Въпреки късния час, пред кабинета за спешна помощ потока от хора не секваше. Чакането ме изнервяше до краен предел и с нетърпение очаквах да излея свирепия си гняв върху дежурния лекар. Загледах се в увития в мокри кърпички (нямах дори салфетки в чантата) смазан показалец на дясната ръка и се запитах дали трябва да ме внесат на носилка, за да успея да вляза в шибания кабинет. Яростта така ме беше завладяла, че чак след двадесетина минути чакане забелязах хората около мен
За всеки случай си придадох още по-свирепо изражение. За да не му щукне на някой от колегите ми по съдба смелата идея да ме предреди. Чак тогава се поогледах. Възрастен мъж с подута ръка и кисело изражение, младо момиче превито на две и тийнейджър с разбита глава. Вниманието ми бе привлечено от една наистина странна двойка, която седеше на пейката в страни от мен. Казвам странна, защото единственото общо между жената и младежа бяха очите – особено сив цвят, напомнящ морето преди разразяване на буря. В младия мъж нямаше нищо необичайно – явно работеше в офис – елегантният панталон, светлата риза и стилните обувки ми го подсказваха. Не бих му обърнала внимание, ако не беше жената до него. Дребна и свита, тя ми заприлича на намокрено от изливащия се навън дъжд врабче. Беше мръсна и боса. На фона на добре облечения мъж до нея това се набиваше още по-осезаемо на очи. Посивялата й коса бе станала на клечки от мръсотия, а върху дрехите бяха пришити големи кръпки. Сивите очи блуждаеха и трескаво блестяха. Въпреки студеното време беше боса. Първоначално ми се стори, че краката бяха кални, но когато се вгледах видях, че целите бяха в рани – гнойни и подути. Тя се поклащаше върху пейката и тихичко нареждаше нещо. Младият мъж до нея седеше неподвижно гледайки стената пред себе си. Виждах как подскачат мускулите на лицето му.
- Знаех… Знаех, че не трябва. Знам, че ти обещах. Но имаше много интересни неща. Намерих и храна за котките. Виж и тази чанта. И нея си намерих. Знам, че ти обещах – повтори тя.
- Млъкни!
- А лекарствата не ги пия. Когато ги вземам, те идват. Винаги идват!
- Кой идва?
- Пеперудите! Черни и космати… Раждат се под кожата на краката ми и пият кръв. Ето виж какво направиха! – Жената протегна кървавата каша към младежа.
- Тихо казах! - Младият мъж се огледа притеснено и припряно погледна часовника си.
- Много ме е страх, когато идват. Едвам успявам да ги откъсна от краката си. Ти трябва да ми помогнеш да ги махнем. Нали съм ти майка… помогни ми! - Шепотът премина в ридание и жената се вкопчи в ръката му.
- Тихо! – мъжът с погнуса отблъсна ръцете на майка си. – Отивам да ти взема чай.
- Не искам чай, стой тук...те може да дойдат... – Майката се разрида по-силно, а сина и стана от пейката.
- След малко се връщам!
В този момент вратата на кабинета се отвори, излезе посърнал младеж с бинтована глава, а от вътре се дочу „Следващият, моля!“. Пред вида на двуметровата ми осанка, закрила светлината от вратата, никой от чакащите не посмя да стане. Влезнах с насочен кървящ показалец, а лекарката (оказа се жена) ме прие мило. Поражението се оказа счупена малка костица на върха на пръста, заради която обаче ми бинтова почти цялата ръка. И така, заприличал на мумия и успокоен от нежния глас на лекарката, тръгнах да си вървя.
Още не преминал прага и цялата тълпа от чакащи скочи и се насъбра около вратата. Всички, освен един – босата посивяла жена все още ридаеше безгласно на пейката. Чух я да прохълца и отново забоде поглед в пода. Незнайно защо гневът отново започна да се завръща. Вдигнах здравата си ръка пред мен и викнах:
- Хей, ела ти! Къде е синът ти?
Седящата се стресна и се заозърта.
- Той май си отиде...
Тълпата се отдръпна докато отивах към жената, а от кабинета се дочу дежурното „Следващият, моля!“. Повдигнах я и тя тръгна с накуцвания след мен. Останах с нея в стаята, а на въпросителния поглед на милата лекарка отговорих с повдигане на рамене.
- Как получи тези рани? – Докторката озадачено разглеждаше краката на жената.
- Пеперудите ги направиха.
- Такова нещо пеперуда не може да направи, някой те е драл и разкъсвал плътта, ясно се виждат следите от нокти.
Жената бавно вдигна ръцете си и чак тогава забелязахме, че под ноктите й има съсирена кръв.
- Защо си си го причинила, жено?
- Вадех черните пеперуди, те искат да летят...
