Продължение от http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=196140

Когато Бьорн видя количката, той реши, че Урсула вече отиде твърде далеч.

"Нали искат храна?" рече тя подигравателно. "Аз ще им я давам лично. Нима това не те радва, велики храбрецо?"

"До сега бях в къщата ти, но няма, НЯМА да ме унижаваш пред цялото село!"

"Изборът е само твой," повтори тя и се запъти към количката, сетне седна отзад.

Нямаше да е трудно да тегли количката, в която имаше само една крехка, зла жена и торба картофи. Не беше в това въпросът. Трябваше да застане отпред, да затегне ремъците и да играе ролята на впрегатен кон. Беше изтърпях плуга в градината, прането на женски ризи, беленето на картофи, чистенето на бобени зрънца, но все пак всичко това ставаше в рамките не нейната къща и той успяваше да преглътне личната обида. Сега обаче Урсула беше на път да го унижи пред цялото село. Всяка жена, дете и мъж щяха да го видят впрегнат вместо кон и подканян с края на пръчка. Как щяха да му се смеят, да се подиграват докато поемат картофите от ръката й…

"Чакам," повтори тя.

Бьорн бе твърде зает с идеята как ще стисне гърлото на Урсула и ще я убие бавно, жена или не. Такива като нея, реши той, са по-вредни и коварни от Локи. Щеше да се опита, да вземе ключа от нея и после да я убие, за да въздаде възмездие.

Той застана пред количката и затегна ремъците. Врата се отвори и той напредна жили да я подкара напред.

В мига в който преминаха през прага, Бьорн реши, че по-добре да загине, отколкото да понесе това. Тълпата беше струпана навън в надеждата си да получи храната, която Урсула държеше в скута си. Очакваха го присмех, подигравки и унижения и Бьорн го знаеше. От героя, който певците възпяваха в песните си, се бе превърнал в посмешище.

Количката се показа и селяните се надигнаха като буря. В центъра й беше той, Бьорн, запрегнат като кон в количката. Чуха се ахкания и шепот. Стене хората се стекоха към него и Урсула.

Не можеше да издържи повече. Нямаше и капка останала чест. Нищо повече нямаше значение. Нямаше по-голямо падение за един войн, от това, което понасяше. Той започна да разхлабва ремъците, за да се измъкне.

Нещо студено го притисна откъм реброто и той рязко се обърна да види. Беше едно дребно недохранено момченце, което стискаше в ръката си една спаружена ябълка и му я протягаше.

Урсула не раздаваше ябълки, веднага си помисли Бьорн. Детето не го замерваше с нея, а му я подаряваше и в очите му се четеше желание мъжът да я приеме. Когато видя объркването на Бьорн, то още веднъж настоятелно го сръчка със сухия плод.

Те нямаха никаква храна, помисли си бившия ловец, умираха от глад. И все пак, вместо да я запази за себе си, защото дори спаружена ябълката беше деликатес за бедстващите селяни, момчето му я даваше от все сърце. Бьорн се трогна и я пое в ръце, кимна в знак на благодарност, а детето изчезна сред тълпата.

Едва тогава Бьорн се вгледа в лицата на хората. Те всички се взираха в него; ала никъде той не видя присмех, нито поругаване. Не подигравка прозираше на лицата им, а съчувствие и признателност. Не презрение изпитваха те към окаяното положение, в което го поставяше Урсула: за тях Бьорн бе техния спасител.

В техните очи той бе герой.

За пръв път в живота си след смъртта на Ингрид Бьорн наистина се почувства такъв. Гордостта му? Тя съществуваше само в неговите представи за нея. Никой не му се присмиваше; единствено и само на него му пукаше. А нима честта и гордостта не бяха зависими именно от останалите? Количката продължаваше напред из тълпата и Урсула раздаваше така нужната храна. Ала не на нея благодаряха селяните, а на Бьорн.

А той я теглеше напред и славата му сред хората растеше.

Останалите няколко дни минаха по-бързо, отколкото Бьорн се бе надявал. Урсула изглеждаше все по-мълчалива, замислена и го отбягваше. Все още я забавляваше да го кара да върши черна домакинска работа и да яде развалена храна, но той нехаеше. Той бе спасил цяло село от гладна смърт и се гордееше със себе си; хората го боготворяха. Накрая, за да си отмъсти сам, Бьорн се преструваше, че изпълнява задачите си с желание и готовност. Когато ги завършеше, Урсула дори не тържествуваше; последните два дни само кимваше вяло с глава и го отпращаше.

На седмия ден вечерта Бьорн изпълни и последната задача. С пригладените чисти ризи в ръце той се запъти към спалнята на Урсула и потропа. Нямаше никакъв отговор, а Инге му беше казала, че вдовицата не е излизала оттам. Нетърпелив да получи ключа и да се маха, той потропа отново. Пак нищо. Накрая бившият ловец открехна вратата и надникна вътре.

Гледката, на която стана свидетел, го стъписа.

Урсула седеше в единия ъгъл на стаята си на леглото, далеч от врата и плачеше. Беше прегърнала коленете си към главата, а косата закриваше лицето й. Само раменете й се разтърсваха от тихото хлипане.

