Пещерни бисери

  Рано-рано в неделя, още по тъмно, Неда усети как мъжът ѝ Бисер Караманлиев се измъкна от топлото легло и повече не се върна. Докато го чакаше, замалко да заспи пак, но я стресна изскърцването на външната порта. Тя скочи като пощръкляла и излезе на двора, както си беше – боса и само по една тънка нощница. Косата ѝ – буйна, пазвата – отворена, а тя – бясна, бясна, като някоя митична фурия.

  – Бисере! – писна фурията и мъжът, канещ се да се изниже крадешком, замря вцепенен.

  „Ей сега ще събере махалата!“, помисли си с ужас той и обърна бледото си мустакато лице към нея. „И децата ще събуди. Ще завие като на умряло и с тайната ми мисия е свършено!“

  Той направи крачка назад и тури пръст на устните си. Демек, мълчи жено, че цяло Ракитово ще разбере!

  Неда, както се беше наканила да го хока, погледна към дувара и съседската череша с клони, натежали от плод, и си замълча. Андрейчо, малкият им, все я брулеше тая пуста череша и съседите бяха организирали денонощно бдение, тъй че и пиле не можеше да прехвръкне между двете къщи, без да го забележат. Големият, Антон, с череши не се занимаваше, ами все в дъскорезницата при дядо си Върбан се навърташе – искал в Техникума по дървообработване в Пловдив да учи, мебели да прави. Да прави, ама пари трябват за тая работа, не се издържа лесно ученик в друг град!

Неда, мрачна като буреносен облак, впери намръщен поглед в екипировката на Бисер – син дъждобран, гумени ботуши, миньорска каска с фенерче и кирка. За тая каска чак в Елшица при братовчеда Калоян, миньор в тамошния рудник, беше ходил! Надомъкна сума ти боклуци – въжета, куки, стари дрехи… Някои от нещата сам си ги изработи.

  – Цял живот хомоти съм правил, та една пещерняшка сбруя ли няма да скалъпя! – казваше той и размахваше сарашкото шило като някой рицарски меч.

  За Извора, пещерата! Кой каквото прави – наш Бисер е там. Ама тя била затворена и посещенията били забранени? Не, той ще намери друг вход. Че кой иначе, ако не той – ракитовският сарач и кожар, дето цял живот хорските коне гизди, а сам един кон не може да си купи! А колко главоболия имаха и с Ремово, не е за разправяне! То на него баш ще му дадат из стари римски рудници да броди и да ровичка там с кирка и лопата! Даже в милицията го викаха. Вярно ли било, че търсел злато?

  – Какво злато? – направил се на ударен нашият. – Смрадлика и жълъди събирам – за дъбилна запарка за кожите. Ако има гъби – и тях. Да знаете жената каква гъбена чорба готви…

  Добре че бил чичо Ангел – подполковникът! Казал някоя добра дума и му се разминало на Бисер. Предупредили го строго да не митка много из планините и го пуснали.

  Слава Богу, оставиха му и работилничката, че с нейната заплата на магазинерка доникъде нямаше да стигнат. Ами после? Ако го нарочат, бял ден няма да видят. Как ще учат малките, работа после как ще намерят? За това мислил ли е изобщо?

  Неда сложи ръце на широките си хълбоци и го изгледа начумерено.

  – Пак за пещерата ли си се застягал? – понечи да викне тя, но се усети и снижи глас.

  – Пак! – каза предизвикателно Бисер и се видя, че този път няма да отстъпи. – Казах ти снощи – бисери има там.   Отворът е една педя, ама навътре се разширява. Светнах с фенерчето и ги видях – цяла купчина са, на дъното на реката. И мидени черупки по брега. Кълна се! Ще станем богати! От днес насетне пещерата ще ни храни.

  – Пуста да опустее тая пещера! Не ѝ ща ни златото, ни бисерите – изсъска фурията и тръсна русата си коса, сякаш змийско кълбо разплете. – Оставил питомното, тръгнал дивото да гони. Добре че ония те имат за едното нищо, иначе досега да са те вкарали в дзандана. Какво ще правим тогава, Бисереее!

