“Във мръсни води”

- Бавиш се, момче! Побързай! - извика нервно Кера. Бяха стигнали до “Портите на Алекра” - хълм, чието поле беше обсипано с кристални цветя. Народът на Ериен имаше своя легенда за него, разказваща за девица, която е била избрана за жертва при черен ритуал. Вместо това обаче, в една късна нощ, ден преди луната да стане цяла и той да започне - избягала. Предпочела да бъде взета от духовете на свещената земя отколкото да бъде жестоко убита за нечии чужди богове. Духовете на свещената земя приели нейните молитви и я прибрали при тях. Разказваше се, че, когато душата й отишла при тях - тялото й приело формата на бели кристални лилии за да напомня на смъртните и полубезсмъртните колко мимолетен може да бъде животът и как трябва да се уповават на вярата си в Създателката и нейните пратеници. - Лазиш ми по нервите. От както тръгнахме не си продумал, а сега ми заповядваш. Пътуваме от дни, а все още не си ми казал дори на къде сме се запътили. Ако продължаваш с потайнсвото, ще се върна във вкъщи. И, да, старче - зная пътя за обратно. - с досада отвърна младото момче, което вървеше на десет крачки зад него.

Кера се спря внезапно. В следващият миг беше до Ериен със кама насочена към него.

- Още веднъж го кажи и познай какво ще ти се случи. Възрастният мъж не потрепна. Ръката му, държаща оръжието - също. Момчето застина. Студени тръпки пропълзяха като змии по тялото му. Сърцето му заби бързо. - Прояви малко уважение към по-възрастните от теб. Особено към тези, които могат да те убият преди да се усетиш! - хладкръвно продължи Кера. - Не се познаваме от вчера, синко. Каза, че знаеш пътя наобратно?! Хайде! Давай! Да те видим колко можеш! Няма да издържиш и един час сам в планината щом падне нощта! Ако не беше заради семейството ти досега отдавна да съм те пуснал да се изгубиш и да свършиш разкъсан от някое диво животно...взе да ми дотяга от арогантното и пренебрежително отношение не само към мен, но и към майка ти и сестра ти. Това ли заслужават? Да ги караш да се побъркват от притеснение всеки ден? Да се държиш с тях сякаш са непознати!? Засрами се, момче! Много добре си помисли преди да кажеш някоя друга глупост. Обещавам ти най-искрено - ще ти дам един незабравим урок при следващата ти такава проява. - последно каза той, махайки камата от шията на момчето. Прибра я в кожения джоб до колана си, но студеният му поглед остана все така забит като пирон в камък у този на Ериен. Стоеше на две педи от него. “Много го стреснах...май не биваше да прекалявам толкова. Дано това проработи и спре да задава въпроси.” - мислеше си учителят, а после се обърна с гръб към него и тръгна бавно напред.

​​​​​​

Момчето все още стоеше там досущ като статуя. Едва преглъщаше. Погледът му се беше спрял на онова място където беше оръжието и не даваше никакъв признак да се оттърси от пресния шок. Кера се обърна. Виждайки реакцията му, отиде с бързи крачки до него, разтърсвайки го силно - Какво ти има, момче? Стегни се! - попита.

В същия момент Ериен го погледна странно, махайки ръката му от себе си.

 - Наистина ли щяхте да го направите? - наруши тишината той.

 - Кое?

 - Да ме убиете? - промълви. Гласът му бе коренно различен от преди малко. Кера се усмихна. - Отговорете ми, учителю. - добави.

 - Не. Целта ми беше съвсем друга.

