А животът си тече, като река. Понякога бърза, буйна, камениста. Друг път бавна, спокойна, дъното песъчливо. Крачиш през водата и... нищо. Даже риба няма къде да  хванеш. Къде, къде по–интересно е да преминеш през бързей. Ей така, да се пребориш със стихията, наречена живот.

И те се бореха. Ежедневно. С бързеите, в които ги натикваше това чудо – животът. С устрема на водните струи някак си се справяха, но  подводните камъни, тези скрити препятствия, разхвърляни точно там, където даже на ум не ти минава, че нещо ще те спре. Виждаш, отгоре водата съвсем лекичко се е омотала. Някакви концентрични вълнички кръжат около нещо си. И нищо. Вървиш ти, а точно там през вълничките е най-прекият път. Само стъпка и си стигнал до брега. Там те чака решението. Чака те, само се натиква в ръцете ти. Ето я стъпката. Ти си бос. Ходилата на краката стават особено чувствителни във водата. Та стъпваш ти на избраното местенце. Ти си на бързей, нямаш  време да му мислиш много… О-о-ох. Удари се. Уж само по големия пръст на крака, а  така се спъна, че полетя във водата. Струята е бърза, повлича те. Ти я ловиш с ръце, опитваш се да я задържиш, но тя те блъска в камъка, подводният камък. Гледаш във водата. Те камъните били много. Къде да стъпиш? Ти си под водата. Търсиш къде да стъпиш. Дишаш – вода. Гледаш – вода и… камъни. До брега е далече. Помощ! Звук не излиза от устата ти. Боже… помощ … давя се… загивам. А решението, спасението е на крачка. Там на брега, на една крачка само. Не мога да стигна.

Не мога... Не мога… Неее.

Тя скочи от леглото. Полузадушена в съня, плувнала в пот, изплашена до побъркване. Няколко мига  оглежда около себе си. Не може да се ориентира къде е. Започна да осъзнава, че това е било само сън. Кошмар. Страхотен кошмар.

   -Какво има – през сън, без да разбира какво става.

   -Сънувах страшен сън. Сънувах, сънувах, че се давя.

   -Не мисли това, напрегната си. Ела, легни до мен.

   -Не мога. Мисля, че ако легна, отново ще ме залее водата.

  -Колко е часът?

   -Не знам,  чакай да погледна. Три, три без петнайсет.

   - Има още време. Лягай,  аз ще те гушна, за да не потънеш.

   -Не се прави майтапи с мен. Знаеш ли какво изживях?

   -Добре де. Намери си някакво занимание. Искам още да поспя, освен ако не желаеш да ме погушкаш – и той протегна към нея ръка, призивно.

   -Остави ме, нямам настроение за сутрешен секс.

   -Добре де. Аз само така. Хайде,  вече спя.

Той се обърна и заспа, а тя седна пред компютъра. Отвори  познатият сайт за работа. По пет пъти на ден влиза в него и... нищо. Все едни  и същи обяви. Или стари, стари, явно там е толкова хубаво, че никой не приема да отиде, или други, които преди още да са обявени, вече са заети.

   -Я виж нещо интересно. Не беше ли това... ами да! Точно обявата на тази фирма чака тя вече дни наред. Там работи Катето. Или Кети, както искаше да я наричат. Екатерина  Петрова. Добро момиче, съученичка. Катето не беше от силните в класа, но за сметка на това беше хубава. Или по-точно, както веднъж обсъждайки момичетата, един от съучениците се произнесе:

   -Тя е обещаващо хубава.

   -Какво ти е обещала. Я кажи. Ха-ха-ха – тази Гаргата, все си пъха човката където не трябва.

   -Не, бе глупак. Нищо не ми е обещавала, но ще стане хубава, само малко още по-женствена да стане и ще видиш  ти как ще се молиш да те погледне.

   -Ама ти си бил голям разбирач бе, по-женствена казваш, а ти по-мъжествен значи  и ще стане заварката.

Всички присъстващи се разсмяха и дълго, дълго се кикотеха. Тя седеше до тях и май доста ù се искаше и за нея така да кажат.