  – Ти ще видиш като ги намеря – друга песен ще запеят! Всяка юздичка в града, всяко седло и всяка сбруя с бисер ще е обшита!

  – И като те питат откъде ги имаш, какво ще кажеш? Да не си въобразяваш, че ще ни ги оставят? – попита шепнешком, с едва сдържана ярост Неда.

  За бисери Бисер досега не беше споменавал, едва снощи ѝ разкри плановете си. Говориха почти до сутринта, после тя заспа, та затова не го усети навреме. Да беше подушила нещо отрано, щеше да намери начин да го разубеди, ама сега явно е късно – вижда се по погледа му и по решителната гънка на устните му.

  Един ден, преди седмица беше, върна се той от разходка в планината един такъв весел, като пиян. Погледът му разсеян, мълчи, дума не обелва. Неда тогава реши, че пътьом в кръчмата се е отбил и си рече – няма да го бутам, цяла седмица се бъхти като добиче, обикаля околните села или виси в работилницата, а сега дори не дъха от него, явно само е обърнал една-два мастики, халал да са му!

  Но тая вечер, малко преди полунощ, Бисер изплю най-сетне камъчето. Събуди я – потен, чорлав, с един трескав блясък в черните очи и шепнешком ѝ разказа за втория вход към пещерата, дето го бил случайно открил. На около стотина метра от затворения, прикрит от репеи и храсталаци – само една цепнатина в скалата, ама не и за тоя, дето знае какво търси.

  „Сънувал е!“, реши жената. „Малко ли скитосва из планината! Всичко обиколи, нищо не намери. Те, траките и римляните, като са вървели, злато са ръсели след себе си, та наш Бисер да се наведе и да го вземе. Че и нощем мира от това пусто злато няма – все бълнува, все се върти и мен не оставя да спя. Сега пък – бисери! Че какви бисери може да има насред чукарите? Ума няма тоя човек! Ще се затрие из пущинаците, ще ме остави, млада и зелена, с две невръстни дечица сама да се трепя. Не случайно са я затворили тая пещера, вика. Древно злато има сигурно там, а бисерите с очите си ги видях! Видял ги той! Мечтите си за богатство е видял, а на лакомията очите, както и на страха, са големи.“

  С тия печални мисли Неда заспа. А на сутринта: „Сбогом, Гринго!“

  – Каската поне скрий в раницата и свали дъждобрана, облаче барем да имаше на небето! – предаде се накрая тя. – Тръгнал като на сватба, че и с кирка в ръка. Още малко и тъпан ще забиеш.

  Бисер прибра каската и дъждобрана в раницата, целуна неловко жена си по топлата буза и пое към подножието на връх Сюткя, където беше пещерата.

  Отне му няколко часа да разчисти и разшири входа. След кратка почивка се вмъкна в тъмния тесен тунел и след няколко метра пълзене излезе в обширната кухина, на дъното на която се чуваше шумът от течаща вода.

  „Туй трябва да е подземната река“, реши той. „Ето къде отивала водата от губилищата на Чукура и Бежаница!“

  Измъкна дъждобрана, облече го и внимателно нагази в хладната, прозрачна вода, която му стигаше почти до кръста. Не направил и няколко крачки и ги видя – бисерите. Около десетина парчета, колкото грахови зърна, струпани на купчинка – него чакат. По брега – мидени черупки, а стените над тях – като че мраморни. Скъпоценните топчици трепкаха под бавните струи на реката и излъчваха слабо сияние. Странно, сияние имаше и във въздуха, току над бисерите – като кристално ветрило, пречупващо светлината в розови, виолетови и сини нюанси. Нататък голяма скала препречваше меандъра, но щеше после да търси проход. Сега да събере това, което е под краката му.

  За да вземе бисерите, сарачът трябваше да мине през сиянието. Без да се замисли, той пристъпи напред и се потопи цял във водата. Посегна към купчинката, но водата неочаквано се раздвижи и го блъсна в гърба.

