- Откъде идваш? – попитах пеперудата. Беше кацнала на клонче с разцъфнал пролетен цвят и ме гледаше с лъскавите си черни очички. Не чаках отговор – нали насекомите са същества без разум, лишени от дар слово.
              - Откъде ли? – стресна ме с тъничкото си гласче пеперудата. Продължаваше да ме разглежда любопитно. Потръпнах от изненада. – Идвам от най-прекрасното място на земята.
             - Ама ти говориш ли наистина? Нали не си въобразявам? Пеперудите не могат да говорят.
             - Говорят. Само че единствено пред онези, които искат и могат да ги чуят. Отдавна те наблюдавах, вече мислех аз първа да те заговоря. – прошепна ми тя.
             - Та... къде е това място? – заекнах аз. Още не можех да повярвам, почти сигурна бях, че халюцинирам.
             - Ами, много далеч оттук. Не знам да има по-хубаво място, а аз съм била почти навсякъде.
             - И кое толкова му е прекрасното? – прекъснах я аз. - Знаеш какъв е светът. Всяко място изглежда хубаво в началото, поне докато не откриеш, че е като всяко друго. И че там цари същият хаос.
            - Какво е това “хаос”? – този път беше ме прекъснала тя.
            - Ами знаеш... Объркване, неразбиране, лъжи, фалш... – не можах да довърша, защото пеперудата хвръкна и закръжи около мен, после се заигра с един слънчев лъч в косата ми и най-сетне кацна на рамото ми.
            - Може би това е светът, който ти познаваш, но аз ти казвам – има и друг свят, по-хубав от този, в който си живяла досега. – заговори ми с тих глас тя.
            - И какъв е твоят свят? Кое го прави по-различен от моя?
            - Там е прекрасно. Няма болка, няма лъжи, защото хората са заети да доставят радост първо на тези около тях и после на себе си. И това ги прави щастливи. Няма скръб, омраза... – продължаваше да изрежда.
            - От това, което ми разказваш излиза, че всички там са щастливи.
            - Да. Или поне са получили онова, което може да се нарече щастие. И знаеш ли – продължи тя с тънкото си гласче,- там пеперудите са специални, почти свещени същества. Смята се, че могат да лекуват болестите на тялото, но и тези на душата. Да затварят сърдечни рани, да даряват щастие и обич на онези, които се нуждаят от това. Хората им се любуват, обичат ги и вярват, че пеперудите са предвестници на щастието, на по-доброто начало.
           - Тогава, пеперудите трябва да са щастливи създания? Да даваш толкова много, а да вземаш толкова малко и да виждаш единствено радостта и благодарността в очите на хората... Това трябва да е удовлетворението от живота. - Така е. Но ние сме крехки създания. Носим доброта, а поемаме бремето на човешките скърби и разочарования.
           - Значи и пеперудите страдат?
           - Страдат, ако не намерят любов по пътя си. Или ако хората ги използват, за да постигнат собствените си желания без да мислят за другите. Това ни разкъсва по-жестоко от всичко друго и в края на краищата ни убива.
           - Но все пак носят доброто в човешките души?
           - Правилно си разбрала.
           - Ах, защо не съм пеперуда..?!
           - Става късно и трябва да тръгвам, но преди да тръгна, мога да ти изпълня едно желание.
           - Почакай! Но ти току-що дойде! Нека си поговорим още малко, моля те, остани... А и така и не се запознахме. Аз съм...
           - Знам коя си. – прекъсна ме пеперудата.- Всъщност знам повече за теб, отколкото можеш да си представиш. А и бях до теб дълго преди да ме забележиш. Но наистина трябва да вървя. Какво ще си пожелаеш? Помисли си хубаво, преди да отговориш.
           - Искам, искам... Да! Искам и аз да съм пеперуда! Искам и аз да видя онова прекрасно място, където няма омраза и отчаяние, където хората се обичат и си вярват един на друг... Искам и аз да нося радост на онези, които се превиват под тежестта на собствените си неволи...
           - Сигурна ли си, че точно това искаш? – пеперудата ме погледна въпросително с малките си черни очички. – Носиш достатъчно обич в сърцето си... Но ще можеш ли да понесеш бремето на нашата участ?
           - Мисля, че ще мога...
           - Пак ти казвам... Помисли си хубаво. Защото направиш ли го веднъж, няма вече връщане назад, няма да можеш отново да станеш човек, освен ако... но... за това можем да поговорим и друг път... Пак те питам – сигурна ли си в решението си? Помисли; ти все пак си се родила жена, а това е почти същото като да си пеперуда.
          - Сигурна съм. Искам да съм пеперуда, искам да нося радост на хората, искам...
