Очилата 2

    Вече няколко часа караше по безлюдната магистрала. Зимното слънце бе силно и очите го заболяха. Спря пред някаква каравана в една отбивка от пътя, на която с разкривени букви пишеше

Очила

Отвън имаше стелаж със странни очила. Блестяха на слънцето, но щом ги сложиш, сякаш всичко изглеждане в по-меки тонове и прекалено изчистено. Застана пред черното стъкло на будката. Не виждаше, кой е вътре.

- Колко струват очилата?

- Тези, които държите са 50 лева. Има и по-евтини, но нямат всички филтри.

Гласът, който му отговори, вероятно беше на млада жена.

- А, за какви филтри говорите и коя е фирмата производител?

- Не виждате ли, Господине. С големи букви е написано на рамката!

Жената отговори изнервено. Наистина на дръжките пишеше "Паралакс".

- Може и да бъдете по любезна! Не виждам навалица пред магазинчето ви. Ето вземете парите.

Подаде и парите, а от гишето се появи нежна ръка с дълъг червен маникюр.

- Филтрите са за изчистване на излишните наслагвания.

- Благодаря ви! Все пак казахте 5 думи.

Качи се в колата и ядосан затръшна врата. Потегли с мръсна газ без да поглежда в огледалото. Заредиха се дървета покрай магистралата и постоянното проблясване на слънцето го накара да сложи новата си придобивка. Изведнъж, сякаш света се промени. Голите разорани ниви се покриха с току що поникнала пшеница. Бяха, като нежен зелен килим. Забеляза, как една сврака чистеше лъскавите си пера и го загледа с питащи очи.

Колата профуча край автоморга. До портала стоеше куче, пред стара порутена колибка. Беше застанало на припек с наведена глава. Вдигна я и го погледна. В очите му имаше толкова апатия и самота. Сякаш света го няма край него.

Отново се заредиха крайпътните дървета. По радиото се чуваше, как един рапър проклина всичко, защото няма стойност.

А той отиваше на своята първа среща. За първи път щеше да види момичето, което обичаше повече от всичко. Беше странно превъзбуден, но и щастлив.

Навигаторът с металически глас съобщи.

- На кръговото движение поемете по втората отбивка. След два километра достигате крайната дестинация.

Намали и влезе в кръговото. Усети, как сърцето му започна да бие лудо.

След пет минути чу.

- Вие достигнахте края на маршрута.

Беше в някакво малко селце с едноетажни къщички тип четворка. Заградени от кирпичени дувари с по една пейка пред всяка врата. Там, където беше спрял, старица стоеше на пейката с наведена глава. Погледна към колата. Очите и бяха толкова спокойни и красиви. Сякаш всичко е едно огромно щастие, че е жива.

Слезе и се запъти към нея.

- Добър ден. Знаете ли, къде живее Кристин Георгиева?

Чу почти детски глас да му отговаря.

- Разбира се, аз съм Кристин.

Стоеше с отворена уста и не вярваше на ушите си.

- Не... Не, тя е младо момиче.

- Хахаха... Не знам, колко по-млада трябва да бъда.

Свали очилата.

Да, тя беше неговата малка Кристин. Същата, която имаше на снимка в телефона си. Доближи се и я прегърна. Очилата се изхлузиха от джоба му и се разбиха на тротоара. Едно стъкълце от тях отхвръкна в око на момичето. Тя го потърка и погледна към мъжа.

- А ти, защо ми пишеше, че си толкова стар? Нима искаш да си бебе ?! Хахаха...

Бяха щастливи всеки имаше своя паралакс в очите си.

              Край.