ПЕПЕЛЯНКАТА

1.

            След раждането на малките си, беше много изнемощяла и едва се придвижваше чрез странично извиване, подобно на вълна по разкаляната пътека от снощния летен дъжд. Беше много гладна и пред очите ѝ се привиждаха какви ли не лакомства - малки новородени мишки, яйца на насекоми, плъхове, зайчета, а и защо не други по-слаби от нея пепелянки. Най-много от всичко обичаше новоизлюпени малки птиченца в някое гнездо на не много високо дърво и разбира се, ако издебне майката им да не е в него. Имаше много лош спомен от един такъв случай, когато беше пропълзяла до гнездото. Точно тогава майката се върна и я нападна. Едва се отърва, но по цялата светлокафява, петдесетсантиметрова дължина на тялото, със зигзаговидна ивица на гърба, бяха останали белези от клюна ѝ, а по триъгълната форма на главата, покрита с малки неравномерно разположени люспи и на върха, завършващ с малко рогче, точно на V-образния белег в задната част на главата имаше още незарасла рана…            
            В корема ѝ стържеше. От няколко часа не беше намерила нищо. Зрението ѝ не беше много добро, но въпреки това можеше да долови движения, а със слухът си да усети вибрации, чрез които много точно да установи местоположението на даден обект, който се движи или за нея най-важното, което беше този обект да бъде следваща плячка.
А и не е ли при нас, хората, също така, но завоалирано във високопарна фразеология?
Но да се върнем към змията! Тя изстреля раздвоения си език, посредством който събра частици от въздуха и ги поднесе за проверка в устата си. В нея всъщност усещаше миризми и това беше нейното обоняние. Сърцето ѝ затупа от радост, защото беше усетила във въздуха нещо, за което мечтаеше. Оставаше само да установи точно къде се намираше и това тя направи мигновено.

2.

            "Злото никога не идва само." - си мислеше пойната птица, която от снощи беше станала майка - по време на проливния дъжд се излюпиха малките ѝ. Три мъжки дроздчета, приличащи на самеца ѝ, който от два дни го нямаше. Страшно много се безпокоеше, да не би да се е случило нещо лошо с него.  

            Едва успя да предпази рожбите си от вятъра и безмилостно стоварващите се върху нея дъждовни капки, закриляйки ги с тялото си и разперените си крила, На зазоряване трябваше да им намери храна, но да не се отдалечава много от гнездото, защото имаше горчив спомен от първото си люпило, когато с любимия си толкова много се радваха на пръкналите се на бял свят първи пиленца и всяка сутрин огласяха гората с песента си, но… когато и двамата бяха излетели да търсят храна за малките си и се върнаха, намериха гнездото си празно. Сега се страхуваше много, да не се повтори същото.
 Ако беше тук баща им, нямаше да направят същата грешка и двамата да отлитат едновременно, а единият щеше да пази гнездото. Така е : "Злото никога не идва само." - си повтори майката и гушна нежно рожбите си, като във всяко едно припозна любимия си и си спомни брачната песен, с която я беше пленил. Никога нямаше да забрави първата им любовна игра между клоните на дърветата и полета над гората, ознаменувал сърдечната им връзка. Зарея се за миг в спомените си, но много бързо беше върната към реалността от пискливите звуци на голешарчетата ѝ. Бяха гладни. Време за мислене нямаше. Трябваше да ги остави за малко и да отиде да им търси храна.  Помилва ги с човката си и излетя от гнездото.

3.

