ПЕВЕЦЪТ

                   Нощната тишина  бе нарушавана само от една самотна песен. Тя  караше хората от квартала да спят, като люляни от приспивна  песен. Песента се лееше,  като изворна вода, като планински поток, скачащ от камък на камък, като песен на синигер, изливащ, през тази ранна пролет,  любовната си мъка.

Във въздуха се носеше упойващият аромат на  цъфналите люляци край Перловската река.

          Гласът беше топъл като слънчев загар, мек като прясно източена  свила и мощен, като вик на индиански вожд. Песента проникваше дълбоко в съня на хората. Те не чуваха, по-скоро  усещаха този необикновен кадифен баритон. Усещаха го с душите и сърцата си, усещаха го с изостреното си чувство за красота и съвършенство.

          Този анонимен глас, който пееше за любов, за младост и за мечтите си, отекваше особено силно в сърцето на едно младо момиче.  Скрито зад плюшените завеси на моминската стая, то поглъщаше всека дума, всеки тон,  не само със слуха си, не само със сърцето си, но и с цялото си същество. Тя имаше чувството, че певецът пее за нея. За нейните блянове, за първите анонимни трепети на любовта. Пее за най-съкровените ù мечти, за онези неосъзнати още чувства, които я караха да се скита по  цели нощи  по непознатия свят. Търсейки отговор на хиляди въпроси. Въпроси, на които не знаеше дали някога ще намери отговор.

          Понякога някой отваряше прозореца и хвърляше няколко монети или дребна банкнота на певеца, след което  затваряше прозореца.  Зара не смееше да отвори вратата на балкона  и да му хвърли пари. Страхуваше се да не го обиди, да не излезе, че му дава милостиня. Тя искаше да го възнагради, да му благодари за прекрасните песни, които я  караха да мечтае.

          Вече много нощи той пееше на ъгъла на тяхната улица. Застанал със старата китара под балкона на отсрещната къща, той пееше, отправил взор към виолетовите склонове на планината, гледаше тази планина с такава любов, сякаш беше дългоочакваното любимо момиче.

Ръката му едва докосваше струните, като да  галеше русите коси на момичето от мечтите си. Но плътният тембър на гласа му беше изпълнен с необикновено чувство на самота, с вибрации, извиращи от  самото дъно на необикновената му душевност. Песента му се губеше в далечината на нощта, носена от тихия вятър на пролетта. Водите на Перловската река бавно се провираха между люляковите храсти, покриващи двата бряга на реката, и разнасяха упойващия им парфюм из целия град.

          Тази вечер Зара беше почти сама в голямата къща. Родителите ù бяха заминали  за провинцията. Само малкото ù братче спеше дълбоко в съседната стая. Когато песента на незнайния трубадур отново се  понесе над покривите на красивите къщи, с които беше известен този квартал, Зара усети как сърцето ù  трепна. Стори ù се, че беше очаквала с вълнение  неговата песен. Беше го желала тайно в себе си. Бе мечтала той да пее за нея, само за нея, и само тя да чува  песента му,  изпълнена с толкова любов, с толкова трепет и приказни светове. Желанието да види този неизвестен уличен певец беше толкова голямо, че тя се осмели да разтвори леко завесите, за да зърне макар и за миг лицето на младежа. Тя вече не се съмняваше. Той беше млад и чувствителен, романтичен и смел. Нейната моминска фантазия го оприличаваше на някой странстващ рицар, дошъл да изпее своята ежедневна серенада под балкона на своята Дулцинея.

          Застанал под стария уличен фенер с мъждукаща светлина, прегърнал китарата си като любовница, той стоеше и пееше неподвижен като „каменния гост”. Акордите на китарата му следваха извивките на гласа му. Пръстите едва  докосваха  струните, за да изтръгнат от тях вълшебните звуци, акомпаниращи песента му. Песен дълбока, като недрата на Витоша, нежна като пролетния беломорския  южняк, промъкнал се през Владайското дефиле. Чувствена като синевата над столичния град. Мощна като поривите на зимната буря, която кара софиянци да вдигат яките на балтоните си,  да ускорят крачките си, за да бъдат час по-скоро  край пернишките печки.