  Дъното под него изчезна и той усети, че пропада. Обаче това падане беше някак вяло и безтегловно. После вече нямаше вода, той седеше в съвършено сух коридор, мраморните налепи по стените бяха изчезнали, както и бисерите. Скалата наоколо беше сива, грапава и студена. Само някъде далече над главата му се чуваше шум от течаща вода. Същото сияние висеше на около метър над пода – сега обаче разноцветните му лъчи не образуваха ветрило, а бяха като прищипнати в средата и приличаха на шарен пясъчен часовник.

  Бисер тръгна обратно по коридора, но разкопаният отвор също беше изчезнал – скалата беше цяла, сякаш не се беше трепал с часове, за да отпуши прохода. През единствената тясна цепнатина едва-едва проникваха слънчевите лъчи.

  Той надникна навън – репеите също ги нямаше, наоколо растяха нагъсто чемширени храсти, а по-надалеч, близо до дъбовата горичка, се различаваха розовите съцветия на рододендрони. Бисер въздъхна и замахна с кирката. Ако искаше да се измъкне, пак трябваше да покопае.

  Скоро отворът се разшири дотолкова, че да може да провре глава. Сарачът захвърли кирката и се покачи върху натрупаните парчета. Релефът на местността беше като че ли същият, но навън беше значително по-хладно. Бисер потръпна, защото от мокрите му панталони все още капеше вода.

  После клоните на дъбовете се разлюляха, сякаш някакъв танк се приближаваше, помитайки всичко по пътя си. Но не беше танк. Беше огромен слон, доста по-голям от тези, които Бисер беше виждал в Зоологическата градина и по телевизията. Бивните му бяха извити и дълги почти колкото хобота, а на края на опашката си имаше голям черен пискюл.

  Разтревожени, няколко маймуни с писък се замятаха насам-натам из дърветата и скачайки от клон на клон, се скриха във вътрешността на гората. Един дребен кафеникав кон с тъпа муцуна мина в галоп покрай отвора. Бисер мярна широко отворените му, изплашени очи, късата, четинеста грива и трипръстите му копита. Трипръсти? Той от слонове и маймуни може да не разбира, но от коне – със сигурност. И насън да го бутнеш, ще определи породата. Това създание беше всичко друго, но не и кон. По-скоро приличаше на едноцветна зебра, но зебрите също са нечифтокопитни.

  После всичко се разви с бясна бързина. Слонът или каквото там беше, вдигна глава, видя „коня“ и се втурна след него. Минавайки покрай скалата, зърна лицето на Бисер и яростно заби единия си бивник във варовиковата повърхност на сантиметри от него. Откърти се огромно парче, а ядосаното чудовище продължаваше да руши скалата.

  Без да чака повече, изплашеният до смърт сарач се обърна кръгом и потъна в тунела. Щом стигна до кухината, видя сиянието. Може би, ако минеше през него, щеше да се върне там, откъдето беше дошъл?

  Той въздъхна и започна да се катери нагоре.

  Тя седеше в едно от плитките езерца, осеяли това ниво на пещерата, а почти детското ѝ, мургаво лице с ореол от къдрава тъмна коса беше изкривено от болка. Облечена беше в странен прилепнал костюм, приличащ на водолазен, сребрист на цвят и излъчващ слаба светлина. Водата го обтичаше, сякаш беше намазан с восък или мас.

  Дори не се учуди, че го вижда да излиза от сиянието.

  – Открили сте я, значи! – промълви тя и въздъхна. – За пореден път.

  – Коя си ти? – попита Бисер, очаквайки всеки момент момичето да потрепне във въздуха и да изчезне.

  Не знаеше дали съществуват пещерни миражи, но сигурно има, защото днес цял ден виждаше чудновати и невъзможни неща. А може би е някакъв газ, който предизвиква халюцинации? Може с кирката си да е разбутал нещо и сега да лежи на дъното на кухината, пълна с отровни изпарения – сам и в безпомощно състояние?

