Пътят лакътушеше пред очите ми. Един завой, после друг. Не усещах как краката ми сами ме водят, докато ума ми се беше отвял в миналите години. Улици, тротоари, после железопътната линия. Известно време вървях по нея, после се отделих надясно. Ако бях продължила напред, щях да стигна до морето. Но завих надясно, за да мина през едно от най-неприятните места на тази земя. Въздухът не носеше със себе си онази типична свежест, характерна за планината. Зеленина нямаше. Само кал, бетонни постройки, недовършени и разрушени от времето, изсъхнали дървета. Каква беше тази шега на съдбата – пътят бе по-ужасен от самата цел.
Когато пристигнах тръгнах по тесните пътеки, обградени с трева, цветя, дървета, тук-там по някоя пейка. Вглеждах се в лицата на хората. Прочитах имената им. Докосвах се до историята. И вървях. Продължавах да вървя напред в търсене... в очакване да се видя с моята собствена. Знаех къде е. Два пъти бях извървявала тези пътеки, но ги бях запомнила наизуст. И въпреки всичко с всеки следващ път те ми се струваха още по-дълги. Сигурно защото в този момент ума ми се изпразваше и броях всяка една своя крачка. Около три минутки, след като бях преминала портата, усетих, че се движа много бавно. Прочитах всяко едно име, всяка година, оглеждах архитектурата на паметниците, търсех старите си познайници.
Не ме беше страх да го срещна. Тогава защо се бавех?
Когато идвах тук преди с майка ми ми беше по-лесно да се усмихвам. Трябваше да го правя. Трябваше да има поне една усмивка, която да привлича слънчевите лъчи към това иначе толкова тъжно и красиво място. А и не се беше случило... кой-знае какво. Просто цикъла на живота. Тленното може да бъде погубено, но някои други неща – не. Аз отрекох тъгата тогава. Нямаше за какво да тъжа. Беше си отишло само физическото, но душата ми – тя остана цяла. Никога не пусна онази част от него да си иде и да остави болезнената празнина. Да, душата страдаше. Страдаше, но от мъката си по другите и тяхната болка.
Сега обаче ми беше много по-трудно да спазя обещанието си. С всяка стъпка, с която се приближавах към мраморния камък и засадения до него розов храст, в главата ми нахлуваха спомените. Погледнах розата – не беше цъфнала, въпреки че беше лято. Имах чувството, че никога няма да цъфне. Дали и цветето може да бъде осакатено от чуждите сълзи? Една запалена свещ, една цигара, превърнала се в пепел. Няколко разменени думи със събеседник, който ще остане вечно ням. Едно гравирано в камъка име...
На тръгване бършех очите си в ръкава. Явно не ме бива да спазвам обещанията си.