          Зара попиваше всеки акорд, всяка дума от романса. Големите черни очи на момъка блестяха като въглени в тъмната нощ. В неговата песен имаше всичко, сила и тъга, мъка и любов, щастие и ярост, мечти и отчаяние, но най- вече имаше нежност. И тази нежност придаваше особен израз на неговите  юношески черти.  Този трубадур от софийските улици,  пееше, за да препечели някой и друг лев, за да си купи книги за музиката, която беше част от неговото същество.

          Зара бързо взе една алена роза от кристалната ваза, отвори бързо едното крило на балконската врата, хвърли розата и бързо се прибра зад  плътната  завеса.

          Mомъкът беше крайно изненадан. Огледа се, на улицата нямаше никой, освен него. Отиде на отсрещния ъгъл, където беше паднала розата. Наведе се. Вдигна я бавно и нерешително, сякаш се съмняваше, че е предопределена за него. Върна се на мястото си под балкона на отсрещната къща, вдигна я до устните се, сякаш да почувства аромата ù, но и да я допре до устните, жадни за целувка. Погледна към балкона на отсрещната къща, откъдето бе хвърлено красивото цвете, но там нямаше никой. Завесите плътно закриваха стъклата от вътрешната страна и той нямаше никаква възможност да види младата девойка,  скрита зад  плюшените завеси на богаташката къща. Юношата изпя една серенада,  не откъсвайки очи от прозорците на къщата, сякаш посвещаваше тази песен на тази, която го беше дарила с прекрасната, тъмно червена,  царица на цветята.

          Тъй всяка вечер, този  неизвестен младеж, пееше своите серенади за  дамата на неговото  сърце. Мина лятото, дойде есента с красотата и богатството на багрите си. Есента, която позлати листата на кестените в Докторската градина, където Зара денем разхождаше красивата си малтийска болонка.

          В тези часове малкият Петър помагаше на вуйчо си в ковачницата. Кръгло сираче от дете, Пепи, както го наричаха приятелите му от квартал Коньовица, бе отгледан от вуйчо си и вуйна си, на които Господ не беше дал свои деца. Те се грижеха за Пепи като свой син, макар че бяха бедни и едва изхранваха 3 членното семейство.

          Естествено, те виждаха неговото влечение към музиката, неговия талант като певец, но за съжаление не можеха да му бъдат в помощ за осъществяване на мечтите му. Хлябът и покривът и любовта, бяха единствените неща, които му даваха от сърце.

          Така минаваха дните и месеците. Пепи пееше своите песни, получаваше своята награда от Зара, която вече по-смело излизаше на балкона, за да му благодари. Между тях се установиха почти приятелски отношения, макар и от разстояние. Неделен ден той се разхождаше в техния квартал с надеждата да срещне момичето с теменужените очи и да я заговори. И един ден я срещна в Докторската градина, където тя разхождаше кученцето си. Беше се постарал да облече чисти, макар и закърпени дрехи. Беше се изкъпал и сресал гарваново черните си коси. Както винаги носеше китара си, която беше единствен спомен от баща му.

          Спря се пред нея и се представи. «Аз съм Пепи», каза той.

« Аз съм Зара», каза тя и побърза да отмине, докато не я е видял някой познат на родителите ù.

          Делничен ден, късно вечерта, а  неделя, в ранния следобед, малкият певец пееше за любимото момиче. Тя го слушаше  и го даряваше  с розата, станала традиция. Така минаваха дни, седмици, месеци, докато един ден историята стигна до ушите на баща ù. Бяха му казали, както за серенадите, така и за кратките „случайни” срещи в Докторската градина.