 - Явно я постигнахте. Погледнете ме! Треперя! - каза, обикаляйки ту на ляво, ту на дясно, скръствайки ръцете си в опит да потуши стреса.  - Може би малко прекалих. - рече Кера, изваждайки лулата от пазвата си, а след това я запали. Ериен се обърна към него и забеляза странното спокойствие у учителя си. - Може би? Имах чувството, че всеки момент ще забиете онова нещо в гърдите ми. Кера се засмя. - Сега ми приличаш досущ на някоя подмокрена девойка. - Млъкнете! Повече не го правете! - извика малкия, доближавайки се до него. Погледна пушещия с ококорени очи, а след това се закашля. - И това ми бил мъж! Я се стегни! Не можем да губим повече време. Трябва да продължим докато не е паднал здрач. - допълни Кера.

 - Вие не сте с ума си! - извика Ериен, догонвайки го.

 - И по-добре! Че с такъв чирак като теб щеше да бъде непосилно да работя.

  След три часа нощта настъпи. Ериен и Кера бяха стигнали до шестообразна малка поляна, заобиколена от широколистни вековни дървета. Не се виждаше добре през нощта, но Кера забеляза, че са пуснали цветове.

 - Ще пренощуваме тук! - каза спокойно, сваляйки кожената раница от гърба си. Сложи я на земята. Момчето се поослуша. 

- Тук ли? - учудено попита.

- Да. Стана късно. През нощта е опасно в гората. Ще преспим и утре призори продължаваме. Ериен нищо не каза. Нямаше намерение да говори на въпреки след одевашната случка, която все още го оставяше без дъх. За първи път видя Кера в тази светлина. Мислеше го за всичко друго, но не и за хладнокръвен мъж. Изненада го също и неземната му бързина. Не мислеше повече да го предизвиква. Не искаше да преживява подобна случка отново. “Ако не Кера, то майка ми със сигурност ще ме убие ако разбере за това.” - помисли си, от което го побиха тръпки. Остави багажа си на тревата и чакаше нареждания от Кера.

- Стой тук. - наруши тишината възрастният мъж.

- Къде отивате?

- За дивеч. Денят беше тежък, а пътя - дълъг. Нито ти, нито аз можем да си легнем на празен стомах.

- Не искам да стоя сам.

- Да не би да те е страх? - каза подигравателно Кера.

- Не! - скръцна със зъби той.

- Ха-ха! Добре, добре! Стигат ти толкова преживявания за днес. Щом искаш ела с мен - ти ще отговаряш за напалването на огъня.

***

- Мислех, че идиотите като теб не могат да ме впечатлят с показното си унижение, но ти взе че ги надмина! - заяви на висок глас Аерис, докато слизаше от коня си, така че да го чуят всички. След това свали от него оръжията си и хералиевата кожа и я наметна върху рамената си.   - Прекаляваш, ловецо! - измрънка братът на Карен, който със знаци даваше команди на неговите хора да направят лагер.

- А! Обади се и другият глупак. Мислех, че скоро нямаше да проявиш смелост да се обадиш. Беше ми залипсвал дразнещият ти писклив глас. - подхвърли белязаният. - Никога не е късно да станеш за смях! Нали така, кръвни братко? - отвърна приближения на Аерис докато връзваше коня си. Той кимна в знак на съгласие. Мъжете се разсмяха, изказвайки по този начин подкрепата си към тях двамата.

- Млъкнете! - развика се Карен, приближавайки се към Аерис готов да го прободе с двойното острие. То бе натопено в акцер (отрова, която те кара мигновено да се парализираш дори при най-малкия допир).

- Нима не си си научил урока, синко? Да не би да искаш реванш за случката от по-рано? Съветвам те да не се правиш за смях втори път. Не знам дали брат ти ще може да го понесе. Тъжна гледка си! Семейството ти би умряло от срам щом разбере за смелите ти подвизи да се правиш на пораснал. Зарежи това. Ще бъде оплювано от другите аристократчни семейства. Убеден съм и че ще бъде изритано като долно и краставо животно от другите кланове заради твоята мекушавост, своеволие и поведение на пет годишен, без да им пука за предишните ви храбри изяви, нито пък за пътите, в които сте се доказвали пред тях. Авторитет се гради цял живот и се губи точно за секунда. А твоят род го е доказвал стотици пъти през вековете. Не само пред боржуазията, но и пред самата Господарка. Нима ще захвърлиш честта на рода си, само защото не можеш да сдържаш гнева си и си по-тънкообиден от девойка. Нима искаш това да се случи? Да носиш този срам до гроб? Че и тези, които ще дойдат след теб? - отвърна белязаният тихо, скръствайки ръцете си. Намигна му в опит да прекратят поредната разправия. Младият мъж се приближи към него целият облят в студена пот. 