            Пепелянката беше изгубила представа колко време беше минало в очакване майката на малките птиченца да излети от гнездото, за да се отиде при тях и ги изяде. Беше много гладна и едва успя да пропълзи между храстите до дървото, като внимаваше да не вдига много шум. Пред очите ѝ бяха трите малки змийчета, които роди много трудно и едва не умря. Искаше този път да ги запази, защото миналата година, когато беше родила и толкова много им се радваше, беше нападната от някаква страшна птица, която не само рожбите ѝ, но и нея щеше да унищожи. Беше допуснала грешка, като ги изкара на открито, слънчево място, което се виждаше отвсякъде. Затова този път тя ги скри в една дупка и тръгна да си търси храна, за да се подкрепи и като се върне при тях да може да ги пази от многобройните неприятели. Имаше чувството, че е минала цяла вечност и започна да става нетърпелива. Отново изстреля раздвоения си език, с който събра частици от въздуха и ги поднесе в устата си за проверка. Нямаше грешка. Обонянието ѝ за втори път долови миризма на вкусна гозба. Зрението ѝ не беше много добро, но тя отправи златистите си очи с надежда да долови движение, по точно майката на малките птиченца да излита. Напрегна слуха си и усети мощни вибрации от върха на дървото, където беше гнездото с така дългоочакваната плячка. Най-после търпението ѝ щеше да бъде възнаградено, защото тя разбра, че майката напуска гнездото си.

4.

            На няколко пъти Жоро се събужда през нощта от гръмотевичната буря и безмилостно стоварващия се дъжд по покрива на къщата, който барабанеше и му напомняше едно изпълнение на Ян Пейс от любимата му група Дийп Пърпъл. Дори по едно време, когато дълго не можеше да заспи, стана, взе си китарата и под акомпанимента на дъжда изпя една песен. Радваше се, че на сутринта, след този дъжд в гората ще има гъби. Много обичаше да се разхожда там. А и нямаше какво друго да прави през тези два почивни дни на село, където беше решил да остане. Беше далече и не му се пътуваше. Стоеше вече цяла седмица като дежурен учител през лятото и му оставаше още толкова. Селото, в което беше разпределен, след като завърши института за начални учители, му харесваше. Всяка сутрин първокласниците му носеха цветя и той много ги обичаше. Беше израсъл в морски град и беше влюбен в морето. Обичаше да лови риба, да се гмурка надълбоко за рапани или най-лесното да събира миди по скалите. Мечтаеше да стане ловец и да стреля по диви патици. Имаше няколко прашки. С една от тях, когато забележеше навътре в морето стадо от кориниди, като дискохвъргач се завърташе и хвърляше голям камък, който ако попаднеше в целта, умъртвяваше жертвата и после спокойно изчакваше вълните да я изтласкат до брега. Тук също си беше взел една от прашките и когато се събуди на сутринта, под галещите лъчи на слънцето, я взе и тръгна на лов.

5.

            След като се увери, че майката птица е напуснала гнездото си с малките новоизлюпени пиленца, пепелянката събра всичките си сили и се опита да се придвижи към основата на дървото, но я сряза непоносима болка в гръбначния стълб. Преди време при една смъртоносна битка с един таралеж, беше получила нараняване на няколко места в кръстната област и сега тази стара травма се беше възобновила. Нямаше и сили от глад. Пред очите ѝ причерняваше. Виеше ѝ се свят. Много добре осъзнаваше положението си, но не искаше трите ѝ малки змийчета, които беше родила вечерта, да бъдат пак, както миналата година, нападнати и унищожени. Виждаше ги пред себе си. Особено първото, което много приличаше на баща си, който я беше спечелил нейното сърце в ритуална битка със съперника си. Нямаше никога да забрави борбата между тях. Как издигаха високо главите си над земята в S-образна поза на шиите си и си нанасяха удари, като се опитваха да се притиснат към земята. Изпитваше гордост, че се бият за нея. За голяма нейна радост победи този, който харесваше повече. В паметта ѝ ярки следи беше останал споменът за любовния танц с него при изгрева на слънцето. Как под първите лъчи на възраждащата се природа, вплели телата си, като огнени пламъци, се отдадоха един на друг…"Но спомена не топли, нито храни." - помисли си тя, когато пред нея отново изплуваха образите на малките ѝ рожби, които пълзяха към нея. И тя премина към единствения метод, чрез който можеше да добие сила, за да се изкачи на дървото и да изяде малките пиленца. Трябваше да събуди спящата енергия в себе си. Напрегна се и със свръхусилие успя да свие на кравай, като положи главата си върху земята и започна да свива и отпуска детеродните си органи. После на няколко пъти вдиша и издиша. Раздвижи опашката си и когато почувства топлина в утробата си, постави езика си върху вдлъбнатината на твърдото небце зад зъбите и вдиша. Задържа дъха си, докато почувства огромна енергия, съсредоточена в утробата ѝ и бавно започна да издиша. Усети стартирането по гръбначния си стълб енергия към главата и когато достигна до мозъка ѝ, тя отлепи езика си от небцето и пъргаво се придвижи към дървото. Приличаше на акордеон. Покатери се и стигна до първия клон. Захвана се за него със задната половина на тялото си, а с предната част се протегна нагоре. После с предната си половина захвана следващия клон, а със задната си част се изстреля нагоре. Вече чуваше писукането на малките голишарчета и добиваше по-голяма сила. Та нали, ако успее да се нахрани с тях, щеше да се върне и да помогне на своите, които навярно я чакаха. Тя много добре осъзнаваше, че това е жестоко, но какво да се прави, след като в този свят, за да живее един, друг трябва да умре…

