Тази есен пристъпи едва-едва, като закъснял студент за лекция. Тук-там от тополите край пътя, който разсичаше Караново от край до край, се отронваше по някой жълт листец. Природата на желаеше да се раздели с красотите на лятото. Подухна лек ветрец, сякаш и той не бързаше за никъде. Пойните птички вече отлетяха на юг. Само те не искаха да живеят със спомените за миналото. Септември също си замина, но лятото все още не. Ще кажете, че е циганско, знам ли? Абе, наше си е!  А октомврийското слънце топлеше всичко живо като за последно, преди да излезе в неплатен отпуск през зимата.  
                Камен Рока излезе от къщи с раница на гърба и слушалки на ушите и тръгна мудно към училище. Всеки ден изминаваше това разстояние от стотина метра по два пъти на ден и вече правеше това без да мисли. Беше висок и слаб русоляв младеж със зелени очи. Можеше да мине даже за красив, ако не бяха младежките пъпки превзели лицето му.  
 
              - Днес е петък тринайсети. Ще ѝ го кажа сега или никога! - тихичко промърмори той. След като взе решението, закрачи по-уверено и енергично. В слушалките звучи "Before The Dawn" на Judas Priest и Камен се разтапяше в мелодията.
                Основно училището "Братя Миладинови"  се славеше в цялата област с отличната подготовка на своите ученици. Не минаваше година без неговите възпитаници да печелят общински, областни и национални отличия.  
                Звънецът се разнесе настойчиво по дългите коридори и госпожа Милчева побърза да направи своите съобщения.
             - За другия път ще научите наизуст знаците на всички химични елементи. Най-добрите ще бъдат включени в отбора по Химия и опазване на околната среда за областния кръг на олимпиадата. Свободни сте!  
                Учениците от седми "в" клас набързо опразниха класната стая. Последни бяха останали само двама - Рока и Диана. Точно на вратата, миг преди да напуснат стаята, той протегна ръка към момичето, подавайки и сгъната бележка. Учителката забеляза това и леко се усмихна. Девойката излязла в коридора, нетърпеливо погледна написаното и цялата се изчерви. "Много те харесвам, Диди. Ако искаш може днес да идем на кино от 19 часа." Нищо и никаква хартийка, откъсната от последния лист на тетрадката, но накара нейното сърце и да бие по-бързо. Беше светлоока с млечно-бяла кожа и дълги черни коси, а руменината я правеше още по-красива. Цялата сияеше от щастие. Погледна към него с блеснали очи и кимна. Повече думи не бяха нужни.
                  Камен стоеше забит като пилон пред киното и държеше непохватно в едната си ръка червена роза. С високата си, хилава фигура се набиваше на очи и изглеждаше леко комично. Провесил цветето надолу, приличаше на Дон Кихот очакващ своята Дулсинея. Вече се смрачаваше, а тъмнината се подсилваше от купесто-мастилени облаци. Най-после Диана дойде и се усмихна, още щом го зърна. Рока подаде набързо цветето, извади билетите от джоба и каза:
                 - Заповядай, Диди. Благодря ти, че дойде! Хайде да влизаме!
                    Този малко непохватен, но мил жест я трогна. " Толкова е различен от всички други момчета. Истински кавалер!"
                  - Мерси за розата! Май закъснях? - докато задаваше въпроса, помириса цветето.
                  -  Ами... може би малко - а наум добави: "Само трийсет минути!"