  – Истинска съм! – каза момичето. – Не сънуваш, не си получил халюцинация, нито си натровен от газ без миризма.   Винаги това предполагат!

  – Коя си ти?

  – Тази, която би трябвало да пази Прохода и да не позволява на такива като теб да ходят нагоре-надолу из времето и да причиняват бъркотии, но днес закъснях. Подхлъзнах се и паднах. Кракът ми е счупен и не мога да стана. Чантата ми отхвръкна ей там! Можеш ли да ми я подадеш? Моля!

  Очите ѝ бяха кръгли и тъмни, зъбите – едри и равни и сякаш излъчваха слабо сияние.

  „Като бисери! А тя прилича на африканска богиня“, помисли си Бисер и смутено се изкашля.

  Тумбестата ѝ четвъртита чанта се беше търкулнала по склона над реката и висеше закачена на някакво коренище.

  – Разбира се! – измърмори смутено сарачът и се надвеси над ръба.

  Гледката, която се разкри пред очите му, го накара да притаи дъх. Долу беше меандърът, но сега, на бледата светлина на фенерчето и тази от костюма на момичето се виждаше дъното му, цялото осеяно с гладки, едри колкото лешник бисери. Стените на своеобразния каньон бяха целите в мраморни драперии – невероятно красиви и двойно по-дебели от тези, които беше видял първоначално. На някои места мраморът беше прорязан от тънки тъмни линии, образуващи чудни шарки – като леопардова кожа. От водата се издигаха набраздени лъскави колони, стигащи чак до тавана, а по брега имаше образувания, приличащи на статуи на чудновати животни.

  Той се пресегна към чантата, която се оказа неочаквано тежка, и с усилие я издърпа нагоре. После с любопитство наблюдаваше как девойката вади от вътрешността ѝ голяма ролка бинт, напоен с някаква течност със слаб мирис на камфор и запретва крачола на костюма си. Едва допряла се до глезена ѝ, еластичната лента се размърда като жива и се стегна в идеална, спретната превръзка.

  – Как го направи?

  – Обикновен бинт за спешно самолечение на счупвания – каза момичето. – След час ще заздравее и ще мога отново да ходя.

  – След час? – каза недоверчиво Бисер. – За да зарасне счупеното, е необходим минимум месец.

  – При вас – да! – каза девойката. – При нас е нужен около час. Ти идваш от края на 20 век, нали?

  – Да, 1983 година – отговори механично Бисер, а после я погледна изненадано. – Значи е истина? Пренесъл съм се във времето! Затова ли видях оня слон и онова животно, което хем беше кон, хем не беше? И маймуните… Това някакъв фокус ли е?

  – Не е фокус – отговори девойката. – Онова животно се нарича хипарион – предшественик е на днешните коне, а другото е овернски мастодонт. Живял е преди пет милиона години по тия земи. Маймуните са долихопитеци и мезопитеци – не знам от кои точно си срещнал.

  – Пет милиона години!? – промълви Бисер, поразен.

  – Извора е част от пещерна система, свързваща двайсетина малки и големи пещери в подножието на Сюткя. Във всяка от тях има времеви Проход – онова сияние, през което си минал. Всяко време си има вход и изход. Втория път си попаднал на времевия колектор – оня пясъчен часовник от усукана светлина, който е центърът на времевата мрежа. Той води до различни точки и само опитен хрононавт знае как и откъде да влезе, за да попадне в определено време. Ветрилото е единичен пункт – води само към твоето време, а от твоето – в нашето. Ако искаш да се върнеш, трябва да минеш през ветрилото, не през колектора. Колекторът може да те отведе и в плиоцена, и на няколкостотин милиона години напред, когато на земята не е останал никой. В Залата на кратерите е Проходът към Средновековието, там светлината прилича на чаша със столче. В Малкия храм е Проходът с форма на кръст – към Постиндустриалните векове.

  – Ами ти? Ти също ли си, как го каза – хрононавт?