6.

            В момента, когато птицата майка се раздели с малките си новоизлюпени рожбици и отлетя, за да им търси храна, сърцето ѝ се сви от страх, че когато се върне, тях може да ги няма и затова реши да търси насекоми, червеи, охлюви или плодове на горски треви и храсти, ягоди, боровинки и къпини, близо до гнездото. След снощния дъжд земята беше прогизнала и нямаше да бъде трудно да изрови няколко дъждовни червея от меката почва. А и щеше да има много охлюви, но с тях нямаше време да се занимава, защото трябваше да им чупи черупките в някой камък. Сети се, че при първото ѝ люпило, малките ѝ отначало не можеха ядат червеи и охлюви, защото бяха твърди и затова реши да търси по дърветата и под накапалите листа мравки, паяци, скакалци, стоножки и гъсеници, а каквото можеше да улови във въздуха- мухи, комари, пеперуди и пчели, беше добре дошло. Спомняше си, че и първите ѝ малки обичаха и горски плодове, особено боровинки. Знаеше къде има един храст с вкусни плодове, но той беше далече, а не трябваше да се отдалечава много от гнездото с малките си. И затова отлетя към съседните дървета да търси мравки и мухи. След нощния проливен дъжд, всичко живо се беше изпокрило и тя продължи по-нататък пътя си, като напрягаше слуха си. Ако ги чуе да писукат, веднага щеше да се върне. Летейки, улови няколко комара, мухи и пеперуди и реши набързо да прелети до храста с боровинки, за да разнообрази храната на малките си. След като откъсна няколко плода, веднага разтвори крилата си да се връща. Сърцето ѝ туптеше до пръсване. Имаше лошо предчувствие. Не беше се бавила много, но кой знае, дали не беше издебната, когато напусна гнездото и някой враг да нападне рожбите ѝ. Когато наближи дървото с гнездото, чу уплашеното им писукане.

7.