          Беше през август, Зара и майка ù бяха на вилата край морето. Пепи бе започнал да пее в лятната нощ, когато вратата на къщата се отвори, за да даде път на висок, пълен господин, който директно се запъти към него. Спря се пред него, изгледа го от краката до смолисто черните коси на младежа, бръкна в джоба на лекото си сако, извади неголяма пачка пари и ги подаде на певеца. „Повече не искам да те виждам в квартала! Разбра ли? А сега се махай от тук и да не си посмял да дойдеш пак.”

          Пепи също го изгледа, правейки крачка назад. Отблъсна лекичко ръката, подаваща парите. „Разбрах” каза той,  и в очите му засвяткаха мълнии, премесени със сдържани сълзи. Досега никой не беше му говорил така. Никой не беше го обиждал по този жесток начин. Това не се забравя цял живот. Пепи обърна гръб и тръгна бавно по крайречния булевард. В душата му бушуваше буря,  цялото му същество се възмущаваше заради обидата, която му беше нанесъл този непознат. Пепи се досещаше кой е той и затова не реагира бурно, както му се искаше. Бяха го отблъснали, без да има повод, бяха го обидили в най-чувствителното му място -  гордостта. След два месеца, подтикван от чувството, което изпитваше към младото момиче, дойде да изпее в късната нощ любимата ù песен, но завесата даже не помръдна. Нея я нямаше вече.

          София беше в треска. В зала България щеше да гостува най-силно светещата звезда на световния музикален подиум. Певецът, покорил Париж, Виена, Кралската опера в Лондон. В  Ню Йорк, Сан Франциско и Детройт, публиката го беше акламирала като Бог. Рим, Милано и Берлин бяха в краката му. Неговият изключителен талант и остра чувственост правеха неговите песни неповторими. Целият музикален свят говореше за певеца чудо. Изникнал едва ли не от незнайно къде, учил пеене при най-големите педагози на вокалното изкуство, неповторимостта на неговия кадифен баритон го правеше  уникален. Светът се беше кланял на виртуозни тенори и умопомрачаващи басове, но никога не беше изпадал в екстаз пред един баритон. Но ето, че чудото беше станало. И то заради един млад мъж с неизвестен произход, от някаква малко известна страна. В Америка даже не знаеха къде тя се намира на картата, а и не се мъчеха да я намерят. Стигаше им той да пее, неговите песни, пълни с романтична мъжественост, с носталгия, а понякога и гневни нотки,  ги караха да забравят действителността, забравяха, че са в концертната зала. Аплодираха го бурно и дълго, много дълго. Викаха го на сцената десетки пъти, не само за да изпее още една песен, а по-скоро да имат възможност отново и отново да изразяват възторга си от неговия неповторим талант, от неговото магическо пеене, от сценичното му присъствие.

          Както се очакваше, тази вечер зала България беше изпълнена до краен предел. На партера, в ложите и на двата балкона нямаше нито едно незаето място. По пътеките бяха сложени допълнителни столове, за да се удовлетворят с места поне част от тези, които чакаха 4 часа преди концерта пред залата за излишен билет. На всяка крачка се чуваше дежурното „търси се” или „повече билети’. Питаха още на ъгъла срещу двореца, питаха пред Народния театър, питаха на ъгъла на ул.Аксаков и Раковска. Но билети нямаше.

          Беше 19,30 часа. Беше есен и по улиците беше вече тъмно. Удари последният гонг и залата притихна. На сцената излезе руса жена с дълъг черен тоалет и бавно се запъти към отворения роял. Обърна се към публиката, поклони се и седна пред рояла. Само след секунди от лявата страна на сцената излезе той. Певецът, покорил музикалните среди в света, певецът, който щеше да  пее в родния си град за първи път след толкова години. Никой не го познаваше, до скоро даже не знаеха за неговото съществувание.

          Публиката стана на крака и дълго го аплодира. Той стоеше пред нея с леко наведена глава и мълчаливо приемаше овациите. Осветен от прожекторите, гарваново черната му коса  силно блестеше, чертите му бяха правилни, а големите му черни очи присветваха при всеки допир с акламиращата го публика.

