670301 (Павлина Гатева)
1387 361
4 окт. 2008 г., 10:55

Пак ще се срещнем след още 20 години 

  Проза
2077 0 4

(на съучениците с любов[1])


Времето мълчаливо е забивало зъби в лицата ви и следите му още личат. С костеливи пръсти е скубало косите ви. Трупало е килограми по тялото ви, още повече - върху паметта ви; толкова много, толкова много... С шкурка е остъргвало сърцето ви, за да премахне рецепторите му за болка; дали е успяло съвсем? Целувките са сухи и топли, по-скоро учтиви. От избелелите снимки се гледаме - още деца, пърхащи трепетно, и едва се познаваме. Съвсем непознати се срещаме. Оженени и разведени. Други - сами през годините. Някои имат бебета, други - студенти. Някои имат работа, други - не. Скриват ли изрусените кичури миналото ни Аз? Дали е символ на ново начало налятото тяло? Обличат ли скъпите дрехи душите, ранени с компромиси? Няма го оня възторг, само сдържаност. Няма ги сякаш мечтите - само груб реализъм. От чужбина се върнахте за нашата среща, но от отвъдното не успяхте. Тръгнахте си. Пак ще се срещнем след още 20 години.



Блог публикация в сп. Простори 29 декември 2009
--------------------------------------------------------------------------------

[1] Випуск 1986 на 9-та ФЕГ

© Павлина Гатева Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • С най-искрени чувства поздравления!
  • Толкова истини и все... болящи,

    ...защото времето не ни прави нито по-зряли, - в сравнение с това как ни убива малко по малко; всяка промяна е една малка смърт, ти вече не си същия, кръвта ти се сменя напълно за и аз не помня колко време, всяка една клетка се износва и умира и на нейно лице се появява друга, уж същата но уморена, сякаш носи паметта на предишната... без спир тялото се замества с ново, регенерира се и от теб не остава нищо...

    ...само мозъчните клетки не се сменятават, само тайнствените и загадъчни връзки между тях които носят спомените ни, нашето Аз; за това най-старата част от нас, единствената оргинална от Някога - са нашите най-първи детски спомени...

    ...мама ме носи, взела ме е на ръце и гледам през гърба й как се отдалечаваме от гаража в двора а после се приближаваме до вратата и там се заговаря с някаква жена ли беше, мъж ли беше, но й дава ония странни бутилки, формата им е странна, какво е това чувство, не знаех. по-късно го нарекох страх.
  • Голямата Истина...
    Насълзи ме!
    Браво!
  • Много ми хареса. Разчувства ме дори. Браво!
Предложения
: ??:??