            Къщата, която кметството беше предоставило на Жоро да ползва, докато е учител, се намираше накрая на селото, до гората. Добре, че нямаше хазяи, а и околните постройки бяха изоставени и пусти, защото имаше някои привички и занимания, които едва ли биха се харесали на тези добри, селски хора. Но за тези странности в неговото поведение няма да говоря сега, да не би да отгатнете как ще завърши този разказ.
И така, когато Жоро навлезе в гората, веднага вдиша въздуха, опреснен от нощния дъжд и напоен с аромата на горски треви, мириса на бор и букова шума и огласян от пойните птички. Погледна часовника си. Беше станало пет и половина. Беше пропуснал голяма част от птичия концерт, в който всяка птица се включваше в определен час, като започваха от три сутринта. В момента идваше време на пойният дрозд, но защо ли не го чуваше да пее, а вместо него в ушите му се набиваше гласа на кукувицата, която обикновено се обажда в три и половина.? "Всяко правило си има изключения."- помисли си той и спомена го отведе при приятелката му, която тази година завършваше Консерваторията в София със специалност "Флейта" и ѝ предстоеше дипломна работа, Трябваше да създаде собствена оригинална композиция. Беше го помолила да му измисли някаква мелодия, защото имаше страхотен музикален слух. От ранна утро той слушаше пойните птици, но досега опитите му бяха неуспешни…           
            Силно писукане и плясък на крила го върна в действителността. Намираше се до някакво дърво, където на около два метра височина една пепелянка се беше добрала до долната част на гнездото с новоизлюпени три голишарчета. Тя се пазеше от клюна на майката-птица, която беше застанала на ръба, като от крепост и ги защитаваше. От време на време литваше и нападаше в гръб, забивайки острата си човка в тялото на змията. Пепелянката не се отказваше и се опитваше да клъвне, като забие отровните си зъби в майката. Новоизлюпените надигаха глас до небето. По едно време пепелянката промени тактиката си, като се уви около дървото здраво и с опашката си се опита да избута гнездото, за да паднат малките на земята - тогава те щяха да ѝ бъдат в кърпа вързани. Почти успя, като толкова много го наклони, че още малко и щяха да изпопадат, но тогава птицата предприе отчаяна атака, като мълниеносно се нахвърли върху нея и започна безмилостно да я кълве, където ѝ попадне. Пепелянката цялата беше в кръв.
Жоро не вярваше на очите си и за момент гледката го беше вцепенила, но бързо се съвзе. Извади прашката си и стреля. Първият път не успя. Камъкът беше далеч от целта.
Вторият път също, но на третия нямаше грешка. Камъкът се стовари със страшна сила върху тялото на птицата и я отхвърли от гнездото на земята. Пепелянката, стъписан,а не знаеше какво става. Цялата беше в рани. Беше разбрала, че майката вече я няма, но не знаеше откъде е дошла помощта. Огледа се и видя Жоро. Погледите им се срещнаха. Той си вдигна палеца и тя радостна се  отправи към гнездото, като му помаха с опашката си, което за него означаваше: „Благодаря ти, брат!“

8.

            Залепнала в калта, малко по-малко майката на малките дроздчета се събуждаше сякаш от кошмарен сън. Очите ѝ все още бяха затворени но в съзнанието ѝ изплуваха различни образи. Не можеше да разбере къде се намира и чувстваше цялото си тяло вцепенено. Не можеше да помръдне. Когато с огромни усилия се размърда, в гърдите я сряза страхотна болка. Отвори очи и видя до себе си дървото и си спомни какво се беше случило. Изплака, но не от болката, която чувстваше от удара на камъка в тялото си, а от ужасната мисъл какво става с рожбите ѝ. Погледна нагоре към гнездото и се опита отново да стане на крака. Този път успя. Дотътри се до основата на дървото и се опита да се покатери, но неуспешно. Събра сили, като се притисна известно време до земята и отново опита. Трябваше да разбере дали малките ѝ са горе, защото не чуваше писукането им. Знаеше какво беше станало, но дълбоко в съзнанието си не можеше да приеме за истина случилото се. И този път не успя. Разпери крила и се опита да литне, но се прекатури и заби човка в калта. Трябваше да си почине и след като почувства отново сили в себе си, се добра до дървото и бавно започна да се катери. Стигна до първия клон и се спря малко да си почине. Погледна нагоре към гнездото. Имаше чувството, че е празно, но все още се надяваше на някакво чудо. Продължи. Добре, че имаше наблизо разположени клони, което ѝ помогна с върховни усилия да стигне до гнездото. Когато най- после влезе в него и го видя празно, припадна. Не знаеше колко време беше в несвяст, но щом се съвзе, видя следите от кръв. Сърцето ѝ се разплака. Изправи се и с огромни усилия се добра до върха на дървото, където отвори човката си и започна да пее най-тъжната песен, която беше толкова мелодична и разнообразна и толкова силна, че можеше да се чуе много далече, а със скръбните си нотки да разплаче живата и неживата природа.

9.

