Пътят лакътушеше пред очите ми. Един завой, после друг. Не усещах как краката ми сами ме водят, докато ума ми се беше отвял в миналите години. Улици, тротоари, после железопътната линия. Известно време вървях по нея, после се отделих надясно. Ако бях продължила напред, щях да стигна до морето. Но завих надясно, за да мина през едно от най-неприятните места на тази земя. Въздухът не носеше със себе си онази типична свежест, характерна за планината. Зеленина нямаше. Само кал, бетонни постройки, недовършени и разрушени от времето, изсъхнали дървета. Каква беше тази шега на съдбата – пътят бе по-ужасен от самата цел.
Когато пристигнах тръгнах по тесните пътеки, обградени с трева, цветя, дървета, тук-там по някоя пейка. Вглеждах се в лицата на хората. Прочитах имената им. Докосвах се до историята. И вървях. Продължавах да вървя напред в търсене... в очакване да се видя с моята собствена. Знаех къде е. Два пъти бях извървявала тези пътеки, но ги бях запомнила наизуст. И въпреки всичко с всек ...