан и той предвкуси острия аромат на мидите, които щеше да си поръча. И бутилка бяло вино. Много студено.

  Пътниците около него започнаха да се раздвижват от гледката на кацналия на хълма ресторант Галатея. Имаше нещо митично в цялата картина, което още повече се подчертаваше от величествения фар, застинал във вековен сън зад ресторанта.

  След десетина минути корабчето намали скоростта си и настана суматоха. Всеки искаше да слезе първи и да заеме масата с най-добрата гледка. Никой обаче не си даваше сметка за изтощителното катерене преди облечените в бели куртки сервитьори да те отведат до твоята маса. Стефан отстъпи назад. Младостта му бе сигурен плюс при изкачването, предвид заобиколилите го уморени лица.

  След още няколко минути двигателят угасна. Човекът с побелелите коси прехвърли дебело колкото човешки крак въже, друг го пое, окачи го на балера и корабчето послушно замря. Същият човек помогна на всеки един да слезе с умивка на лице и поздрав:

„Добре дошли в ресторант Галатея. Най-чудното място на Черноморието. Опитайте калмарите. Невероятни са!”

  Миг преди да хване нагорещеното перило на стълбището, Стефан се обърна и погледна родния си град. Нямаше как да знае, че повече нямаше да стъпи там, както и никой от пътниците на корабчето. След само 45 минути цялото величие, което олицетворяваше ресторант Галатея щеше да пропадне. Скалите щяха да останат доволни. Дивото щеше да надделее.

***

-          ...48 души са загинали тогава – гласът на Данчо ме извади от унеса, в който бях изпаднал.

-          Колко са се спасили?

-          Оф, не мога да се сетя, но най-якото е, че и фарът е ...

  Думите замряха сред музика на саксофони и пиано, наздравици и дрънчене на чинии.

***

-          Добър вечер. Моля последвайте ме.

  Масата на Стефан се намираше в западния край на най-горната тераса, само на няколко метра от стометровата пропаст под нея. Столовете бяха с мека тапицерия и той се намести удобно. Двеста стъпала са си двеста стъпала.

-          Приятна вечер Ви пожелавам, господине.

  Звучеше искрен. Стефан се загледа след облеченият в бял костюм и червена връзка мъж. Носеше косата си зализана назад и даряваше с усмивки хората, покрай чиито маси минаваше. Възможно ли бе красотата на това място да изчиства цялата мръсотия и умора на летните никога несвършващи работни вечери край морето, замисли се, докато разглеждаше винения лист.

  Слънцето клонеше към залез, бликайки кръв по хълмовете зад града, който сякаш тъкмо се събуждаше от дълбок сън. Прозя се продължително и след последните лъчи се изправи на крака в целия си блясък. Светещ и пулсиращ. За миг Стефан влезе под кожата на древногръцки бог, взиращ се от Олимп в човешкия мравуняк под него. За миг забрави всичките си проблеми и само се взираше в прозаващия се град.

-          Мога ли да Ви предложа нещо за пиене? – дори сервитьорът сияше и грам не си личаха черните петна под очите му. Стефан нямаше как да знае, че човекът срещу него бе спал само четири часа преди днешната смяна и все пак изглеждаше щастлив да бъде тук.

-          Да.

  Чашата с вода изтрака по масата. Пианистът удари фалшив тон.

-          Усетихте ли това?

    Стефан се огледа и не видя притеснение по загорелите лица на хората около него.

-          Кое?

-          Ами ...

  Този път се усети по-силно. Вятърът яростно заби нокти в лицето на певицата и тя млъкна. Китарата спря, но никой от присъстващите не обърна внимание. Като че ли никой не бе дошъл за нежния й и тъжен глас, нито за китарните виртуозни сола, нито за колосалния ресторант, стъпил на върха на хълма, камо ли за потрепващия град на няколко километра. Виж, за калмарите, няма съмнение. За прохладата, която те изпълва с живот и енергия сред изморителен и горещ ден, да. Но, не и заради самия ресторант Галатея. И може би, самата Галатея най-накрая се е ядосала.

***

-          Виж, някой идва.