            След като са наслади на начина, по който пепелянката отваряше горната и долната си гъвкава челюст, които не бяха неподвижно свързани, а можеха да се разкачат. Това им позволяваше да разтвори устата си достатъчно широко, за да може да нагълта едно по едно ужасените писукащи за помощ три малки голишарчета, Жоро се отказа от първоначалното си намерение да я улови и занесе при другите две пепелянки, които беше поставил в стаята си в малки аквариуми и им събираше отровата, защото по погледа ѝ и белезите по детеродните ѝ органи беше разбрал, че скоро е станала майка и беше грехота да обрече на смърт малките ѝ рожби. Затова даже не я изчака да слезе от дървото, а тръгна да търси гъби. След този дъжд нямаше начин да не са извисили снага красивите царствени сърнели, а и трябваше да има печурки и манатарки. Оглеждаше се също така и в храстите за някоя неотровна змия, за да попълни колекцията си в двора на къщата, който беше превърнал в змиярник. Обичаше да си играе със змиите, да ги увърта около врата си или понякога да ги предизвиква да се бият до смърт, като ги насъскваше една срещу друга. Слухът му беше напрегнат да долови някоя подходяща мелодия на пойна птичка, за да помогне на приятелката да композира оригинална композиция за дипломната си работа в Консерваторията. За разлика от змиите, които познаваше много добре и можеше да определи всяка от тях каква е, като я зърне, то пойните птици ги различаваше само по гласовете, а на вид за него бяха едни и същи и трудно можеше да различи славей от червеношийка, скорец от чучулига или кос от дрозд. Улисан в търсенето и брането на гъби, а те бяха много, не беше разбрал как слънцето се беше изкачило в небето точно над него, когато дочу песен на пойна птица. Остави торбата с гъби и се вслуша. Беше удивен от красотата на мелодията, която беше много тъжна, но завладяваща. Веднага определи каква беше птицата- поен дрозд, чиято песен наподобява звука на флейта. Идеално! Това беше мелодията, която търсеше, за да помогне на приятелката си за композирането на оригинална мелодия на флейта за държавния ѝ изпит. Жоро извади един лист и започна да записва първите няколко елемента на песента, която дроздът повтаряше няколко пъти и като добави няколко варианта към тях, преминаваше към друга тема. Беше възхитен. Песента беше толкова красива и толкова тъжна. По едно време спря да записва, а само слушаше и се наслаждаваше на майсторството на певеца. Взе торбата си с гъби и тръгна из гората, като омагьосан, заслушан във вълшебната песен и си представяше как приятелката му ще направи най добрата дипломна работа от всички участници…          
            Изведнъж няколко боцвания по крака го върнаха в гората.

10.

            С всяко погълнато малко голишарче силата на змията-майка растеше и когато свърши и с третото реши малко да си почине, като нави тялото си на спирала в гнездото на жертвата. Почувства сладост от победата. Сега можеше да се върне и да опази малките си рожби от многобройните им врагове и да им се порадва, когато си играят. Огледа се за човека, който ѝ беше помогнал, за да му благодари още веднъж, но като не го видя, пъргаво се свлече от дървото на земята и зигзагообразно забърза към малките си. Какво ли правеха досега без нея? Дали я бяха послушали да не излизат от укритието си докато се върне? Тези тревожни мисли я налитаха и пришпорваха да увеличи скоростта си на пълзене. Когато стигна до дупката, в която ги беше укрила и ги зърна живи и здрави, сърцето ѝ се разтопи от щастие. Майчински ги прегърна и като им се порадва, ги изкара навън на открито, за да ги научи да ловуват и сами да се грижат за себе си. След като им даде първите съвети под зорките ѝ погледи, те се впуснаха да си търсят храна. Как се радваше майка им, когато успяваха да уловят и глътнат по някой скакалец, щурец или бръмбар. Приличаха на майка си и на баща си, които бяха ненадминати ловци. Гордееше се с тях и си представяше как ще пораснат големи.Захласнати от лова, а той беше много успешен, защото малките змийчета напълниха тумбаците, не бяха разбрали, как слънцето беше се качило на небето и беше застанало точно над тях. Беше дошло време за почивка и майка им намери едно открито място на припек да  си починат и попекат. Трите змийчета сплетоха телата си и се излегнаха под топлите лъчи. Потънаха в сладостна дрямка, а майка им се покачи на един камък, за да може да ги пази и ги гледа с умиление.Изведнъж върху тях, като гръм от ясно небе се стовари някакъв крак. Тя мълниеносно се стрелна към него и с цялата си сила и злоба заби отровните си зъби няколко пъти в голата му плът…

11.