 
                     Филмът се казваше "Крилце или кълка". Някаква комедия с Луи дьо Фюнес. В киносалона имаше едва десетина души, които се надяваха да "убият" времето със смях. Диди и Камен седнаха в ложата, а край тях нямаше никой. След малко осветлението изгасна и големият екран бе изпълнен от дребничкия плешивец и неговите хиляди гримаси. Вероятно притежаваше талант, защото всички се смееха - едни пруфкаха, други хикихаха, а трети се кискаха. Само момчето и момичето гледаха напред вглъбени в себе си, смучеха "Тик-так" бонбонки и не се включваха в общия хор."Наистина ли ме харесва или само иска да се направи пред другите? Дали ще има смелост да ме докосне? А да ме целуне? Ама този лук, дето го ядох наобяд, ако му замирише? ..."- роякът мисли не спираше в главата на момичето. " Май се престарах с това цвете? Не бях ли като пенсия? И защо и казах, че малко закъсня? Сигурно няма да излезе повече с мен! Ако я хвана за ръката, какво ли ще направи? Ще ме отблъсне ли? - въпросите, които Рока си задаваше наум, не бяха по-малко. След половин час, на най-смешното място, той плахо протегна ръка и докосна нейната длан. Тя погледна към него и се усмихна. Вече по-уверен, преплете пръсти в нейните. Топлината и нежността на кожата и накара сърцето му да бие по-учестено. Диана се вълнуваше не по-малко: "Все пак има кураж. Не може да се отрече. Ако Ели разбере, няма да ми се обади повече. Ще каже: " Аз ти споделих чувствата си, а ти ми заби нож в гърба." Майната му, да става, каквото ще!"  
                   Най-после филмът свърши и осветлението светна отново. Бавно зрителите напускаха салона и излизаха навън. Беше захладняло и по улицата имаше локви от току-що преминалия дъжд. Диана се загърна в коженото си яке, но веднага след това хвана отново ръката на момчето.  
                  - Искаш ли утре вечер да излезем пак? - Камен зададе въпроса и погледна към нея.
                   - Много приятно ми е с теб, така че не виждам защо да не изляза. Само недей да се хвалиш пред другите момчета! Както направи Бамби ( техен съученик )- последното прозвуча стряскащо.
                    - Защо говориш така? Никога не бих те изложил пред други! - Рока позапали и започна да ръкомаха със свободната ръка, докато казваше това.- Какво общо има между мен и Бамби? Той като има голяма уста, аз не съм виновен. А и като се страхуваш толкова, недей излиза с мен!  
                      - Ти го каза - девойката пусна ръката му. Продължиха да вървят един до друг, но вече като непознати.
                       Останалият път до дома на Диана премина в мълчание. Момичето вече съжаляваше за острите думи, а очите и се напълниха със сълзи.
                        Стигнаха до техния блок. Стълбището тъмнееше. Взеха си довиждане и се разделиха. Вечерта, която започна толкова обещаващо изглеждаше провалена. Тя отвори входната врата и хлътна вътре. Рока видя как се отдалечава, за миг се поколеба, но бързо я последва. Диана чу стъпките му в тъмния вход и се обърна. Той я прегърна и целуна. Нежна и лека целувка с дъх на мента и свежест. Сърцата и на двамата се разтуптяха. В този момент времето сякаш спря и всичко изчезна. Останаха само те - двамата, слели душите си в едно. Цялото щастие беше тяхно. В телата им бушуваха бури от емоции и недоизказани думи. Двамата не осъзнаваха, но едно ново и непознато чувство се зараждаше в мрака, което щеше да ги обгърне като невидим воал. Тази първа целувка бе само няколко мига, а им се стори цяла вечност. Най-после се откъснаха един от друг.
                       - Диди, обичам те! Ето, така трябваше да свърши перфектната среща.
                       - Камен, аз още повече те обичам!
                          После се разделиха, изпълнени с надежди и мечти на сбъдналата се любов.
                          Камен вървеше бързо към къщи и от време на време подскачаше от щастие. "Знаех си, че петък тринайсети ще ми донесе късмет, както винаги."
                          Изведнъж подухна палавият октомврийски вятър и подхвана едно падащо листо от тополата. Завъртя го насам-натам, като опитен танцьор и накрая го запрати в локвата наблизо. Ала то не потъна, а заплува като малка лодка някъде нататък. Момчето не забеляза това. Младите не виждат дребните неща, които се случват около тях, защото твърде много са заети със себе си.
                           Животът щеше да предложи на Камен и Диана през следващите години още много любови, различни приятели и десетки целувки, но тази първата, там - във входа на онзи блок, щяха да помнят до края на дните си.