И на нея ù бяха отрязали крилете, като моите, пречупили сетивата ù. Учеше се да пълзи, пълзенето не ми харесва, случвало се е един-два пъти против волята ми. Колкото повече разцъфваш и летиш, толкова повече онези от долната земя те дърпат и влачат надолу, понякога успяват, но е само за миг. Не знаят ли, че на нас крилете ни са вечни? И на нея, казах ù да не тъгува, пак ще има криле, пак ще бъде пеперуда, отразяваща светлината с крилете си. За да я утеша или за да се направя на мъдра, ù разказах една приказка. А тя звучеше така: “Има хора на света, които не могат да различат видимото от невидимото, и виждат само това, което искат, това, което разбират, другото, което е специалното, то е невидимото, то е безкрайното и неразбираемо, него ще го видят само тези, които могат да го оценят и които са отворили душите и сърцата си за него. Така че, дори когато пълзим, то е защото има пътища, които не могат да бъдат преминати по друг начин, ако си прекалено горд, никога няма да преминеш този път, и ще заприличаш на тях, незрящ за всичко около теб. А ако имаш смелостта и очите да преминеш пътя по този начин, след него те очаква полет, с красивите си пеперудени криле. И ти го знаеш, и аз го знам, че когато склоняваш глава, то е за да вдигнеш поглед нагоре, сякаш го правиш за първи път в живота си. ” Усмихна ми се, с онази усмивка, която ми приличаше хем на дете, хем на жена, и аз се усмихнах. Спомняте ли си, всички вие,  които някога сте били деца, ожулените колене и лакти, и гордостта с която малкото хлапе понесло раните си, от битки и игри?!  Така се почувствах, когато тя се усмихна, така се почувствах и се чувствам всеки път, когато срещам от тези необикновени хора, с отворени очи, дори за невидимото, с изострени сетива, дори за недокоснатото. Тя стоеше и ме гледаше, аз също я гледах, а между нас ни делеше само едно огледало, протегнах ръка и я докоснах, тя също…