 - Още веднъж кажи нещо за семейството ми и ти обещавам, че ще умреш не по този начин, по който би ти се искало! - изсъска, свивайки ръката си в юмрук.

 - От кога смъртта е считана за красива? Време ти е да пораснеш, синко. Нима си мислиш, че ще се измъкнем живи от тук? Да не би да дойде с нас заради поредният “почетен медал”? Нима дойде с надеждата, че ще се завърнеш у дома като герой? Пред кого? Ако си дошъл с тази нагласа - много ще те разочаровам. Слушай ме внимателно сега и запомни думите ми. Ще ти дам съвет, с който всяка нощ да заспиваш и да се будиш сутрин. Забрави за наивните си мечти и мисли единствено как ще дадеш живота си за мисията само и само тя да бъде успешна. Нашата Господарка разчита както на мен, на брат ти - така и на теб, както и на всички останали дошли със нас. Тези мъже са се сбогували със семейства си преди да тръгнат, защото знаят, че едва ли ще се измъкнат живи оттук. Ти направи ли го? - направи кратка пауза, виждайки Карен, на който ръцете му започнаха да треперят. Погледът му омекна. А след това продължи - И двамата знаем какъв ще бъде отговора. Навярно семейството ти го е знаело дълбоко в себе си и не ще очакват завръщането на малкият им син. За тях вече си мъртъв... Затова недей си и помисля да се правиш на смелчага, казвайки, че ще ме убиеш за да привлечеш вниманието на по-възрастните и опитни от теб. Смъртта рано или късно ще дойде за всички ни. А за някои - много по-скоро от очакваното.

Карен се отдръпна назад, осмисляйки думите на Аерис. Не каза нищо. Оръжието му падна на земята, оставяйки глух шум всред настъпилата тишина. Смехът на мъжете бързо се превърна в задавено мълчание. Сведоха глави и всеки се върна обратно на мястото си. Аерис направи същото. С тихи стъпки тръгна към главния съгледвач и неговият другар, а после събра хората си около лагерният огън, наливайки си силен абсент в дървени чаши и обсъждайки утрешният план. Лагерът им беше отделен от този на Карен и брат му Алесий.

 Не след дълго палатките бяха разпънати. Карен съблече дрехите си и легна върху твърдата земя. Гледаше някъде в пространството. В глава му отекваха думите на Аерис. “Проклет да си...” - се откъсна от сухите му устни. Внезапно някой влезе при него. Беше Алесий. Остана безмълвен и не трепна при неговата поява.  - Какво правиш? - измрънка Алесий, но му се отвърна с поредната доза мълчание и безразличие от страна на по-малкият му брат. Той се надвеси над главата му.  - Земята вика Карен! Ела на себе си! - изсумтя още веднъж, бутайки го. Отново мълчание. След няколко минути в безуспешни опити да поговори с брат си, се отръпна. Преди да излезе се обърна към него и го погледна. “Вече не е същият.” - помисли си. - Аерис е прав, Карен, въпреки разногласията, които имаме с него.

Да, той е груб и понякога много брутален в откровеността си и на пръв поглед изглежда сякаш ти се присмива, но всъщност ти показва реалността каквато е. В сърцето си той е добър и никога не би казал нещо без причина. Дай си време. Помисли добре върху думите му. Осмисли ги. Повярвай - няма да става по-добре от тук насетне, малки ми братко, но ако сега осъзнаеш колко сериозна е нашата мисия и колко важно е тя да бъде успешна, ще ти бъде по-лесно за напред. Лека нощ. - последно каза Алесий, оставяйки го сам.