  Сред мрака на шубраците се откроиха три фигури. Две момичета и едно момче. И те подобно на нас, не си бяха взели фенер.

-          Здрасти – поздрави ги Данчо сред цигарен дим.

-          Здравейте .

***

-          А, не се притеснявайте. Случва се от време на време.

-          И това не ви безпокои – Стефан смръщи вежди.

-          Ами, не да ви кажа честно. Свикнали сме, но както казах не се притеснявайте. Основите на ресторанта са...

  Земята под няколкото метра бетон и желязо проговори. Силното метално дрънчене на падналия микрофон като че ли събуди ядящите и някои от тях се изправиха бавно от местата си. Блуждаещите и обзети от уплаха очи наоколо родиха последвалата паника, която само сред минути щеше да премине в апокалиптична библейска картина от Стария Завет.

  Микрофонът подскачаше на облицованата с мрамор площадка като току що захвърлена в лодка уловена риба. Сервитьорите замряха кой носещ пълни чинии, кой отвярящ бутилка вино. Единствено музикантите изглеждаха спокойно, отпуснали небрежно инструментите, чакайки Галатея да се успокои. И точно тогава мъж с посребрени коси и светлосив костюм проговори:

-          Моля всички да се успокоят. Нека леките трусове, характерни за тази част от полуострова да не развалят цялостното ви преживяване тук в Галатея. Сигурен съм че...

-          Вижте фара – извика млад мъж с дълги коси и синя фланелка.

  Всички вдигнаха поглед, включително и облеченият в костюм, вероятно управител на ресторанта.  Закрит сред дървета и храсталаци провираше глава старият фар, от който в момента се отчупи парче от тухли и хоросан, и глухо се стовари на земята. След миг, продължил цяла веченост, го последва по-голямо парче. Стефан се огледа.

  За никой вече не бе заблуда, че това не бе просто лек трус. Петимата от съседната маса скочиха толкова рязко, че чинии и чаши хвръкнаха на всички посоки. Масата се прекатури на една страна. Късове месо продължаваха да се ронят от тялото на стария фар и повечето от гостите на ресторанта продължаваха като в хипнотичен сън да се взират в рушашия се стожер на морския град. Другите бързо бързо напускаха ресторанта, едни през задния изход, други - по-глупави,  слизаха надолу по стълбите, вземайки по няколко стъпала наведнъж.

 От бутилка вино с разбито гърло бликаше червеникава рекичка. Стефан не можеше да отдели поглед от вадичката, която ... се стичаше към края на терасата ... към пропастта. Сблъска се в бордюра там и започна да се сбира, образувайки малко кърваво езерце. И тогава Стефан осъзна всичко.

  Терасата се бе наклонила към морската шир и никой все още не си даваше сметка.

  Трябваше да се измъкне възможно най-бързо оттук. Но как?

  Земята проговори отново. Терасата осезаемо се наклони към пропастта. Няколко бели чадъра свиха спиците си и гръмко се стовариха върху отрупаните с морски деликатеси маси. Всички наскачаха и паника обзе загорелите лица. Имаше само два изхода и двата бяха тесни и не позволяваха скоростно напускане. Задният се виеше покрай стените на ресторанта, а от другата страна стремително се спускаше пропаст с ъгъл под 45 градуса. Другият пък бе стълбището към кея долу в залива. Стефан бързи прецени шансовете си и прецени, че най-доброто решение е да остане и да изчака земята да се успокои. Ако побегнеше сега рискуваше да се превърне в петно върху скалите. А и нещо му подсказваше, че скалите точно това искат.

  Малкият комин на вътрешната кухня рухна. Парчета тухли се разпиляха навсякъде по горната тераса. Възрастен мъж с бяла широкопола шапка бе изблъскан от една въздебела жена и падна на земята. При удара си счупи носа и кръвта шурна по мраморните плочки. Стефан се затича и му помогна да се изправи на крака. Усмивка на признателност се разля по разкървъвеното лице и след миг се стопи. Топлите леко уплашени старчески очи щяха да изхвърчат от орбитите си. Кокалестата му ръка се вдигна в пророчески жест и някъде зад Стефан, стогодишният фар нададе предсмъртен стон.

