Пак сме аз и ти, този вечен парад на суетата. Слънчевите лъчи преминават през прозореца, пречупени през призма и сякаш изписват малка дъга над смутените ни лица. Красив пролетен ден, птичките пеят над току-що раззеленилите се дървета. Отново седим един срещу друг, както си казахме - за последно. Цигареният дим бавно се извива на струйки и фино се усуква около червената роза, сложена в шише от минерална вода. Какво ми казваш с нея? "Върви си!" или "Остани!"? За пореден път ме отблъскваш, а сякаш ме молиш да остана, за пореден път играем тази игра. И пак ще направим същия избор. Последното нещо, което мога да направя е да те погледна в очите. Потъвайки в синьо-зеления океан на неизразените си желания. Очи горящи от чувства, неизпепелима страст, обич, ненавист и малко насмешка, дори. Молещи ме за приют на бездомната ти душа,  изгубена в дълбините на сърцето ми, крещяща за любов, раздираща въздуха с неземен писък и поглъщаща го в своето мълчание. Докосваш ме по ръката и сякаш ме вадиш от дълбините, бавно, лека по лека, връщайки ме към реалността. Направих своя избор. Тръгваме, а аз случайно бутам кибрита, който си забравил до недокоснатото си, вече студено кафе. С прекъсващ химикал е написан телефонен номер... Каква изненада...