***

Настъпи полунощ.

 Ериен бе запалил вече огъня. Дивеча се печеше бавно. Нужна беше само една стрела на Кера за да убие сърната, която навярно се бе изгубила и бе попаднала на грешното място в грешното време. Бяха седнали един срещу друг, а мълчанието се настани между тях като трети, искан другар. Момчето гледаше в пламъците. Колкото повече се вглеждаше в тях, толкова повече изгубваше представа за реалността. Мислите му блуждаеха някъде в изгарящите дърва. Кера забеляза, но не отдаде такова внимание. Случката, която преживя по-рано днес беше достатъчна за Ериен. Не желаеше да повдига повече темата. Учителят извади лулата от пазвата си. Не след дълго я запали. Димът бе толкова гъст и натрапчив, че щом го издиша Ериен се закашля. Не обърна внимание и на тази му реакция.

  Той трябваше да порасне твърде бързо на крехка възраст. Когато загуби семейството си и всички, на които държеше детството му приключи. Животът, който познаваше - също. Загуби правото си да живее като нормален още на девет годишна възраст. Нямаше братя, нито сестри. Той бе единственият син на Касения и предводителят Асхир на клана Маликрикс. Клан с хилядолетна история, традиции и култура. Клан, чието име, символ и основоположник беше обрисуван на една от картините, които красяха замъка на самата Създателка и стояха за да напомнят за смелите воини на идните поколения. Носталгията към миналото и отминалата слава на неговият клан не беше така красива като картината, а по-скоро бе като пасмин* (жертвоприношение, при което изваждат сърцето ти докато още бие). Да...в нея нямаше нито еднин спомен или чувство, които биха те накарали да се усмихнеш. За него, носталгията беше нищо повече от един случил се кошмар, за това и не си позволяваше да мисли за нея.

Кера бе висок и снажен мъж за възрастта си (четиридесет и три годишен). Цвета на косата му напомняше много за полярна нощ през пролетта, когато всичко тепърва се събужда от зимния си сън. С времето, гарвановочерната му коса придоби напълно тъмносребрист цвят. Беше се родил със рядко изменение - цвета на очите му бяха различни. Лявото му око бе в изумрудено-зелено, а дясното - в нюанс на чисто небе. Затова родителите му и всички от неговия клан смятаха, че е специален. И се оказаха прави. Лицето му беше чисто, без нито един белег или бръчка. Тялото му също бе добре запазено. Дори той не знаеше истинската причина за това явление. Нямаше нито един белег на състаряване. Сякаш времето за него беше спряло. На двете рамене имаше татуировки, които завършваха със символа на клана Хекоен (този на Създателката) върху плешките. Те бяха направени преди повече от двадесет години с мастило, което се смесваше с екстракти на рядко срещани растения. Благодарение на тях, символите по тялото му се бяха запазили толкова добре, сякаш току-що бяха нарисувани. 

На лявата си ръка винаги носеше сребърен пръстен, изобразяващ две химери, захванали с лапите си луна по време на затъмнение. Погледът му се спря върху него. Започна да го върти настрани...Никога не го сваляше. Това беше единственият останал спомен от родителите му...

  Бе облечен в черни кожени дрехи, с вградени по тях шипове, но по изработката никога не би могъл да предположиш, че това е било кожа. Бяха направени от майстор, живеещ в далечна земя, чието име Кера дори не помнеше.

За връзка използваше спектрални писма или директна проекция. Това беше напълно достатъчно. Така се бяха разбрали. Когато поръчката му биваше изпълнена - се телепортираше директно и пробваше на място.