А сега, Катя вече достатъчно женствена, много красива особа се беше установила в една фирма, същата, в която имаше подходящо за Руми свободно работно място. Бяха се срещнали неотдавна. Зарадваха се една на друга и Руми, типично по женски, с лека, ама много лека завист, почти благородна както казват, установи, че съученикът им е имал изключителна,  така нехарактерна за мъжете, прозорливост. Катето, Кети се беше превърнала в невероятно красива жена. Красотата и се подсилваше от стилно облекло. Елегантен костюм, едновременно и делови и подчертаващ женските и достойнства: добре оформен бюст, грациозна стойка, малка по размери талия, стегнато дупе и всичко това изправено върху стройни, видимо дълги крака, обути в подходящи обувки. А главата, за нея по-добре да не говорим. Няма начин да не ù се възхитиш. Като се вгледаш, виждаш, че май сутрин доста си играе пред огледалото преди да тръгне, но така или иначе беше красива. Капакът слагаше буйна, черна, добре подредена коса.

Срещата, както си е редът при жените не мина без ритуалните целувки, съпроводени с две–три задължителни в такива случаи изречения:

   -Как си, мъжът, децата?

   -Отскоро съм без работа.

   -Аз съм в една фирма - тук последва доста популярно име - Скоро ще обявим едно много сладко място. Сигурна съм, че ще ти хареса.  Ти  следи за обявата, аз пък ще имам грижата да подготвя почвата.

„Боже, кой ти гледа харесването. Важното е да е работа”

После едно дискретно поглеждане на часовника. Руми разбра посланието на погледа.

   -Да не те задържам. Тръгвай, аз ще следя за обявата.

   -Не, не ме задържаш -  думи, общоприети  за такива случаи - Тук наблизо имам среща с едни партньори. Чакам скоро да те чуя.

И вече отдалечавайки се и изпрати въздушна целувка, докосвайки с устни крайчетата на пръстите си.

И ето сега в три сутринта Руми седи пред компютъра. Ето я обявата.  фирмата е същата и мястото, за което говориха с Катя. Как щеше да го пропусне. Вчера беше много отчаяна, обезверена. Отново  нищо. И рано след обяд, крайно ядосана приключи с прегледа на обявите.

 „Виж ти, как не съм дочакала вчера да пуснат всички обяви...” Толкова надежди. Беше повярвала на Кети. Ужас я разтресе. Ами ако беше пропуснала да я види. Чак и се разтрепериха ръцете. Страхът, да не и се смеят я възпря да не пусне CV-то още през нощта. Беше сменила снимката с нова по-хубава, с изражение на спокоен, уверен в себе си човек, с направена прическа, с делова блузка, на която бяха разкопчани цели четири копчета, така че се откриваше онази гънка между двете и прелести, която той много страстно целува нощем, след като се убедят: че децата не са пред компютъра, че са легнали в леглата си, че нощните лампи не светят, значи в съседната стая всички спят. Тогава му позволяваше да започне с целуването на гънчицата и след това всичко останало, както си е редът, до сладката умора от удоволствието и нежното отпускане върху гърдите му.

Обади се на Катето още в десет.

 -Ало, Кети, аз съм, Руми.

-А, Руми, здравей. Говорих с шефа. Купувай бонбоните. И да знаеш, аз пия Джони Уокър.

-За какво говориш?

-Как за какво, за черпенето разбира се. Шегувам се. Румка, мисля, че всичко е наред. Трябва да се спази протокола, за това ще бъде обявен ден за интервюта. Подготви се. Шефа хареса снимката, а аз го убедих, че в действителност си още по-така и че това е съчетано с изключителен ум.

-Ех и ти, Кети.

Недей да скромничиш. Истината говоря. Чакам те до два-три дни. Секретарката ще ти се обади.

И ето седи сега Руми в тролея, пътува към фирмата на интервю. Сърцето ù свито. Притеснена е. Толкова е важен за нея резултата от интервюто. Положителен – значи работа. Работа – значи пари, които ще донесат сигурност и спокойствие на семейството. Хората около нея не се досещат даже, колко важно е за нея това пътуване.

 Делник, Сутрин, Тролеят почти празен. Най-отпред, зад кабинката на шофьора момче и момиче. Млади, красиви, безгрижни. Изправени до автомата за билети. Целуват се. Тя сочи  с нежно пръстче бузката си - той целува посоченото местенце, после тя сочи раменцето - той целува раменцето. Момичето започна да го разхожда с пръстче по цялата разголена част. Беше топло и дрехите по тялото и бяха твърде оскъдни.