         Повече думи не бяха нужни. Изведнъж почувствах някаква лекота в крайниците си, светлина ме обгърна... и двете с новата ми познайница заедно отлетяхме право към залязващото слънце...

                                                                    * * *
            От този ден насам посрещах изгрева и залеза като пеперуда, носех се лека и почти прозрачна във въздуха, а когато умората ме налегнеше, се оставях на крилете на вятъра, който внимателно ме пренасяше там, където имаха нужда от мен. Много места видях по света, места, които преди само бях мечтала да опозная. Много хора – все различни – срещнах по пътя си. Много болка видях, но и много щастие. Хранех се с малките и големи скърби и радости на хората, пиех вода от сълзите им, а в сърцето ми цареше спокойствието и хармонията, които изпълват душите на всички онези, които творят добро без да очакват нищо насреща. Можех да виждам в миналото, настоящето и бъдещето на всички и се стараех да променя деня им към по-добро, не можех да узная само собствената си съдба.
            Спомням си, че един ден излекувах болно дете. Видях как майката седеше край леглото му и безутешно плачеше, а бащата стоеше отстрани, потънал в скръб. Смъртта преследваше единственото дете на тези млади хора, трябваше да им се помогне. Влязох през отворения прозорец, насочвайки се към малкото легло. Спуснах се и попих с дихание сълзите на майката, а после се насочих към детето, свито в постелята. Още след първите няколко капки нектар върху устните му, бузките му порозовяха, скоро след това то отвори очички и се усмихна на родителите си, които се спогледаха невярващо. Слава Богу, успях да помогна и този път.
            Друг път помогнах да възрастна жена. Старицата си нямаше никого, освен някаква далечна роднина, с която почти се бяха забравили, а краят u наближаваше. Не биваше да си отива сама, никой не заслужава подобна участ. Затова направих всичко възможно. Летях дълги дни и нощи с писмото, докато накрая изпълних мисията си. Старицата беше щастлива.
            Всеки ден извършвах моето мъничко чудо за някой, който имаше нужда от него. Повечето хора не разбираха как се случва така, че денят им се изпълва с нова надежда, други може би се досещаха. Но това не ме интересуваше. Стигаше ми да виждам радостните им очи и да знам, че съм успяла да им дам доброта, която да докосва сърцата им.
              Докато един ден...
             Беше първият ден на лятото и летях покрай отворените прозорци на някаква къща. И тогава го видях. Беше симпатичен млад мъж, здрав и силен, но по лицето му бе изписано такова отчаяние, каквото не е в състояние да бъде пренебрегнато. Плачеше. Сърцето ми се сви, пожелах да му помогна. Приближих се, за да мога да го разгледам отблизо и тогава разбрах. Беше изгубил жената, която обичаше, тя беше се подиграла с чувствата му и го беше оставила да оплаква съдбата си. Как можех да му помогна? Нямаше и да поиска да погледне друга, докато не я забрави.
             Кацнах на едно цветче близо до прозореца му и се замислих. Да му помогна, да му помогна... но как? Тогава мъжът вдигна глава и ме видя. Посегна към мен и аз понечих да литна уплашено, защото може би щеше да ме събори от цветчето, или по-лошо – да ме удари. Той отдръпна ръката си и произнесе с болка в гласа:
             - И ти ли, прелестно създание, ще избягаш от мен? Всяка, която съм обичал, ме изоставяше, защо не мога да бъда обичан, с какво съм по-различен от другите? Няма да те нараня, моля те, не си тръгвай, нека поне за минута да те погледам. Ти си най-прекрасното и нежно същество, което съм виждал. – после наведе отново глава и зарида отчаяно.
             Не можах да се стърпя. Нещо в мен ми подсказваше, че трябва да му проговоря:
              - Ще остана за малко, но преди това трябва да ми обещаеш, че няма да ми навредиш. Ние, пеперудите, сме крехки създания и дори едно невнимателно докосване може да ни погуби.
              Младият мъж вдигна невярващо очи:
            - Кой говори? Ти? – той тъжно се усмихна. – Сигурно полудявам, пеперудите не говорят.
              - Говорят, само че единствено пред онези, които искат и могат да ги чуят. – сама не усещах как повтарям нечии думи, чути отдавна
             – Ние помагаме на хората, които имат нужда от това, носим им щастие и радост и лекуваме техните рани.
              - Тогава, помогни и на мен! Моля те, ефирно създание, ако можеш, помогни ми! Ти не знаеш какво е в душата ми...
              - Напротив, знам. Аз мога да виждам в душите на хората. Зная болката ти, но мисля, че няма начин да ти помогна, докато сам не решиш да забравиш. В твоя случай единствено времето може да ти помогне. Но мога да направя друго за теб, мога да ти изпълня едно желание.
