Нощта е черна, някъде плачеше дете. Умираше нечие сърце. На кого? Защо? Сърцето бе на младо момиче, остаряло от мъки вече по душа. Тя говореше, но думите се губеха, още преди да са достигнали света. От зачервените очи се стичаха кървави сълзи. Чувствата - могъща сила, изгубиха се в океана от тъга. И плачеше момичето, в далечен кът стаено, от чужди погледи далеч. Само безмълвен писък в нея се надигаше, но нямаше сила тя да изкрещи, убиваше я любовта. Тъжното момиче аз познавах, но когато беше с весела душа. Когато на лицето светеше усмивка, не като сега - кървава сълза... И мъката й тъй остана скрита, примири се тя със страшната съдба... И днес пред огледалото застанах и в отражението тъжното момиче аз съзрях. Да, това бях аз, да, аз умирах всеки час. И писъка от мене се изтръгна, и разби последната частица от сърцето. Писък на болка, на мъка, на тъга, на ридание. Писък, който ми доказа, че винаги ще съм сама...