Петнадесет минути до края

   Навярно е ген. От майка си съм чувал за вуйчо ми Фирмин. Никога не съм го виждал. Но от нея знам, че и той като мен е обожавал книгите. Живял е в книжарница. И е изчитал всичко, преминало през нея. Аз го давам по на едро. Живея в книгохранилище. Огромен склад, в който се пазят остатъци от тиражи от 60-те години, та чак до наши дни. В една книжарница усамотение трудно може да се намери, освен през нощта. Къде по-спокойно е в книгохранилището. Винаги има някое свободно ъгълче, далече от натрапници, в което мога да разлистя книга на спокойствие. Разбира се, не съм се родил тук. Животът ми започна на улицата, където и до ден днешен е семейството ми. Но когато открих магията на словото, на печатното слово, бе само въпрос на време да стигна до място като това. Прехвърлил съм тонове, десетки тонове книги, но съм и изчел всичко. Сега с нетърпение очаквам нови доставки, на нови автори, на нови произведения. Поглъщам всичко – от енциклопедии, през философски трудове, романи, поетични сборници, та чак до алманаси със съвременно хайку. Или по-точно поглъщах…

   Днес е последният ми ден тук. Знаех, че все някога той ще настъпи. Година след година вървях към този ден. Или по-точно книга след книга. Все още съм в разцвета на силите си и не се оплаквам от годините си. Но книгите, да книгите, несъмнено те ме доведоха до този ден. Всяка от тях ми даваше много, но и много ми отнемаше. Най-вече ми отнемаше свободата. Парченце по парченце късаше от нея. Страница след страница аз се отдалечавах от реалния живот. Откога не съм виждал братята си? Не помня. Някога намирах време, излизах навън и отивах на гости при тях. После скитахме покрай реката, спомняхме си детството, гонехме се, цамбуркахме в плитчините, а после лежахме голи в пясъка и се припичахме на лятното слънце. А сега? Сега съм тук и очаквам края.

   Страница след страница откривах в книгите други светове. Понякога по-лъскави, понякога по-трагични, но всичките много по-привлекателни. Докато се оказа, че през това време съм загубил съвременния, моя си свят. Казват, че книгите те били правили по-свободен. Глупости! Най-голямата лъжа, която съм прочитал някога! Свободата би трябвало да е синоним на радост и щастие. Аз радостен и щастлив ли съм от прочетеното? За един мимолетен миг – може и да съм бил такъв. Дългосрочно – едва ли. Книгите са като наркотик. Докато си под въздействието им, докато миризмата на мастило те гали в носа, докато усещаш топлата грапавина на хартията под пръстите си, докато в съзнанието ти се отварят онези нови непознати светове, всичко е рози и синьо небе. Отделят се ендорфини и се чувстваш щастлив, възвисен, свободен.  А после? После оставяш книгата и се оглеждаш. Виждаш полутъмния склад с многоетажните стелажи с хилядите палети с книги върху тях, виждаш малките прозорчета горе на покрива, през които едва се процежда слънчевата светлина, виждаш посивелите лица на работниците, мотокара с вечно капещото масло от картера и изтрезняваш. И искаш отново да избягаш от действителността. И посягаш към следващата книга, към следващата доза ендорфин. А след тях остават само мъдростта от наученото и тъгата. Защото написано е – „Голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание, трупа печал“…

   Улавям се, че все по-често мисля за книгата, от която е този цитат. Коридор 8, Стелаж 5, второ ниво. Мястото никога не е оставало празно. Винаги, когато са оставали три-четири палета, са карали нова допечатка. Да е някакъв бестселър - не е. Но се продава добре – стабилно и постоянно.

