А животът си тече, като река. Понякога бърза, буйна, камениста. Друг път бавна, спокойна, дъното песъчливо. Крачиш през водата и... нищо. Даже риба няма къде да хванеш. Къде, къде по–интересно е да преминеш през бързей. Ей така, да се пребориш със стихията, наречена живот.
И те се бореха. Ежедневно. С бързеите, в които ги натикваше това чудо – животът. С устрема на водните струи някак си се справяха, но подводните камъни, тези скрити препятствия, разхвърляни точно там, където даже на ум не ти минава, че нещо ще те спре. Виждаш, отгоре водата съвсем лекичко се е омотала. Някакви концентрични вълнички кръжат около нещо си. И нищо. Вървиш ти, а точно там през вълничките е най-прекият път. Само стъпка и си стигнал до брега. Там те чака решението. Чака те, само се натиква в ръцете ти. Ето я стъпката. Ти си бос. Ходилата на краката стават особено чувствителни във водата. Та стъпваш ти на избраното местенце. Ти си на бързей, нямаш време да му мислиш много… О-о-ох. Удари се. Уж само по големия ...