***

-          Искате ли бира? – попита едно от момичетата и подаде двулитровка Шуменско.

  Данчо отпи и благодари.

-          От тук ли сте? – попита сред цигарен дим непознатото момиче.

-          Не точно. А вие?

-          А, ние сме си оттук. Живеем наблизо.

-          Значи често идвате?

-          Когато времето позволява, да.

  Беше ми неспокойно и чаках с нетърпение разговорът да приключи, Данчо да се нагледа на заспалия град и да напуснем това прокълнато място. Запалих нервно цигара на свой ред.

-          Знаете ли нещо повече за фара?

-          Ами да...

  Не исках да ги слушам. Гласче в дъното на пропитата ми със сюрреализми глава шушукаше, че някъде в земните недра под нас Галатея спи и ние простосмъртните не трябва да я будим.

  Хвърлих си фаса на земята, там където си личаха останки от някога отразявали слънчевите лъчи мраморни плочки. Фасът се затъркаля към края на терасата и след миг изчезна в мрака на пропастта под нас.

  Галатея се будеше.

***

  Фарът построен през 1910г. наклони глава и като че ли за няколко секунди се задържа над покрива на ресторанта. И мигът се стопи сред оглушителен тътен, като че ли метеорит удари земята. Терасата затрепери и пукнатина я проряза от единия до другия край. Перилата на западната страна се откъртиха от основите си и изчезнаха в морската бездна. Тухлени отломки се разпиляха навсякъде. И сред вдигналата се прах Стефан съумя да различи нападали като мухи хора сред столове с разкривени крака, счупени чинии и музикални инструменти. Някои се изправяха, опитвайки се да се задържат на крака. Други лазеха оставяйки кървави дири след себе си, а трети бяха заспалсе бяха унесли и в съня на смъртта, там където ги е намерила.

  Терасата все повече се накланяше към морето.  Пукнатината като един малък Везувий изпускаше облачета прах, докато накрая не разкри желязна арматура под мрамор и бетон. Стефан все още се намираше в западния край близо до все още здравите перила. Старецът до него бе умрял от удар, причинен от хвръкнала тухла, която бе отнесла половината му лице. Стефан се хвана за дясното слепоочие. При рухването на фара бе загубил баланс и се бе строполил върху железните перила. Съдбата или самата Галатея го бе спасила да не падне от терасата. И сега от удареното се стичаше кръв. Виеше му се свят и погледът му бе премрежен.

-          Помогнете ми...моля ви... – нечий глух глас го накара да се обърне. Младо момиче, едва минало двайсетте се опитваше да се изправи на ръце. Косата й бе цялата побеляла от прахта, а от кръстта й се показваше кърваво парче желязо.

  Стефан се изправи и тръсна глава. Трябваше да изчисти главата си от болката. После щеше да й обърне внимание, но сега имаше нужда от цялата концентрация, на която бе способен. Обърна момичето на една страна и разгледа раната.

-          Моля ви...

  Отмести сплъстените кичури от челото й и сред кръв и прах се вгледа в едно красиво и нежно лице. Лице на човек, който не осъзнаваше, че щеше да умре до десетина минути. Кръвта бе гъста и тъмна. Черният дроб, помисли си Стефан и я хвана за ръката. С другата си ръка положи главата й в скута си и започна да я милва по лицето.

Няма да умре сама.

 Земята млъкна. Може би Галатея бе заситила глада си. Или възлюбеният й Акид, още не бе удовлетворен.

  От устата на момичето бликна кръв и тя се закашля. Стефан продължи да я гали без да обръща внимание на опитващите се да напуснат ресторанта хора. След няколко минути момичето, на което така и не успя да разбере името, издъхна. И с последния й дъх, изригна мощна струя пламък, която издуха покрива на вътрешната кухня.

  Стефан положи внимателно главата й на земята и за сетен път се огледа. Огънят бързо обзе всички помещения. Синкави езици подаваха глави от прозорците и скоро дърветата около задния изход пламнаха. Зловещи писъци прорязаха тишината на загиващия ресторант. Хора–факли бягаха насам натам и намираха смъртта си в пропастта. Една фигура се стовари на стълбището към кея, блокирвайки единствения изход за Стефан. Отчупи единия крак на най-близко разположения стол и се опита да избута горящия труп от пътя си. Миризмата бе отвратителна. Догади му се, но не спря с ръчкането. И точно когато бе решил, че достатъчно от стълбището е открито, за да се провре без да му пламнат дрехите, Галатея заби нокти за последен път в земята под ресторанта.