   Преди няколко месеца изнесоха от склада голяма част от книгите, които бяха без продажби през последната година. Чу се, че са откарани за рециклиране и преработка. Стана ми тъжно. Имаше наистина стари и ценни издания. Прередихме склада и на освободената площ започнаха да карат непродадените тиражи на вестници и списания. Караха ги с бусове и пикапи, а като се понатрупаше количество, идваха големи четиридесеттонни камиони, на които ги товарехме за фабриката за рециклиране на хартия. Чух шефовете да казват нещо от сорта „оптимизация на дейността“, каквото и да значеше. Работниците роптаеха, работата се увеличи много. И за мен не беше лесно. Все по-трудно можех да се изолирам и да чета на спокойствие. Складът стана шумен. Мотокарите непрекъснато бръмчаха напред-назад.  Хубавото беше, че открих една нова невиждана до сега страна на литературата – периодичния печат. От лъскави светски списания до вестници на най-евтина хартия. Бях впечатлен. Отново виждах живия живот. Не някакви измислици в романите, а това, което наистина се случваше навън. Поглъщах политическите новини, поглъщах светските клюки, поглъщах икономическите новини, поглъщах марки, реклами, личности… Всичко! Сякаш се бях родил отново! Но еуфорията ми премина бързо. А още по-бързо се превърна в отвращение. Кои бяха героите на онзи, живия живот, който така ми бе липсвал през последно време? Нискочели мутри, простовати певици, безскрупулни политици. Едни и същи лица се въртяха из всички издания. Нискокултурни, нагли, пошли. Не издържах. Казах си „Стига!“. И отидох да потърся мъдрата книга от Коридор 8, Стелаж 5, второ ниво. Нямаше я! Беше изчезнала. Паникьосах се. Проверих отново коридора и стелажа. Бяха същите, но книгата беше изчезнала. На нейно място имаше няколко палета с книги на някаква новоизгряваща чиклит писателка. Бях чел няколко интервюта с нея в клюкарските списания. Нахакана, но елементарна и без никаква обща култура. Но не криеше през колко легла е минала, за да стигне до първа страница… Не издържах и повърнах.

   Няколко дни се скитах без цел и посока в склада. Не се хранех. Пийвах по малко вода. Отслабнах. И тогава си спомних! Бях я виждал някъде! Екземпляр от Мъдрата книга стоеше винаги на бюрото в канцеларията на управителя. Трябваше да я имам! Дори и за малко. Трябваше ми да изчисти мислите ми, да ми помогне да намеря пътя! Скрих се в един ъгъл и зачаках всички да си тръгнат след работа.

   Когато ключалките на голямата рулетна врата изщракаха отвън, смело се отправих към офиса. Книгата беше там! Малко джобно издание, поставена в левия ъгъл на подреденото бюро. Не бързах. Затворих очи и се помолих. После без да отварям очи, разтворих книгата на случайно място, сложих пръст върху страницата и едва тогава погледнах. На реда до пръста ми пишеше „Тогава намразих живота, понеже ми станаха отвратителни работите, що се вършат под слънцето; защото всичко е суета и гонене на вятър!“… Това ли беше? Наистина ли толкова бях намразил живота, че Той ми даваше знак, че краят е близо? Какво пък! Може би нямах повече място в един свят, в който някакъв нескопосан чиклит роман заема мястото на Вечната книга? Първо бях загубил свободата си, бях станал зависим от книгите  в този омагьосан склад. После бях загубил илюзиите си, че вън от него животът е по-добър. Ако загубиш свободата си, не остава ли единствено надеждата, че някъде по света съществува място, където ако избягаш, можеш отново да я намериш?! А ако разбереш, че такова място не съществува, тогава какво? Безнадежност, обреченост, тъмнина. Исках ли такъв живот? Можех ли да го понеса? Суета и гонене на вятър? Едва ли. И след този знак… Какво друго ми оставаше?... Ако не друга свобода, поне ми бе останала свободата да взема решение. И свободата да го направя. А това никак  не бе малко!

  Прияде ми се сирене. Изведнъж неистово ми се прияде сирене! Кога за последен път бях опитвал? Някога баща ми, преди да ни изостави, бе домъкнал отнякъде огромна буца. С мама и братята ядохме до насита. Никога няма да забравя разливащата се тогава ароматна мекота и топлина в стомаха ми… В дъното на коридори 5, 10 и 15, както и до голямата рулетна врата винаги е имало сирене. Успешно съм го избягвал през годините. Принципи. Но ако това беше краят, дали не можеше и аз да му отпусна края и да забравя принципите си?

   Замъкнах Книгата на книгите до рулетната врата. Сиренето беше там. Голямо и апетитно, разнасящо аромата на отдавна забравено удоволствие. Здраво стискайки томчето с едната ръка, се промъкнах към сиренето и го сграбчих. Чух как вратата на капана с трясък хлопва зад гърба ми. Какво пък?! Неизбежното така или иначе щеше да се случи. Защо трябваше да го мисля?! Сега ме чакаше пир и най-добрата книга. Отдадох им се с блаженство...

   Удоволствието беше толкова голямо, че не бях усетил как са се изнизали часовете и кога се е развиделило.

   Погледнах през решетките на капана към часовника над рулетната врата. Осем без петнадесет. В осем складовите работници идваха на работа. Петнадесет минути до края…

* * *

17.06.2016