Кера бе перфекционист за дрехи и детайли. Дори Ериен беше забелязал ексцентричният му вкус към дрехите, които носеше и често се шегуваше с него, но отговаряше винаги по един и същ начин: “Нищо не разбираш. Погледни се ти! Ако не те познавах, щях да си помисля, че си просяк. Винаги ходиш с изрязани и износени дрехи.” , “Изчезвай.” , “Само да си ги докоснал, ще те превърна в плъх, ясно ли ти е?”. Това беше напълно достатъчно за Ериен да престане с нелепите шеги. “Сухар. Много си скучен.” - често му отвръщаше, смеейки се...Въпреки сложните взаимоотношения, които имаха един към друг, се разбираха изключително добре. Ериен беше най-добрият му чирак, който е имал до сега, но с нищо не го показваше. Не му казваше: “Добра работа.”, както би следвало, а по-скоро само констатираше - “Има какво още да учиш. Ще опитваш докато не го направиш както трябва.” Изразяваше недоволствието си като неодобрително цъкаше с език. “Излагаш се. Дори момиче ще те бие.” Не го насърчаваше както би направил един “нормален” учител. Скастряше го, когато сгреши някоя стъпка, удар или пропусне движение при фехтовката. Беше изобретателен в наказанията, които му налагаше, едно от които беше да стои върху бодливо въже над десет метрова яма, която създаваше чрез полуматериализирана магия. Просто обяснено, тя представляваше реална илюзия, с изключението, че само Кера знаеше. Това беше един от триковете му да държи на нокти момчето. Лесен трик, чрез който искаше да го научи на самодисциплина и контрол...

Кера се обърна внезапно към шумящите храсти на няколко педи от лагерният огън. Беше умислен. Бе нащрек. Наведе глава. Положи ръцете си върху пръстта и изгради полева бариера около тях, която ги правеше не само невидими, но и самото им присъствие и аура напълно изчезваше. Дори и огънят. Знаеше, че скоро слугите на Версос Стреин ще усетят, че душата я няма. Че е напуснала земите, до които се простира тяхното въздействие и сила. И няма да могат да го открият. Ще бъдат бесни ала този гняв ще бъде предизвикан от страхът им да не отиде всичко по дяволите.

От опасение, че източникът на силата им ще изчезне. Нямаше да се спрат пред нищо докато не получат това, което искат.

 - Какво правите, учителю? - наруши тишината Ериен, поглеждайки към него. “Не би трябвало да ме е усетил.” - стресна се Кера. Вдигна глава и погледите им се засякоха. - Съвсем нищо. - отвърна.

 - Пак си помислете преди да ме излъжете. Не съм глупак. - нотката на недоверие в гласа на Ериен накара Кера да се усъмни и да подходи по друг начин. Изчакваше. Скръсти ръце и зае сериозна позиция.

 - Не знам за какво говориш. - каза.

 - Защо ръцете ви бяха в пръстта? Правехте нещо. И преди да кажете, че съм си въобразил - ви видях. Изплюйте камъчето.  - Малко предпазливост не е излишна. Уморен съм. Трябва да си почина. Не е зле и ти да го направиш. Утре ни чака път, синко.

 - Изглеждате по-предпазлив от обикновено. Премълчавате ли нещо?

 - В планината винаги трябва да си нащрек. Не знаеш от къде какво може да ти изскочи.

 - Вашето умение да шикалкавите е ненадминато.

 - Напълно сериозен съм, синко.

 - Не ви вярвам. 

 - Ще мина и без това. Заспивай вече. - измрънка Кера, който се настаняваше върху топлата постеля и се зави с одеялото от кожа, което Ериен не забеляза да носи със себе си. Момчето направи крива гримаса, лягайки си. Измрънка нещо под носа си.

 - Какво сега? - попита възрастният мъж.

 - От къде се появи това?

 - Кое?!

 - Цялата тази постеля и кожени одеяла...?

 - Май забравяш, че съм магьосник.

 - Това поредният трик ли е?

 - Пипни завивката. Мина се минута в мълчание.  - И какво?