             - Тогава ми я върни! Върни ми любовта на онази, която толкова обичах! Нищо друго не искам...
             - Боя се, че и това не мога да направя. Аз не мога да накарам човешкото сърце да обича или да мрази, нито пък мога да променям същността на хората. Мога единствено да променя съдбата им към по-добро и в случай, че те поискат, ако видят своите грешки, едва тогава могат да се променят.
            - В такъв случай, нищо не искам. Толкова съм самотен, ако имаше поне с кого да поговоря...
             - Мисля, че поне с това мога да ти помогна. Сега трябва да си отида, но ако искаш, утре ще се върна. Можем да си поговорим, освен ако не смяташ, че е под достойнството ти да си говориш с една пеперуда.
             - Да, върни се, моля те. Ще ми е приятно да си поговорим, поне това ще ми помогне да убия самотата. До утре, мило създание! Ще те очаквам с нетърпение...

                                                                      * * *
              От този ден нататък прекарвах доста време с младия мъж. Аз му разказах историята си, доверих му тайната на това как се превърнах в пеперуда. Сприятелихме се. Постепенно започнахме да се разбираме само с няколко думи. Аз станах част от неговото ежедневие, негов доверен приятел и мъдър съветник. Понякога той възкликваше удивен:
             - Наистина ли си била жена? Тогава сигурно на земята не е имало по-прекрасна и добра от теб, щом си успяла да се превърнеш в такова красиво същество!
              След време започнах да забелязвам, че си говорим повече като мъж и жена, отколкото като две твърде различни, поне по външност, създания. Усещах, че той се привързва към мен, а и аз към него. Често той споменаваше в хода на разговора, че не знае какъв би бил живота му, ако аз не съм се появила в онзи летен ден. Минаха още дни и аз усещах, че нещо в мен се променя. Сякаш започвах да гледам с други очи на този човек, който бе развълнувал душата ми. Не знаех обаче как да определя това ново чувство у себе си. И един ден...
               - Знаеш ли, че не познавам друга като теб.
               - Да, обзалагам се, че си първата пеперуда, с която си говорил. – казах аз и двамата се разсмяхме.
               - Мисля, че много добре разбираш това, което искам да кажа. – рече той и ме погледна продължително. – Ти се появи в живота ми, когато най-много имах нужда. Даде ми разбиране и подкрепа, стана ми приятелка... Докато най-сетне осъзнах, че те обичам...
               - Разбира се, нормално е да обичаш приятелите си. – отвърнах аз, чудейки се какво още да му кажа. Отдавна бях осъзнала, че между нас нещо се е променило.
               - Не, мила моя. Аз не те обичам като приятелка. Обичам те както мъж обича жена. Всъщност, аз винаги съм те възприемал като жена, не като пеперуда. Знаеш ли, че си най-прекрасното нещо, което някога ми се е случвало?...
                Той продължаваше да говори, но за момент спрях да го слушам. Най-сетне бях разбрала какво се е променило между нас. Той ми беше помогнал да го осъзная, беше дал име на това ново чувство, което пърхаше в мен точно както пърхат крилцата на пеперуда. Любов. Аз го обичах; как го бях обикнала, кога? И аз не можех да си отговоря. Знаех само, че чувството го имаше... И сега...?
                 Най-после намерих сили да проговоря:
                - Знаеш, че никога няма да можем да бъдем заедно, каквито и чувства да са се появили в сърцата ни. Друга е моята съдба и аз нямам силата да я променям. Веднъж станала пеперуда, аз не мога да се превърна обратно в човек. Съжалявам! – дори не усетих как разпервам крилца и литвам с всички сили към залеза. Чух го, че ме вика, но се опитах да заглуша гласът му, който кънтеше в ушите ми.
                На следващия ден не отидох. Знаех, че ме чака, разкъсвах се и аз, но не знаех какво да му кажа. Творях своето мъничко добро и денят ми не се различаваше от другите до сега, освен с това, че бях малко по-тъжна. След още един ден обаче, не издържах. Видях го да стои на същия прозорец, на който го съзрях за пръв път. Чакаше ме, а лицето му беше тъжно. Когато ме видя, очите му се насълзиха:
                - Помислих, че си си отишла от мен завинаги. Мислех, че никога повече няма да те видя, че съм те изгубил безвъзвратно. Не мога да живея без теб!
               - Е, върнах се. Върнах се, за да ти кажа нещо. И аз те обичам. Но много добре знаеш, че няма как да остана при теб – аз съм пеперуда, а ти – човек. Моята съдба е решена. Само ако можех пак да стана човек..! Но не мога...
