Живеехме бедно, в малка стаичка с памтивековни мебели и долепена до нея баня, с вечно течащо казанче. Спомням си как капките тупкаха направо върху мозайката и ме приспиваха в онези самотни вечери, когато татко ме заключваше, преди да се е забързал за нощната смяна. Славен човек беше моят баща, едър, недодялан, четвъртит и студен като гранитен къс. Живеехме си двамата; за майка ми се говореше рядко, с приведени погледи, с недомлъвки, с шепот. Не си я спомням, не я познавам и не ми е липсвала, макар понякога да ми се е приисквало да я зърна отдалеч.
А татко се грижеше за мен, по неговия си недодялан начин. Не мога да забравя как ми бършеше устата след вечеря, рязко, непохватно, отсечено, сякаш гони муха, с опакото на ръката, как ми приглажда бретона с наплюнчване сутрин, как ме развежда с моряшката походка из магазините втора употреба, за да ми купи „най- здравия панталон”. Такъв си беше той. А как го обичах, как го чаках да се върне от работа, как се радвах, когато го виждах да изкачва ...