По цялата стая се стелеше цигарен дим и мирис на никотин.
Стените, криви, пожълтели, с оронена мазилка отразяваха мрачния силует на средновисок мъж с цигара в ръка.
Неподвижен, втренчен в пепелника, разлистваше мисли, които го тормозеха от седмици.
Прашните говорители на старо - черно радио, възпроизвеждаха поредица от тихи звуци, които чуваше едвам.
В очите му липсваше емоция. Не мигаше, беше студен, сякаш дори не дишаше.
Единствените признаци, които подсказваха наличието на сърдечни конвулсии и циркулация на кръв във вените му, бяха страстните целувки с катранената отрова.
Подсъзнателно ползваше ритъма на барабаните за метроном.
На всеки четвърти такт плътен дим излизаше от носа му, а на деветия пресягаше ръката си към чаша, пълна със старо, отлежало уиски.
Отпиваше едри глътки, а бучките лед потракваха като ситни звънчета.
Облеклото му беше небрежно, но елегантно. Сакото правеше раменете му по-широки. Бялата риза контрастираше с черните дънки, а старите избелели кецове побираха в себе си  от нюансите и на двата цветови тона.
 Физиката му беше далеч от двете крайности. Черна коса, черни очи, гъста черна брада - стил неглиже. Не беше грозен. Не беше и красив. Беше себе си - изкуство, непосилно за всеки.
   Делириум. Той раздираше гърдите му, хищник, хранещ се със спомените му.
   Депресия. Тя го караше да посегне към пакета за поредната цигара, тя поеше черния му дроб с тежък, горчив спирт.
   Носталгията. Тя е морфинът във вените му. Подвижната система, по която се стича глюкоза.
   Любовта. Тя го поддържаше жив и придаваше смисъл в живота му. Той беше удавникът, а тя сламката.
   Последни акорди. До, ми, сол. Тишина.
   - Вие слушате новото...
Мъжки глас закънтя в стаята и върна душата в тялото на Майкъл. Скокна, взе карирания шал, проснат на закачалката, хвърли го на врата си и затръшна вратата зад гърба си.