- Кога се появяват тези пеперуди? – Лекарката прошепна нещо на младата си стажантка, тя закима разбиращо и хукна на някъде.
- Когато съм сама. Започва да ме сърби и виждам как порастват... Ако не ги извадя започва много да боли.
- Спокойно, сега ще дойде д-р Иванов, ще ти бие инжекция. – Стажантката май беше пратена да повика психиатъра на болницата.
- А, не! Инжекциите не помагат! – пациентката изплашена се отдръпна към стената – Като съм навън е по-добре, защото има хора там.
Жената се опита да стане, но аз с леко движение я върнах на мястото й. Лекарката благодари с поглед.
- Аз си ходя по улиците и искам да си говоря с хората, ама те не искат – продължи изплашената жена – Сигурно защото съм боса и ги е срам от мен. Но откакто се появиха пеперудите не мога да нося обувки. Много сърби и боли...
- Защо не разговаряш със сина си?
- И него го е срам от мен... А знате ли колко беше срамежлив той, когато беше мъничък? – За миг на лицето на мръсната жена грейна усмивка – Все се криеше до полата ми. И ме търсеше – не искаше да ходи на детска градина, все плачеше за мен. А сега се срамува...
Усмивката внезапно помръкна, а аз усетих как демонът в мен се надига. В този момент в стаята влезе брадат лекар в бяла престилка, следван от младата стажантка.
- Такааа, какво имаме тук? – попита брадатият.
- Самота! – с плътен глас оповестих.
Всички впериха учудени погледи в мен. Докато ме зяпаха, очите на самотната пациентка внезапно се разшириха и тя се развика:
- Ето една от тях! Убийте пеперудата, изгонете я от тук! – жената махаше отчаяно с ръце, сякаш да се предпази от невидим враг.
- Бързо, сложете и диазепам! – извика лекарят, докато се опитваше да я задържи. А вие излезте веднага!
И без тази покана ми се искаше да избягам, без да се обръщам назад. Излязох от болницата, като образа на самотната, изоставена жена ми преследваше упорито. Спрях и запалих цигара. Желаех никотина да изпълни дробовете ми и да ме успокои. В този момент видях позната фигура седнала на пейката до мен. Беше той – синът, който я беше изоставил. Забелязал, че го наблюдавам тихо промълви:
- Не казвай нищо…
- Няма!
След кратко мълчание сам проговори:
- Преди няколко месеца тя дойде в офиса ми… В този вид, като е сега... Портиерът не я пуснал да влезе. Обади се в стаята ми и каза, че… че някаква луда ме търси. Изпратих я до дома й, а всичките ми колеги зяпаха през прозорците. Седмица по-късно напуснах. От срам... щом минех по коридора, всички започваха да шушукат зад гърба ми.
- Когато бях малък често ходех през лятото на село. – Започнах като издишах дълга струйка дим - В нашето село имаше един луд. И зима и лете ходеше с един същ стар, протъркан войнишки шинел, никога непран. Наричаха го Пешо Хахавия...Любимото занимание на Хахавия беше да краде яйцата от домашните кокошки и късно вечер, когато всички спят, да ги оставя пред вратите на хората. Винаги ги връщаше…
- Защо ми разказваш това?
- Един ден стана пожар – продължих без да обръщам внимание на въпроса – всички мъже, които не бяха по полето се събраха да гасят. Годината беше сушава и огънят се разпространяваше бързо… Подаваха си кофи вода от ръка на ръка, но никой не смееше да влезе в къщата. Покривът беше започнал да поддава, а от вътре се чуваха детски писъци… Изведнъж от някъде дотърча Пешо Хахавия. Спря се до мен, защото му бях на пътя, извади две яйца от джоба и ми ги пъхна в ръцете. „Да ми ги пазиш!“ рече. А после с див рев се втурна към горящата къща. Шинелът се вееше зад него като рицарска пелерина. Скочи направо в огъня…Нали е луд, не го беше страх... Покривът пропука застрашително и всички затаихме дъх. След няма и минута Пешо излезе. Косата му беше обгоряла, целият беше в сажди и беше без шинела. С него беше увил едно малко момиченце, което дрезгаво кашляше от погълнатия дим… Хахавият спокойно постави детето на земята, разбута хората, които го бяха наобиколили да го поздравяват и дойде право при мен. „Дай си ми яйцат!“ заповяда. Нали беше луд, за яйцата си мислеше… после невъзмутимо си тръгна.
Метнах догорелия фас и станах и аз да си вървя. Когато се обърнах след няколко метра, срамежливият син вече беше стигнал до вратата на болницата.
Таня и Даниел
20.10.2016г.
© Таня Тодорова Todos los derechos reservados
Много хубав разказ!