 - Топли ли те? - с досада отвърна Кера. - Да?

 - Тогава млъкни и заспивай! - последно каза учителят, обръщайки се с гръб към Ериен.

“Не е истина колко си скучен...” - изшушука момчето, настанявайки се по гръб. -  Чувам те. Млъквай вече. - обади се Кера раздразнен, стряскайки го. Не му отвърна. Не искаше да го предизвиква. Стигаше му за днес. Загледа се в звездите. Небето беше ясно. Забеляза, че южните съзвездия “Армела”, “Хидра” и “Алперо вокс” се виждаха и с невъоръжено око, което беше странно. “Не би трябвало да се виждат по това време на годината.” - помисли си Ериен. “Побъркан свят...нищо не е както трябва.” След което се обърна към огъня, затвори очите си и мигновено се унесе. Утре кой знае какво още го очакваше...

***

 Аерис още беше буден. Всички останали отдавна спяха и сега единственият шум, който се промъкваше между него и тишината, беше припукването на горящите дървета. Да, той дори не бе отишъл в палатката си. Не можеше да заспи. Може би нямаше и намерение да го прави. Беше седнал до огъня и размишляваше. Отново и отново. Гледаше в пламъците сякаш чакаше отговор, но не го намираше. Нещо отвътре го глождеше. Дали беше съвестта му, която имаше навика да го човърка все, когато не трябва и да намира кусури зад всяка негова неказана и казана дума или действие, което е трябвало или не е трябвало да направи? Напоследък тя се обаждаше повече отколкото бе нужно. Караше го да съжалява, да изпитва емоции, които преди с лекота ги засипваше с жупел и не му пукаше от последствията. Справяше се добре, когато станеше въпрос за контрол. Преспиваше ги, когато не му бяха нужни. С годините се научи да ги игнорира и да не им позволява да вземат превес над ума му. Във всеки един случай той ги намираше за нещо напълно излишно.

Бе прекарал живота си в преследване на убийци, крадци, изнасилвачи, на предатели и каквото и да е било същество, което нарушаваше законите и пристъпваше положена клетва. Аерис беше всичко, което се изискваше от него - ловец, наемен убиец и какво ли още не. Не следваше сляпо заповеди. Не правеше нищо на сила или което би му донесло позор. Не плюеше на честта си заради златото и славата, които му се предлагаха. Не му пукаше за нищо. През годините, много от тези, които срещаше го смятаха за специален. Гравираха името му на паметни плочи из различни полиси и села и дълго се пееха песни за неговите смели подвизи, които стигаха до далечни земи. Въпреки, че нямаше нищо славно или пък смело в това да убиваш. Смяташе, че по този начин те успокояваха болната си съвест и спяха спокойно нощем. Колко егоистично от тяхна страна...

Изведнъж усети движение зад себе си. Бързината, с която взе двойната кама и я насочи към “нещото” беше нереална. Бе Алесий и само острия му поглед в тъмнината го спря да я забие във врата му. Младият мъж застина. Гледаше го с ококорени очи.  - Какво правиш!? Побърка ли се? - изсумтя Алесий.  - Ти си побърканият! Благодари се, че те видях иначе щях да събирам после частите на тялото ти и трябваше да се обяснявам пред някои персони! - изръмжа Аерис, който все още бе насочил двойната кaма към шията му. Видя как едва преглъща от вида на остриетата, по които капеше отрова.

 - Махни това нещо от мен! - рече. Видът му беше на уплашен заек.

 - Защо? Физиономията ти в момента е безценна. Остави ме да й се насладя.

 - Аерис забравяш...не съм ти враг. - гласът на момчето трепереше. Белязаният усети. На лицето му се появи дяволита усмивка. Погледът му бе толкова студен и безразличен, че по нищо не можеше да разбереш какъв ще бъде следващият му ход; какво може да направи. Можеше да го убие преди да се е усетил. Дори невъоръжен Аерис беше достатъчно опасен. Бе способен да убие десетима отлични бойци. С лекота можеше да изкара сърцето му докато все още бие с голи ръце. Минаха се няколко минути. Очите на Алесий му крещяха да спре.  - Това не е игра, Аерис. Моля те, спри!

