Писмо до теб

Познавах те, само по почерка, по начина на писането ти знаех, че ти си тази жена, която ме вълнува и искам да опозная. И тогава те срещнах усмихната, щастлива, че ме виждаш и ме допусна в теб, в теб и твоя свят,  позволявайки ми да се докосна и до най-съкровените ти тайни. Опознах те, не само по начин на писане, а и по начин, по който хиляди други биха искали да те познават - отдадена, обсебваща, обичана и обичаща, давайки всичко онова от себе си, не оставяйки нищо за самата теб, всичко бе за мен. И ти ме опозна такъв, какъвто никой не ме познаваше, а дори и аз не подозирах, че мога да съм така предан, отдаден, обичащ,  не запазвайки нищо за мен самия, давайки всичко на теб. Ти бе до мен през всичките тези години, закриляйки ме като майка, пазеща ме като орлица и обичаща... със всяка част от сърцето си, там, където зная, че има едно кътче, наречено с моето име.

И аз те обичах... Обичах те с всяка фибра на тялото ми, с всяка гънка на мозъка ми, с всяко туптене на сърцето ми и знаех, знаех, че всяко вдишване е за теб, защото само ти ме караше да се чувствам така... Да се чувствам безсмъртен... Но те изгубих... 

Сега те няма, но пак те обичам... Обичам те с всеки трепет на душата ми, с всяко споменаване на името ти, с всеки полъх на вятъра, с всеки изгрев на слънцето. А ми липсваш... Така ми липсваш при всеки дъжд, при всеки порив на вятъра, при всяко вълнение на морето, при всеки залез над хълма... Но те няма. Знам, че няма и да те има отново в живота ми, отново до мен, обгръщайки ме с топлите си ръце, целувайки ме с мокрите си устни и гледайки ме с искрените си очи. И искам само да помоля да не ме забравяш... при всеки порив на вятъра, при всяко докосване на дъжда, при всяко вълнение на морето, при всеки залез над хълма...!