  – Не. Аз съм един от стражите на Хронопещерата. Нещо като времева полиция към Геомагнитната обсерватория в Панагюрище. Имаме клон в Ракитово. Пътешествията във времето са опасни, защото объркват историята. Хрононавтите пътуват, само ако трябва да се оправят бакиите на такива като теб – случайно открили проходите. Погрижили сме се всички пещери във всички времена да бъдат запечатани и посещенията там да бъдат забранени.

  – Пак забрани! – намръщи се Бисер. – Навсякъде забрани. Дори и в бъдещето! Чакай малко, ти каза – полиция. Имаше предвид милиция, нали?

  – Не, милицията в България е била до 1991 година. След 1989-та много неща у нас се промениха.

  – Тогава ли настъпи комунизмът? – попита предпазливо Бисер.

  Девойката се изсмя. Имаше нещо толкова привлекателно в този смях – и свобода, и дързост, и ирония! Никой по негово време не би могъл да си позволи подобно нещо.

  – Значи…

  – Не ме питай повече! Не мога да ти кажа. Трябва да се върнеш! Бих те придружила, за да съм сигурна, че ще попаднеш в точното време, но не мога. Трябва да минеш през сиянието. Ей там, отсреща. Моля те! И трябва да ми обещаеш, че няма да кажеш на никого – дори на жена си Неда.

  – Жена ми? – попита озадачен Бисер. – Не съм споменавал жена си. Нито как се казва. Откъде знаеш?

  – Аз те познавам – каза девойката. – Виждала съм твои холограми в семейната ни холотека. Както и нейни. Името ми е Мегера Караманлиева. Не мога да ти кажа повече. Моля те, трябва да вървиш! Иначе нито аз, нито тези преди мен ще се родят.

  – И защо така? – упорстваше Бисер.

  – Защото съм внучка на третия ти син – Ангел. Ще се роди след две години. Ако не се върнеш, и аз няма да се родя. Моля те, прадядо!

  Сърцето на Бисер неволно запърха. Значи ще има още едно дете – и пак синче! Ето защо момичето му се беше сторило толкова познато! Този дързък поглед, извивката на пълничките устни – неговата Неда надничаше изпод гъстите, сякаш изписани вежди на това мило личице. Правнучка!

  – Добре! – взе решение внезапно той. – Тръгвам! Много поздрави на бъдещето! И гледай там да прибереш кирката ми. Остана в миналото при мастодонта.

  – Ще се погрижа за това! – обеща Мегера. – А ние с теб ще се срещнем пак! Когато съм на пет, ще ми подариш връв с мъниста за вплитане в косата – против уроки. Аз ще се обидя и ще ти кажа, че не съм кон. Прощавай, прадядо!

  – Няма нищо, дъще! – измърмори младият мъж и мъчително преглътна. – Ще те чакам!

  После направи крачка към края на скалата и се гмурна в хладните води. Миг преди да изчезне в сиянието, протегна ръка и сграбчи шепа искрящи бисери от дъното. После още веднъж, и още…

  – Хайде, булка, ставай! Съмна се – гласът на Бисер прокънтя в ухото ѝ и Неда сънено изсумтя.

  – Какво си се развикал, още е рано! Лягай, поразнико! Вчера акъла ми изкара!

  – Вчера се върнах късно и не можах да ти покажа армагана. Двайсетина броя бисери – ей толкова големи!

  Той показа със събрани палец и показалец колко големи са бисерите. После отиде до закачалката и бръкна в единия джоб на дъждобрана. Чу се приглушено възклицание, а после настана тишина.

  Неда разтревожено се обърна. Бисер стоеше до леглото със странен, отсъстващ поглед – в едната си ръка още стискаше дъждобрана, а в отворената шепа на другата имаше купчинка сребрист прах. Той отпусна машинално пръсти и прахът се посипа по пода, проблясвайки мимолетно под лъчите на утринното слънце.

  Разказът участва в конкурса „Булгакон“ 2025 – Пазарджик, на тема „Светлото бъдеще, за което всички ние мечтаем“ с подтема „Фантастичният Пазарджик“ и спечели Втора награда. Първа награда не беше присъдена.