В залата влизат няколко скитника. Говорят си нещо, мърморят и решават, че ще преспят в изоставения театър - там никога не се играят представления, тихо е и никой няма да ги гони оттам, пък е и малко по-топло, отколкото навън. Сядат всеки на различен ред и се сгушват в дрипите си.
Тежката плюшена завеса се вдига и светва прожектор, осветяващ цялата сцена в жълто. Мебелите са съвсем прозаични - два стола, маса, застлана с мушама на слънчогледи и едно кресло, сякаш захвърлено насред стаята. В креслото, загърнало с ръце коленете си и сложило глава на тях седи момиче с черна дълга и правеща опити да се накъдри коса, черна (макар и избеляла) тениска и дънки, нокти лакирани в черно и кадифен поглед. Този поглед сякаш разтапя другото момиче, което не прави впечатление с нищо, освен непокорната отчайващо къдрава русолява коса, несполучливо вързана на небрежна опашка. Стоят така, гледайки се безмълвно няколко минути, докато някрая едното проговаря.
- Има приятелство, нали?
- Истинско ли? Не. (Па ...