Въпреки късния час, пред кабинета за спешна помощ потока от хора не секваше. Чакането ме изнервяше до краен предел и с нетърпение очаквах да излея свирепия си гняв върху дежурния лекар. Загледах се в увития в мокри кърпички (нямах дори салфетки в чантата) смазан показалец на дясната ръка и се запитах дали трябва да ме внесат на носилка, за да успея да вляза в шибания кабинет. Яростта така ме беше завладяла, че чак след двадесетина минути чакане забелязах хората около мен
За всеки случай си придадох още по-свирепо изражение. За да не му щукне на някой от колегите ми по съдба смелата идея да ме предреди. Чак тогава се поогледах. Възрастен мъж с подута ръка и кисело изражение, младо момиче превито на две и тийнейджър с разбита глава. Вниманието ми бе привлечено от една наистина странна двойка, която седеше на пейката в страни от мен. Казвам странна, защото единственото общо между жената и младежа бяха очите – особено сив цвят, напомнящ морето преди разразяване на буря. В младия мъж нямаше ...