  Стълбището просто пропадна. Стефан гледа как всичките 200 стъпала рухнаха върху щастливите скали и жадната за човешка кръв вода. Горящата фигура се забелязваше върху един зъбер и осветяваше разрухата наоколо. От колосалното стълбище останаха само осем стъпала. За Стефан оставяше единствено горящата пътека, минаваща покрай пропастта. Затича се със сетни сили натам, когато нещо изригна пред него. Хора вече не се забелязваха, като че ли той бе последният оцелял. И колкото и да му се искаше да запази това статукво, разкрилата се пред него картина пусна корените на обречеността дълбоко в душата му. Стефан разполагаше с няколко минути живот, защото земята пред него се разделяше на две. Сред арматурата се виждаше долната тераса, или поне каквото бе оцеляло от нея. Стефан си пое дълбоко въздух. Вярваше че може да се прехвърли от другата страна навреме. Отправи скоростна молитва към всички божества там горе на небесата, настоящи и митологични, и се впусна в последния си спринт. Само след миг надвисналата над морето част от терасата се отчупи, но Стефан вече бягаше по пътеката сред пламъците. Спасението бе близо и точно тогава, облечена в сив костюм фигура го събори на земята.

  Стефан остана без дъх. Болка пробяга по лявото му бедро и бе почти сигурен, че крачола му гори. Изправи се и видя най-абсурдната гледка за цялата вечер. Човекът, който го събори, управителят на ресторант Галатея бягаше към края на терасата. Забави крачка накрая, спря се. Изглеждаше като че ли обмисляше дали с подходяща засилка щеше да прескочи зъберите и да нацели спокойните води. След малко се обърна и пламналите дървени маси наоколо осветиха лицето му. Стефан видя примирението на обреченият. Управителят на ресторанта се обърна към черната пазва на пропастта и се отпусна в нея.

  Стефан се изправи на крака, угаси крачола си и видя обхванатата от пламъци пътека пред него. Но не пламъците го обезкуражиха, а срутилата се тухлена стена, която препречваше единственият изход.

***

-          Видя ли това?

-          Кое? – Данчо се стресна.

-          Цигарата!

-          Е, кво за нея?

-          Затъркаля се към пропастта.

-          Ти, кво напи ли се бе? Или случайно забрави за вятъра.

   Нямаше как да му обясня, че не е вятъра. Дори имах чувството, че всичко около нас замря за миг. Шумящите дървета утихната, вълните не се удряха в скалите под нас и градът спря да пулсира.

***

  Стефан вдигна поглед към луната. Чиста и плътна, тя огряваше с победоносна усмивка пламтящите руини и тела на ресторант Галатея. Ако напрегнеше слуха си, бе сигурен че чува ехиден смях, идващ от недрата на земята. Смееше се срещу жалкия опит на човека да покори този див откъс от брега.

  Положи глава на земята и погледна нищо неподозиращия град от светлини. Стефан затвори очи и се замисли за всички онези залези над родния си град, които нямаше повече да види. Миг преди да отпусне съзнанието си в сън, усети събудилата се отново плът на земята, която искаше и последната си жертва.

***

  Бирената бутилка затрепери.

  Скочих на крака и се взрях в озарения от луната изрисуван върху стените циклоп. И тогава си спомних историята, която бях чел като малък. Галатея, една от нереидите, в която бил пагубно влюбен циклопът Полифем. В пристъп на гняв, той убиваше любимият й Акид, от чиято кръв Галатея създава река. И тогава ме удари като гръм. Не бе Галатея жадна за кръв, а самият полифем, обитаващ обезлюден хълм, прорязал осеяния със зъбери морски бряг.

  Земята затрепери отново. Полифем бе спал непробудно цели 25 години и сега искаше кръв.

14.05.2013

© Страхил Събев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??