“Перде, като перде...” изрече много тихичко, но зад него стоеше широкия и светъл прозорец на дните й.
Прозорец, през който се виждаше широка градина с форма на сърце, за която се грижеше непрестанно през всичките си години.
Такава беше първата мисъл, която премина през нея, след като плахо закачваше пердето върху корниза.
Сега стоеше и се усмихваше на малките абстрактни фигурки по него, трептящи от лекия пролетен вятър, който се промушваше едва уловимо през открехнатия прозорец.
Цяла нощ се бе трудила да ушие това перде така, че да бъде неповторимо, загадъчно и в същото време изящно. Положи невероятни усилия и сега, като го гледаше отстрани и се струваше, че е така ефирно, леко и в същото време екстравагантно. Такова, каквото си го предсташе в мислите...
Все още я боляха пръстите от тропосването, докато го кроеше с дни наред. Обшиваше много старателно ръбовете му преди да започне гладко и уверено да го шие на автоматичната шевна машина.
Отдавна не беше сядала на нея.
Мислеше си дори, че няма да й е нужна повече след като уши за последно онази прелестна синя рокля ...
Беше наистина неотразима с нея. Знаеше, че й прилягаше и че й стои безупречно.
Вярваше, че в модела си е вложила и дала всичко от себе си за да я превърне в животрептяща.
Когато я облече за първи път й се стори, че прилича на мъничко синьо облаче, събрало цялата дъждовност на времето в себе си, като трепет и нежност на една придобила форма и цвят материя – роклята на душата й.
Облаче, готово да се излее като из ведро по пътя на мисълта и дума по дума, гънка по гъкна, мисъл след мисъл изпълваше бездната на болезнената празнота в сърцето й.
Струваше се й се, че всяка капчица плат от тази рокля напоява семената, които беше засяла в градината на мечтите си.
Шантава работа, но тази мисъл не я напусна през целия ден.
Не спираше да си представя градината и дори й се струваше, че всъщност цял един живот я беше градила в себе си непрестанно ...
Виждаше я, леха по леха, семе по семе, цвят по цвят ... виждаше я до най-малката й подробност като творение на красотата, която изпълва. И я създаваше, ден по ден в себе си.
Когато настъпи пролетта, вече очакваше да се разлисти всяко засято в плодородната почва на мислите й семенце, да покълне и да намери жадуваната си пълнотата.
За това побърза да ушие и онази прекрасна синя рокля, с която смяташе да пристъпи за първи път по алеята на живота.
Беше си нарекла този ден на него.
Искаше й се точно тогава и точно там, в тази разкошна градина да е тяхната първа среща. Там, сред покълналите през времето семена.
Там, в онази красива градина на мисълта, в която всичко разцъфва и се ражда като за първи и последен път ...
До сутринта роклята й беше готова - безупрчна и излята по нея. След като се увери, че наистина й приляга, понечи да вдигне за първи път телефонната слушалка и да го потърси. Не можеше да избегне притеснението, защото все пак знаеше, че го обича и искаше всичко което се случва между тях да е безупречно, безкористо и красиво ... Не желаеше даже с мисъл да наруши съвършенството на тази красота.
Толкова дълго обмисля модела на своята рокля, а сега оставаше да направи последната си крачка – може би най-трудната, крачката която понякога не можем да направим никога през целия си живот...
Когато набра и последната цифра от телефонния му номер, сърцето й затуптя силно, много силно, а звъненето й се стори като нежна мелодия, в която за миг се унесе.
Всяка негова дума беше като покана за танц, в който пристъпваше и още с първите крачки и се стори, че тазцува. Зави й се свят.
Това чувство не я напусна почти до края на разговора.
Бе говореха много, но най-дълго й се стори поемането на въздух докато изрече каквато й да било. Гласът му беше мек, такъв какъвто го помнеше. Глас, който я достигаше със силата на думите, с тембъра на гласните струни, с интонациите и с всичко онова което изказваше...
Преди да затворят слушалката се разбраха на другият ден да се видят, но се сети, че той не й беше казал нито час, нито мястото на което ще могат да се видят. Замисли за секунди. Съвсем се обърка. Всъшност, може би нямаше нужда нито от определянето на час, нито от определянето на място. Тя знаеше, че ще се видят.
Мислите й бяха изпълнени с него. Струваше й се, че едва ще дочака утрото. Побърза да довърши и последните дребни, но не и маловажни поправки по роклята. Облече я за последно. Огледа се. Знаеше, че изглежда великолепно с нея.
Преди да заспи стоя дълго на прозореца вперила поглед в градината на мислите си. Знаеше, че цветята скоро ще разцъфтят.
Беше сигурна, че е успяла да изправи всяка мъничка гънка появила се едва доловимо по роклята.
Не мигна през цялата нощ, но когато се съмна не изглеждаше уморена. Облече роклята и застана в градината да го чака... Алеите бяха разорани на бразди в сърцевидна форма. Стоеше в средата – там, от където постепенно очертанията на формите растяха така, сякаш силата на капката обич ги бе създала нарастваши до безкрайност като вълни...
Докато го чакаше – плуваше в тази земна шир от мечти.
Минутите й се сториха векове ... Мислите – безкрайни. Погледа й – рисуваше светли видения, а от сърцето й – се стичаше капка по капка живота й ...
Не запомни колко дни бе стояла така, но когато се опомни видя, че градината е разцъфнала. Все още стоеше в средата, а алеите се бяха обагрили в цветовете на пъстра дъга.
Струваше й се, че е изгубила паметта си напълно. Не помнеше как и какво се е случило, не знаеше също дали той вече не беше дошъл или все още го чакаше, но видя, че от роклята й нямаше и следа.
Сякаш наистина е била създадена от материя на дъждовно синьо облаче и се е изваляла като из ведро над градината, до последното си късче плат.
Сега се чувстваше съвсем гола, до душа, но като че ли никой не забеляза това, тъй като сред цветята тя едва - едва се виждаше, като физическо тяло.
Точно в средата на сърцевидната градина изглеждаше като разпукнала бяла роза.
Това беше косата й. Остаряла бе, докато го е чакала толкова много, че сега се беше превърнала в цвете.
Пътечката към входната врата на дома й все още стоеше ясно очертана.
Влезе и от прозореца на стаята гледа дълго градината с нейните форми и цветове – сякаш гледаше в себе си.
Прииска й се да ушие най-красивите пердета за този прозорец, който отвори очите й към красотата на мислите.
Извади шевната машина. Беше прашна. Забърса я и започна да шие пердето от изключително финна материя, такава каквато въобще не съществуваше като плат. Наподобяваше мрежа на паяк изплетена с цялата й любов.
Вложи всичко от себе си за да направи пердетата готови до сутринта. Нямаше търпение да ги сложи.
Когато беше говотва се усмихна и точно в този мимент едно позвъняване на вратата наруши покоя на мислите й.
Беше той.
Влезе тихо и я целуна. После добави:
- Обичам те. Синята рокля, ти стои превъзходно...
Тя се усмихна и го прегърна.
Останаха дълго време така.
През рамото му видя единствено, че пердето се запали. Гореше ...
На сутринта, когато се събуди отвори широко прозореца.
От полъха на вятъра сребристия прах по перваза се завихри и полепна по устните й.
Усмихна се пак.
После се обърна, затвори прозореца и отиде да го целуне тихичко за добро утро.