Не съм писала писмо от 11 годишна, а днес сядам толкова уверена пред листа, че направо не знам…
Сигурна съм, че няма да успея да кажа всичко, което ми се иска, поради простата причина, че думите не са способни да го изразят.
Стане ли дума за теб, направо онемявам, знаеш ли, мислите ми сякаш изтриват значението си. А когато те гледам, не съм изпитвала по-голямо спокойствие на душата от това. Присъствието ти ми дава и напрежение, и спокойствие едновременно. С теб наистина съм дете: постоянно се чудя какво ще си помислиш, ако кажа това и това, дали няма да ти се стори глупаво или надуто. И накрая решавам да замълча… и защо, за да изляза още по-голяма глупачка. А как силно усещам твоя отговор на това, решавайки, може би от твоя страна, че съм студена, с липса на всякакво желание на разговор, а не е така. Всичко в мен говори, само гласът ми си мълчи, заглушен от чувства.
Как да ти напомня, че те обичам, като знам, че ти нищо няма да сториш, а от това още повече ще ме боли. Как да те попитам ...