Бавно отиде до рояла, погледна към пианистката, усмихна ù се и тогава се чуха първите акорди на музикалния съпровод. Той пя виртуозно, с много чувство и майсторство. Веднага проличаваше голямата школа на италианските педагози- вокалисти. Гласът му беше като милувка,  а песента му приличаше на песен  на горска птица, изгубила гнездото си.

          Цели 90 минути без прекъсване той пя, без почивка, без да хвърли поглед към залата. След всяка песен публиката ставаше на крака и бурно акламираше своя незнаен сънародник.

          Само една млада жена в ложата на първи балкон седеше като парализирана, не можеше да откъсне очи от него, но не беше в състояние нито да ръкопляска, нито да стане от мястото си, за да го аплодира, както правеха всички в претъпканата зала.

        Слушаше песента, изпълнявана от големия артист с международна слава, чуваше изпадналата в екстаз публика  като в сън, защото в нея звучеше една друга песен, една песен, изпълнявана само за нея. Една песен, в която се пееше за пролет и цветя, за рози и любов. Една песен, която беше секнала през онова лято, когато тя беше на море. През онова лято, когато ù бяха забранили да се показва на балкона, когато той пее.

          След бурните аплодисменти и викове „бис”, повтаряни многократно, пианистката се поклони и напусна сцената, последвана от певеца, покорил света. Публиката утрои силата на овациите, но бързо се овладя и седна на местата си, защото той се беше появил с една стара китара в ръка. Той излезе на авансцената, застана до страничния изход и запя, така, като пееше преди много години, застанал до стария уличен фенер на богаташкия квартал. Пееше същата песен, с която беше заслужил първата роза в живота си. Тогава пееше за първото момиче, което бе смутило сърцето на юношата уличен певец. Сега пак пееше за нея, за убитите с обида мечти. Пееше,  а в ушите му звучаха горчивите думи на баща ù, пред очите му беше ръката, която искаше да го купи. Сега, след толкова години, за първи път пееше в своя роден град. Сега го аплодираха, сега беше обект на бурни овации, сега нямаше жена да не го пожелае. Но там някъде имаше малка рана, която винаги му причиняваше болка, и сега тук, в тази зала пред хилядите си почитатели, искаше най-после да се излекува. И затова запя тази песен със старата китара  в ръка. Едва преглъщаше сълзите си, за да не разбере публиката. Последен акорд и песента спря. Публиката, изпаднала в екстаз и  недоумение, викаше „бис”, но след последен поклон той се оттегли в стаята си. Каза да не пускат никого, седна в креслото и затвори очи. Вече не помнеше колко време е седял така. Стресна го плахо почукване  на вратата. „Влезте” каза той, но никой не влизаше. Стана, бавно отиде до вратата и я отвори. На прага стоеше млада дама с руси коси, събрани в красив кок.  В ръка държеше прекрасна тъмно червена  роза. „Аз съм Зара”, каза тя. Гласът ù трепереше от смущение, както ù  ръката, която държеше розата.

 Toй я гледаше студено, като абсолютно непознат човек. «Вашето име не ми говори нищо. Вероятно се припознавате» , каза той и бавно затвори вратата. Чу я как изхлипа и бавно се отдалечи по коридора.

          Той седна отново на креслото, взе главата си между ръцете  и заплака. Една световна звезда плачеше за първата си любов.

          На вратата отново се почука и веднага в стаята влезе беловлас исполин, който го прегърна и бащински му подаде бялата копринена кърпичка, която извади от малкото джобче на смокинга си. «Изтрий сълзите си, синко, тази вечер ти загърби миналото си и отсега нататък ще бъдеш щастлив». Благодетелят на певеца, който от години  се грижеше за него като свой син, постави червената роза в малката вазичка пред огледалото. «Хайде, сине, чакат ни за вечеря», каза той и двамата потънаха в тихата софийска нощ.