Живеехме бедно, в малка стаичка с памтивековни мебели и долепена до нея баня, с вечно течащо казанче. Спомням си как капките тупкаха направо върху мозайката и ме приспиваха в онези самотни вечери, когато татко ме заключваше, преди да се е забързал за нощната смяна. Славен човек беше моят баща, едър, недодялан, четвъртит и студен като гранитен къс. Живеехме си двамата; за майка ми се говореше рядко, с приведени погледи, с недомлъвки, с шепот. Не си я спомням, не я познавам и не ми е липсвала, макар понякога да ми се е приисквало да я зърна отдалеч.
А татко се грижеше за мен, по неговия си недодялан начин. Не мога да забравя как ми бършеше устата след вечеря, рязко, непохватно, отсечено, сякаш гони муха, с опакото на ръката, как ми приглажда бретона с наплюнчване сутрин, как ме развежда с моряшката походка из магазините втора употреба, за да ми купи „най- здравия панталон”. Такъв си беше той. А как го обичах, как го чаках да се върне от работа, как се радвах, когато го виждах да изкачва стълбите и да трополи с обувките пред прага.
Всъщност единственото, което ми е липсвало в онези години, бяха играчките. Сънувах ги, заглеждах ги в ръцете на другите деца, мечтаех си как ги вземам нови направо от витрината, лакът им ме запленяваше, ярките им цветове се запечатваха в паметта ми, дълго след като съм затворил очи. Понякога се затичвах с озарено лице след търкалящите се чужди топки или след забравени триколки, или скришом въртях из ръцете си изоставените камиончета в пясъчника. Обичах всякакви играчки, а все не ги получавах, никога не достигаха до мен.
Така израснах. После, когато започнах да посещавам училището, нуждата да бъда като другите деца, да се радвам като тях не ми даваше покой и аз събрах смелост. Казах на татко, че искам велосипед, или ако е много скъп, поне електронна игра, бях виждал как децата навеждат главите си над тях в почивките между занятията. Спомням си как помръкна лицето му. Остана замислен, вглъбен, сурово издялан, после чертите му се проясниха, сякаш лицето му бе късче небе, под което току- що бе преминал облак.
- Добре! – подхвана дрезгаво. – Ще получиш каквото пожелаеш... но... сега, когато си ученик... трябва да се научиш да пишеш правилно... много правилно... точно... четливо!
Обхвана ме радост, бурна, детинска, прииска ми се да го прегърна, да обвия ръце около жилестия му врат, да му кажа, че го обичам, него, моят баща. Вместо това усетих срам.
- Пиши писма! – предложи той.
- На кого?- попитах.
- На човека, който разнася поръчките... ето ти искаш колело... пишеш... на него... друго дете иска пушка, дето стреля пластмасови топчета... трети иска футболна топка... всички на него пишат...!
- Аз още не мога да пиша? – успях да прошепна.
- Ще се научиш... бързо ще се научиш... и ще му пишеш... обаче... всичко проверява... и не отговаря на неграмотни писма!
- Ще се науча! – обещах аз. – Ще му пиша писма... но ще получа колело... ако са правилно написани... нали ???
- Да! – отвърна той с метална нотка в гласа; всичката му предишна сериозност се бе върнала между нас.
Тогава започнах. Учех се да пиша всяка минута, ден след ден, зиме, на рано угасващата дневна светлина, после в хладната пролет, когато птиците се стрелкаха из тесния двор и аз следях разсеяно късите им полети с тетрадка върху коленете. После се простряха летните горещини. Кръстосвах крака под сенките и пишех. Все се страхувах да не изпиша буква извън редовете. А жегата пареше като подхвърлена завивка, доста след като се е свечерило. Чувах ярки, детски гласове да пронизват летния мрак като светкавици. Приятелите ми от училището и някои от по-близките съседи играеха из слабо осветените тротоари, а аз пишех, учех се да пиша правилно, пишех с устрем, с надежда, пишех на тайнствения изпълнител на детски поръчки и желания, исках да хареса моите писма, да ги одобри и да ми донесе велосипед. А татко? Той поглеждаше в тетрадката ми, понякога един- единствен път в месеца и проговаряше:
- Скоро ще напишеш първото си писмо, а, юнак?