            След като усети няколко боцвания, Жоро се сепна от унеса, в който беше изпаднал и погледна надолу към краката си. Беше настъпил три малки змийчета, а майка им- пепелянката, забиваше зъбите си в крака му и се увиваше около него. Обзе го паника и страх сви сърцето му. Той знаеше, че с всяко ухапване змията впръсква отрова, която е много силна. Почувства болка и непреодолим гняв и жажда за мъст. Светкавично замахна с крак и отхвърли пепелянката настрани. Взе един камък и с всичка сила замахна да я убие, но не можа да я улучи и тя побягна. Взе втори. Също не успя. Само одраска опашката ѝ. Тогава взе една пръчка и хукна да я догони. Но тя вместо да се скрие в някаква дупка или да потъне в гъстия листак изведнъж се спря, обърна се и се стрелна към него. Уплашен, той се отмести и тя профуча край него, като се устреми към трите си малки змийчета, които се мятаха в предсмъртна агония. Спря се пред тях и тогава Жоро замахна с пръчката и я удари по средата, като я разполови. Тя беше вече мъртва, но той продължи да я налага и заедно с малките змийчета ги превърна в една пихтиеста маса.
Когато се съвзе, внезапно го обзе ужас и мисълта, че отровата вече може да се е разпространила в тялото му го скова. Първата работа, когато разбра, че е ухапан от пепелянката, трябваше да бъде с нещо да превърже крака си над ухапаното и с ножа си да разреже раната, за да изтече заразената кръв.         
"А сега дали вече не е късно?"- мислеше си той и бързо сряза с ножа си прашката и с ластика стегна крака си точно над ухапванията. Разряза ги и се опита да изстиска на няколко пъти кръв от тях. Как така този път не беше взел със себе си противоотрова срещу ухапване на отровни змии, не можеше да си обясни. Та нали събираше отрова от пепелянките и я предаваше да правят от нея лекарства и противозащитни серуми, точно срещу такива ухапвания. Но нищо! Сега трябваше по най-бързия начин да се прибере вкъщи и да си сложи една инжекция. Почувства отпадналост. Беше сам в гората. Пойният дрозд продължаваше да пее тъжната си песен. И докато преди я харесваше, сега му приличаше на погребална песен. Опита се да побегне, за да може по-бързо да се прибере, но почувства, че кракът му се подува и премина в ходом. Започна да изпитва страшна болка. Да вика за помощ нямаше смисъл. Обикновено по обяд през лятото в гората нямаше жива душа. Пойният дрозд продължаваше да пее и му навяваше зловещи мисли. Погледна крака си и му се стори, че е започнал да се обезцветява и изтръпва. Забърза се, колкото му беше възможно. В края на краищата не беше далече, а и не беше чувал скоро някой да умре от ухапване на змия. Но знае ли се? А и колко нелепо всичко беше това, след като беше улавял толкова много змии и никога досега не бяха го ухапвали. Това е положението - никога не е късно да има и първи път. Започна да губи сили и почувства главозамайване. Не знаеше вече къде върви. Изведнъж се оказа пред дървото, където беше помогнал на пепелянката да се нахрани с малките на пойната птица, която беше убил. Отправи поглед нагоре към гнездото. Не можеше да повярва на очите си. Майката птица беше жива и пееше, а това беше точно тази песен, която беше дочул и толкова много ѝсе възхищаваше. Пред очите му започна да се мержелее и Жоро бавно губи съзнание. Последната му мисъл беше за двете мишлета, които сутринта преди да тръгне към гората беше видял, че са хванати в капана и вечерта няма да има кой да нахрани с тях двете пепелянки, които отглеждаше, затворени в аквариуми, а и те могат да умрат от глад…