Тази есен пристъпи едва-едва, като закъснял студент за лекция. Тук-там от тополите край пътя, който разсичаше Караново от край до край, се отронваше по някой жълт листец. Природата на желаеше да се раздели с красотите на лятото. Подухна лек ветрец, сякаш и той не бързаше за никъде. Пойните птички вече отлетяха на юг. Само те не искаха да живеят със спомените за миналото. Септември също си замина, но лятото все още не. Ще кажете, че е циганско, знам ли? Абе, наше си е! А октомврийското слънце топлеше всичко живо като за последно, преди да излезе в неплатен отпуск през зимата.
Камен Рока излезе от къщи с раница на гърба и слушалки на ушите и тръгна мудно към училище. Всеки ден изминаваше това разстояние от стотина метра по два пъти на ден и вече правеше това без да мисли. Беше висок и слаб русоляв младеж със зелени очи. Можеше да мине даже за красив, ако не бяха младежките пъпки превзели лицето му.
- Днес е петък тринайсети. Ще ѝ го кажа сега или никога! - тихичко промърмори той. След ка ...