Не успях да ти кажа всичко това.
Затова нека с това писмо да кажа...
”Сбогом, Любов Моя”

Помня всичко...
От първата секунда, когато ме съживи,
до последната минута, в която ме уби.
Помня първата целувка, нежността,

с която беше изпълнен въздухът в този ден.
Страхът, когато за пръв път хванах ръката ти.
Начинът, по който усещах ръцете ти, всеки ден...

Помниш ли...
Малките ни екскурзии, които за теб може би

не означаваха много, но за мен значеха всичко.

Листчетата, които скрих в стаята ти,

всяко с описание какво изпитвам към теб.
Стихотворението, което преписвах отново

и отново, за да стане перфектно само за теб.

Колко се смяхме и пред родителите ти.

Само погледи си мятахме и на луди се правехме.

Лощото е, че помня...
Нощите, в които мислех, хиляди варианти,

защо може би ти се държиш така с мен.

Думите ти, когато каза, че нещо не върви

и не можеш повече така.

Усещането на сълзите по лицето ми 

в продължение не на дни, а седмици.

Болката в сърцето ми при мисълта за теб.

Омразата и пренебрежението, което

изпитвах към всичко и всеки...

Помня всичко това, а ти помниш ли, любов,
когато ме прегръщаше, как биеше сърцето ми?
Усещаше ли болката с която ставах всяка сутрин?
А виждаше ли сълзите ми, когато вечер лягах?

Не!
Не разбра нищо от това,
но така и трябваше да стане.
Исках да запомниш усмивката ми,

която те караше да бъдеш щастлив, макар и за кратко!

П.С. Липсваш ми. Но сбогом, любов моя!