Те са  пред очите ù. Гледаше ги разсеяно, потънала в мислите си. Около нея обичайните за този час пътници, предимно баби и дядовци. Гледаше и си представяше, че се намира на някакъв евтин еротичен спектакъл. Момичето слизаше все по-надолу до почти разголените гърди. Тя посочва – той целува -Докъде ли ще стигне – се запита Руми.

Картинката пред нея започна да я забавлява. Развличаше я. Помагаше и да не мисли за това, което ù предстои, намаляваше някак си напрежението ù.

След това момичето се притисна към момчето и още по-точно към онази част от тялото му, чието докосване крие  много изненади. Бабата до нея не се сдържа и уж на смях изрази възмущението си.

   -По  мое време, ако се притиснеше момиче така, момчето започваше да се оглежда за горичка, а момичето питаше дали е буйна тревичката на полянката всред горичката.

А още по-възмутен дядо се намеси промърморвайки под нос:

-Боже, боже, какви стоици са станали днес момчетата. Браво на него щом още не е потърсил горичката. Какви времена настанаха.

Руми си помисли, че след тези коментари девойката и младежа ще попрестанат, но не би. Те продължаваха да си  се целуват. Руми спря да ги гледа. Те я развеселиха донякъде, но не достатъчно, за да забрави притеснението си. Колко стара се чувстваше тя. Стара от грижи и проблеми.

Стоп! „Забрави всички проблеми! Забрави всичко притеснително! Отиваш на интервю за работа. Помни: Трябва да си спокойна и самоуверена”. С тези негови думи се разделиха сутринта. Това последното, за увереността май трудно ще го постигне. А трябва! Трябва! Трябва, трябва, трябва. В името на децата, на Него, на семейството. Готово. Ето вече е спокойна. Може да влиза в офиса.

Там я чакаха. Катя беше подготвила атмосферата. Тя ги умееше тези неща. Много добре ги умееше. Не напразно беше успяла – за десет години, сама, без връзки,без-подкрепа е успяла да се утвърди като изключителен администратор. Ценяха я всички – шефовете. А служителите. Тя много, много не ги забелязваше. Беше учтива, когато се налагаха  контакти, но дотолкова. А мнението им съвсем не я интересуваше. Важното е шефа. Големият. Наричаха го Стареца. Тя се подсмихваше скритичко , когато чуеше нещо за  Стареца.

„Абе старец, старец, ама дай боже всеки му такъв старец и не само за мерак”.  Личните и  впечатления бяха нейната дълбока тайна... Поне така си мислеше тя. Но това беше май най-дълбоко пазената служебна тайна на целият личен  състав.

Та Кейт беше обработила тези, които ще водят интервюто. Шега ли е. Нейна приятелка я потърси за помощ. Света ще обърне, но ще ù помогне. Още повече позицията, за която кандидатства Руми е далеч под нейната.

Ето, Руми отваря вратата. Вътре някакви хора. Катя, боже колко е различна тук, сега.  Строг костюм, приветлива, но лека усмивка. Приближава към нея. Едва забележим знак с очи „не се познаваме”.

- Вие сте...  

 -Румяна.

-А, да. Заповядайте. Вие сте на ред.

За останалите чакащи май стана ясно колко има  смисъл от по-нататъшното им присъствие в стаята. Руми се огледа притеснено.

   -Нали Вие сте Румяна? - Катя я погледна подканящо. - Ами влизайте. Ваш ред е. Чакат Ви. - после на вратата прошумоля - Не се бой, всичко е наред.

И наистина, всичко беше на ред. Не я питаха коя е, откъде идва, какво е работила, има ли понятие от работата за която кандидатства, колко езика говори и на какво ниво, и още, и още. Всичко това те вече го знаеха. Кейт ги беше запознала.

   -И така, знаем всичко за вас. Госпожица Петрова ни запозна с пълни подробности.

Тези думи произнесе един от присъстващите, чието поведение демонстрираше високо положение в йерархията на фирмата. Мъжът я гледаше добронамерено.