- Да! – отвръщах аз, надигах глава към него, както се поглежда слънцето, исках отново да усетя твърдата му прегръдка, исках да погали русата ми коса с ръката, така непозната и суха като клон, а той се усмихваше потайно и тръгваше с моряшката походка нанякъде.
Скоро го написах, първото си писмо. Беше грозно, кратко, със смешно наклонени редове, но аз си спомням колко дълго го гледах с умиление и се колебаех дали да откъсна страницата, за да го покажа на баща ми. Все пак се престраших и по-късно вечерта, когато той си почиваше по потник и пантофи на дивана, се приближих и му го подадох. В първия миг го погледна изненадано, като през мъгла, после сякаш се стресна, взе го, а то изглеждаше в огромните му ръце като откъснато птиче перо. Сякаш очите му се задържаха миг- два върху буквите, или ми се стори, остави го на дивана до себе си и каза с благ глас:
- Като че ли ......... не сме готови още за писмо, юначе... колелото ще почака, май?
И започнах отново. Пишех с още по- голямо старание, оставах след занятията, за да ми е по- лесно когато гледам буквите от азбуката, разноцветно изписани по стените на кабинета. Вечер, в къщи, се задържах в моето си ъгълче на малката ни стаичка, под мижавата лампа, доста след като татко е заспал, завит през глава с одеялото.
Скоро започнах да дочувам прикрит смях и подигравки. Моите връстници ме гледаха с насмешка, а много от родителите им с недоверие.
А аз, си имах цел и не се отклонявах да я следвам, упорит, непоколебим, с наведена по следите глава, като добро, ловджиийско куче. Да напиша правилното писмо и да получа велосипед.
Не мога да си спомня съвсем точно, но сякаш първите ми правилно написани писма до тайнствения куриер, започнаха да ми се получават по средата на втората година от началото на обучението ми. Много им се зарадвах, проверявах си ги сам, преправях ги, сменях местата на цели изречения. Нямаше по- доволно момче от мен. Наслаждавах се на добре подредените думи, сякаш са скъпоценни камъни и бях горд.
Вече пишех правилно, бях сигурен в това, но татко все не бе доволен. После изтекоха няколко месеца и той все пак ги одобри. Прибираше ги в горния джоб на куртката и обещаваше да ги пусне в кутията за писма, на път за работа. Вечер го чаках и все разпитвах; дали е пуснал писмото в правилната кутия, дали то е хлътнало в процепа или е отвято от вятъра, дали е заминало на правилно място? Нищо не се променяше, никой не позвъняваше с весел звън, за да ми достави заслуженото колело. Този път не се примирих, с много колебания, без татко да подозира, занесох няколко от написаните писма на учителката. Разказах й всичко. А тя? Тя ги прочете внимателно всичките, погледна ме с просълзени очи и каза:
- Той... баща ти... не е много честен... с теб!
Как бързо отлитат годините? Пораснах, имах късмет, забогатях, имам и хубаво семейство. И досега ми е останал навика да пиша красиво и грамотно. И все проверявам всичко по няколко пъти. Въпреки това не получих нищичко от раздавача. Дали съм имал някаква полза от това, че пиша грамотно? Не знам.
Имам и син. Той сега е доста по-пораснал от мен, спрямо онези времена, когато аз се учех да пиша писма на раздавача на подаръци. Не умее да пише. Не му се получава нищо свързано върху карирания лист, а не се и старае.
Въпреки че не е изпратил нито едно писмо, той постоянно получава подаръци от раздавача!
КРАЙ
© Светослав Дончев Всички права запазени