В залата влизат няколко скитника. Говорят си нещо, мърморят и решават, че ще преспят в изоставения театър - там никога не се играят представления, тихо е и никой няма да ги гони оттам, пък е и малко по-топло, отколкото навън. Сядат всеки на различен ред и се сгушват в дрипите си.
Тежката плюшена завеса се вдига и светва прожектор, осветяващ цялата сцена в жълто. Мебелите са съвсем прозаични - два стола, маса, застлана с мушама на слънчогледи и едно кресло, сякаш захвърлено насред стаята. В креслото, загърнало с ръце коленете си и сложило глава на тях седи момиче с черна дълга и правеща опити да се накъдри коса, черна (макар и избеляла) тениска и дънки, нокти лакирани в черно и кадифен поглед. Този поглед сякаш разтапя другото момиче, което не прави впечатление с нищо, освен непокорната отчайващо къдрава русолява коса, несполучливо вързана на небрежна опашка. Стоят така, гледайки се безмълвно няколко минути, докато някрая едното проговаря.
- Има приятелство, нали?
- Истинско ли? Не. (Пауза) Нали знаеш, че ми е трудно да говоря? Аз повече обичам да слушам. Кажи ми нещо. Нещо, което не знам, а трябва.
- Ти всичко знаеш. Каквото го знам аз, го знаеш и ти. Ох, Тина, наистина искам веднъж да разбера ТИ какво си мислиш. Ти знаеш всичко за мен, а аз нищо за теб! И не лъжи, че не можеш да говориш! Как тогава ги пишеш ония работи? А?
- То е... друго....
Прекъсва я: Да, да! Знам, че така ще кажеш.
- Ето, виждаш ли? Искаш да говоря, а все ме прекъсваш.
- Добре, де. Говори.
Мълчание.
- Е, сега защо мълчиш? Нали искаш да говориш?
- Ти искаш, не аз!
- Добре. (Пауза) Днес в коридора ГО срещнах. И се блъснах в него. Той ме изгледа така гадно... и изпсува. Аз се обърнах и побягнах.
- ИЗБЯГА?
- Ми... (Пауза) Ето. Пак млъкна. Говориш, говориш и като млъкнеш...
- Какво да ти кажа? С тия твои мании... Като си наумиш нещо, не ти излиза от главата. Вече година и половина с Джак. Дори името му не знаеш, измисли си име, характер...
- Да... Как ме търпиш такава лигава не знам. А в училище съм такава нахакана... само ти ме знаеш какво мекотело съм отвътре. Наистина, как ме търпиш?
- Ти си моят кръст. Ще си те нося винаги.
(Усмихват се.)
- Така е. Понякога с часове мисля за някаква глупост. Запълвам си времето.
(Почти на себе си и някак отвеяно): Да можехме да си разменим мозъците... Ти ще имаш материал за цяла година, аз ще си почина малко...
- Добре. Стига с мене. Кажи нещо ти. Няма да проговоря, докато не ми кажеш някоя подробност. (Пауза) Е? (Пак пауза) Стига, де! Защо ме гледаш така? Ехоо!
- А! Замислих се. Извинявай. Какво казваше?
Оф, Тити! Като потънеш така...
- Ако сега тук влезе някой и ти каже, че трябва да убие или мен или теб, ти какво ще направиш?
- Ще умра. (Поглежда я и разбира, че трудно ще откъсне поглед. Стоят така, гледайки се няколко минути. Накрая чернокосата поглежда към празния стол до приятелката си и тя успява да проговори): А ти?
Момичето в черно сяда срещу нея.
- Ще се хвърля в ръцете му.
- Значи два живота в разцвета си ще отидат на вятъра, така ли?
Усмихват се.
- Отказвам да живея без теб.
- И аз.
- Добре, че няма такива разбойници-рекетьори, че досега отдавна да сме...
- Да. За какви работи ме караш да говоря, параноична металистка такава!
- Не съм те карала. Ти сама заговори.
- Оби...
- Да не си посмяла!
- чам те.
Пак се заглеждат една в друга и настава мълчание.
Завесата пада. В залата всичките скитници са скупчени заедно. Един от тях промърморва:
- Сънувах нещо странно.
- И аз.
- И аз.
- Лека нощ.
Всички спят. Една от тях, точно преди да заспи, изсумтява:
- Може би все пак има приятелство... кой знае? В тоя свят, дето толкова неща са измислили вече, дето всичко има, не може да няма и приятелство, нали?
© Алиса Todos los derechos reservados