Песимистично
Дочувах стъпките й, макар да не я виждах наблизо. Ненаситната тишина беше забола знамето си и крещеше в ушите ми, че нейна ще е плътта, от която ще шие чувствата ми. Не пожелавам дори на убиеца си подобен инцидент. Може би грешката беше в това, че заспах на страната, в която все още се чудеха чувства и още тлееше нещо, наподобило въглен. Самотата е първа дружка на тишината, познах я по мириса на бонбони от детската ми наивност, която същата не спираше да троши между зъбите си. Дори да има надежда не мисля, че ще я чуя. Ще видя резултата от невнимателните ми страхове, бутнали я от масата и останалите от нея несглобяеми части. Е, нищо! Нали си имам очи. Какво като едното не различава далечни цветове, а другото не вижда близки форми. Поне си е мое главоболието от объркания мозък. Ще съм горе- долу щастлива ако всичко седи някъде по средата, между близостта и далечината. Тогава почти ще виждам, това което, ако имах щеше да се размие във въпроса "ти ли си?". Но нали не чувам, отговорът ще е отсъствието на смисъла да се опитвам да разбирам невъзможното в живота.
И изведнъж пронизах небето със светкавична мисъл - ами ако съвсем престана да виждам, ще ме залее ли онази лепкава смес от тишина и тъмнина?! Чувала съм (когато това беше възможно), че този тандем е много добър в работата си. Изпява ти песента и не ти подава салфетка, с която да попиеш сълзите и потта, насъбрана по намръщеното чело. А по някое време те накацват като мухи на мед въпроси "какво се случва?", "аз ли съм?", "какво съм?". Накрая и аз като тях ще си остана само с въпросителната, забола се като кука в главата ми и теглена от гравитацията на Земята. Е, нищо! Нали ще съм жива, ще ми бъди спътник принудителното безразличие за ставащото. Няма да ме дразнят дразнителите. А тя болката съвсем ще се отегчи от изражението на човек, лишен от палитрата на емоциите и ще се развилнее в друго сърце, неподозиращо за леталния й ефект.
Сега си спомням един съвет, но съм забравила автора му. Той казваше: "Носи си очила, убиващи яркостта на света, че след силната й вълна загубваш честотата си, а през разкъсаната ретина навлиза само тъмнина". Тогава не го разбрах и май го изпратих да ходи някъде. Грешка!
Иска ми се да намигна, гъделичка в мен смях, но не ми прилича на шега. След многото чувства, родили в себе си други, но с крила, разбрах, че ако не усещам земя под краката си, резултатът ще са дупки, които си подават една на друга живота ми. И в тази игра аз ще съм пречупената стрела.
Жалко, че не се раждаме в бронирана плът. Когато преминем през ситото на измамните, захарни чувства, от нас остава едно едреещо Нищо!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Стеляна Все права защищены