 - Точно така. Не е игра, а удоволствие. Хубаво е да ти напомня с кого си имаш работа при следващият път, в който си помислиш да ме заплашваш. Ще се молиш точно както сега. - отвърна с лека нотка на високомерие.

Свали оръжието си рязко със самодоволна усмивка. Алесий дишаше тежко. Почувства облекчение. Затвори очите си в опит да потуши уплахата. След няколко минути се осмели да се приближи до Аерис, който се бе върнал на мястото си сякаш нищо не е станало. Седна до него. Гледаше към него, после към огъня и така няколко пъти... Аерис въздъхна, опитвайки се да игнорира присъствието му. - Кажи, за какво си дошъл? - рече с досада, но не получи отговор. Побутна го по рамото.  - Сега кой е отнесеният? Да не си глътна езика? - пошегува се той.

 - Трудно би ти се говорило с насочено към теб оръжие.

 - В планината винаги трябва да си нащрек. Нищо не знаеш, малкия. Някои създания могат да приемат облик на твой познат или близък и биха те убили на момента, в който свалиш гарда. Направих го от предпазливост. Трябваше да се убедя, че си ти. Очите ти трябва да са на четири. Запомни го от мен.

 - И убеди ли се?

 - Вониш на страх. По това разбрах, че си ти.

 - Аерис...

 - Спирам. Кажи ми сега защо дойде.

 - Предположи.

 - Заради Карен?

 - Да.

 - Какво за него?

 - Няма да ти казвам как би трябвало да постъпиш, но може би трябваше да си по-милостив към него.

Той е още момче.  - Това е твой проблем. Като по-голям брат ти трябваше да му кажеш с какво се захваща. - отвърна спокойно.

 - Повярвай, опитах.

 - Не си опитвал достатъчно.

 - Убеждавах го по всякакви начини да се откаже и да остане във вкъщи, но не ме послуша. Семейството ни разбраха за окончателното му решение, заявявайки го пред Сбирката на Съвета.  Колкото и да се опитвах да го разубедя, отговорът му беше същия. Това не го оправдава, че разби сърцето на майка ни. А от гордост, баща ни дори не дойде да се сбогува с него. Преди да тръгна стисна силно рамената ми и каза: “Пази го.” Секунди след това се обърна и влезе в имението. През очите на другите ние сме герои, но ти знаеш най-добре, че това е една лъжа, с която се оправдават пред себе си. - разказа Алесий, изваждайки сребърна кутия от пазвата си пълна с димерии. Взе една и с едно щракване от пръстите му излезе малък огън. Направи дълга опънка от нея и издиша гъстия дим. Подаде кутията на Аерис, който го гледаше мълчалив. Той взе и направи същото. Сега отстрани се виждаха само силуетите на двама мъже и гъстия дим на по-малката отрова.

​ - Това ли искаше да ми кажеш? - попита Аерис, който все така гледаше в пламъците.

 - Не, не само това. Бих искал да отправя към теб една молба. - отговори Алесий.

 -  Изплюй камъчето.

 - Може би, това би било твърде егоистично от моя страна спрямо теб, но ако нещо се случи с мен - моля те, бди над него. Никога не съм бил добър брат за Карен.  -  Напротив. Добър си. Просто той все още не го осъзнава. Ще приема молбата ти, синко, но не се готви да ‘мреш все още.

- Благодаря ти, Аерис. - каза младият мъж, слагайки ръка на рамото му.

- Много се отпусна. Нека не се разнежваме толкова. - рече, отмествайки се от него.

Спогледаха се и след няколко минути неловката тишина се превърна във смях...