Тогава чух, че някой ме повика. Беше моя стара познайница, пеперудата, която ми помогна да стана това, което бях в момента:
              - Помниш ли, че те предупредих. Направиш ли го веднъж, няма връщане назад. Освен... – прошепна тя.
               - Освен? Освен какво?! – почти извиках аз.
               - Освен ако не се влюбиш в човек и не пожелаеш да бъдеш онова, което си била преди. Но тогава ще изгубиш част от това, което си в момента. А ти – обърна се тя към мъжът, който ни гледаше изумено, - ти трябва много да я пазиш, тя е по-ранима, отколкото предполагаш. За да станеш отново човек, скъпа моя, трябва да го пожелаеш искрено в сърцето си...
               - Да, желая го, в момента го искам повече от всичко друго на света. – не я оставих да довърши.
               - Тогава, скъпа ми приятелко... късмет! Друго не мога да ти пожелая. Сбогом! – това бяха последните u думи, които чух.
                В един момент видях, че човекът, когото обичам, ме гледа с изумление. От мен бе започнала да струи светлина. Усетих, че главата ми се замайва, зави ми се свят... Паднах...
                Не помня друго. Когато се събудих, лежах в прегръдките му. Бях отново човек, бях се превърнала в жената, която бях някога.

                                                                         * * *
              - Ти си моето щастие, ти си моята сбъдната мечта. Ти си онази, която винаги съм чакал. Обичам те! Не мога да повярвам, че такова вълшебство може да ме застигне. – тези думи чувах вечер, когато си лягах до него, те бяха първото, което чувах сутрин, когато се прегръщахме изморени от поредната ни прекрасна нощ заедно.
             Преливаща от любов, вярваща, че съм намерила и аз своето мечтано щастие, шепнех:
              - Обичам те, обичам те!
              Бяха минали няколко месеца, а ние бяхме толкова щастливи... Бяхме млади, целият живот беше пред нас. Всеки имаше другия. Бяхме заедно и искахме цял живот да е така.
               Докато един ден...
              От известно време усещах, че се е променил. Сякаш нещо му тежеше, но не можеше да го сподели с мен. Най-сетне се реших да му заговоря за това. И разбрах болката му.
              - Обичам те. Просто и двамата сме се променили. Ти искаш все още да помагаш на хората, както им помагаше и като пеперуда. А аз... на мен ми стига това, което имам. Но ми се струва, че не те имам само за себе си. Искам... Не знам какво да кажа... Може би ще е по-добре и за двама ни... – той млъкна.
              - Какво ще е по-добро и за двама ни? – гласът ми трепереше, защото знаех какво иска да ми каже.
              - Може би ще е по-добре всеки да продължи по пътя си. Може би ще бъде по-добре да започна живота си с някоя друга...
              - Но...
              - Не ме разбирай погрешно. Аз те обичам, просто... може би нямаме бъдеще заедно. Много ме боли. А и ти си единствената, която ме е обичала толкова силно, която ми го е показала и истински е искала да бъде с мен... Обичам те, но ще се опитам да обичам друга, защото с нея може би ще имам по-голямо бъдеще, отколкото с теб. Знам, че те боли. Моля те, прости ми!
               Не знаех какво да му кажа. Стоях там, напълно вцепенена. Знаех какво ще последва, знаех, че ще се опита да бъде щастлив с някоя друга. Но бях запазила и частица от дарбата, която имах като пеперуда. Знаех какво ще се случи с този човек, не можех да узная само собствената си съдба. Знаех, че няма да е щастлив с нея... Но как можех да му го кажа...
               - Значи... Значи ти нямаш повече нужда от мен?! Аз те обичам, винаги ще те обичам... – разплаках се аз.
               - Зная, че те наранявам. Но може би така ще бъде по-добре. Разбираш ли ме?
               - Да.
               - Прощаваш ли ми?
               - Не, не зная...
               Усетих как страхотна мъка ме завладява, как земята започва да се люлее под краката ми. Притъмня ми. Нещо в мен сякаш се скъса.
               - Моля те, опитай се да ме разбереш. Прости ми, ако можеш. Господи, какво ти е? – това бяха последните му думи, които чух.
                Усетих как се спуска към мен, но вече беше прекалено късно. Може би тепърва щеше да разбере, че жените и пеперудите са крехки създания, а и да бъдеш жена и пеперуда е почти едно и също – опитваш се да даряваш щастие и любов на околните, а твърде често те ти отвръщат с нещо, което ти причинява огромна болка – по-голяма, отколкото можеш да понесеш.
                - Какво ти е, какво ти е? Моля те, отвори очи! Господи!...
                В краката му лежеше една мъртва пеперуда...