Бьорн бе подготвен за последната битка преди получаването на ключа, представяше си серия насмешки или борба за надмощие, дори не изключваше възможността тя да откаже, но никога и през ум не му беше минавало, че ще види Урсула в това състояние.

Той прочисти гърло, за да оповести присъствието си. Вдовицата се сепна и стреснато вдигна очи към него: те наистина бяха пълни със сълзи, които се стичаха на вадички по бузите й. Косата й изглеждаше несресана и й липсваше обикновения блясък на лъсната мед. Бьорн чак сега забеляза колко млада е всъщност Урсула; не много по-възрастна от него когато загуби Ингрид. Той запристъпва неловко от крак на план.

"Донесох ризите," каза Бьорн накрая, за да наруши тишината. Тя само кимна вяло. "Седемте дни изтекоха." Пак същата реакция. "Ще ми дадеш ли ключа?"

Урсула не смееше да го погледне в очите. Тя само бръкна в пазвата си и извади нещо от нея. Протегна ръка напред. Нямаше и следа от борбата, която Бьорн очакваше. Това го обърка.

"Благодаря," каза той и пое ключа. "И хората ще ти благодарят. Спаси ги от гладна смърт."

Урсула нищо не каза.

Бьорн се колебаеше как да постъпи. Какво ставаше? Защо плачеше тя? Какво да направи? Накрая кимна и се запъти към врата.

"Не искам да си ходиш," проплака Урсула.

Това го закова на място. Обърна се. По бузите й отново се стичаха сълзи като порой. Бьорн мигна на парцали. Урсула стана и се втурна към него, сетне се хвана за ръкава му.

"Моля те, не си тръгвай, недей. Толкова съм самотна."

Бьорн я гледаше още по-втрещено. Беше се заклел, че ще убие Урсула когато получи ключа. Сега той беше в ръцете му, но към нея не мечтаеше повече за мъст. При вида на искрената й тъга вместо гняв, Бьорн изпита съжаление. Той седна до нея и я загледа в очакване. Очите й, тъмни като гората в късна нощ, придобиха замислен вид.

"Когато бях още доста малка, Валдемар мина през нашия стединг. Беше много богат и почитан. Братята ми веднага ме дадоха на него за жена, сякаш бях вещ, без да ме питат. Мислеха си, че ще живея по-добре при него. Валдемар нямаше деца, предишните му две жени бяха умрели по ред. Всичко това беше за мен." тя разпери ръце. "Валдемар беше само един застаряващ селянин. Беше мекушав и безхарактерен, благ като масло. Презирах го, но все пак беше единствения близък, който имах. Мразеха ме тук, защото бях чужденка, разполагах с всичко и не трябваше да се трудя тежко като всички тях. Нямах ги никого, тъгувах за дома си, а нямаше как да се върна."

Бьорн я гледаше с нарастващо съчувствие, ала не знаеше какво да каже. Тя продължи.

"После Валдемар умря. Останах съвсем сама. Никого си нямам, а никой не ме харесва. Още съм им чужда! Дори когато видят косата ми, тук всички са руси или тъмнокоси, си казват: чужда!" Тя заклати глава. "Сочат ме с пръст и ме отбягват, а искат да им давам храната си. Знам, че ме наричат предателка и последователка на Локи зад гърба ми."

На Бьорн му стана мъчно за онази, която в продължение на седмица му бе била мъчителка. Не можеше да я мрази повече. Не на жестокост се дължеше държанието й към него, а на разочарованието и огорчението. И той беше бил в това положение преди. Не можеше да я мрази, не.

"Исках да си отмъстя на цялото село чрез теб. Беше в ръцете ми и можех да правя каквото му хрумнеше. В началото беше забавно, но знаех, че за такъв мъж като теб трябваше да ме омъжат братята ми, е не за мекушав селянин! Силен си и много горд, а не като безхарактерния Валдемар. Хората тук те уважават." Тя преглътна, а в очите й се четеше най-горещата молба, която Бьорн бе виждал.

Той помисли. Урсула беше доста привлекателна жена. Сега знаеше, че не беше и на четвъртина толкова лоша, колкото си бе мислел. Тя сигурно щеше много да го обича и двамата щяха да живея в охолство и почит сред селяните. Опита си да си представи тази картина.

"Не мога," поклати глава той. "Съжалявам, Урсула. Не мога."

Тя се хвана за ръката му и започна да го умолява. Ала Бьорн беше непоклатим. Накрая целуна челото й и каза: "Аз съм войн, а не селянин. Моят живот е на бойното, а не на селското поле. Съжалявам, Урсула. Пусни ме да си отида по пътя."

Урсула се разплака още по-сърцераздирателно. Горкото момиче, помисли си Бьорн. Погали медночервената й коса.

"Само съвет мога да ти предложа," рече той меко. Тя вдигна подутите си от плач очи. "Утре направи празненство за селяните и потанцувай с тях на него. За него ще остана. С времето ще си намериш достоен мъж сред тях."

Урсула само кимна и сподави хлипането си.

----

След два дни селяните изпратиха Бьорн като герой. Урсула бе устроила празненство както бе обещала и цяла вечер хората се веселиха и празнуваха. Бьорн благородно ги бе оставил да си шушукат зад гърба му за нощта, която бе прекарал в стаята на Урсула; само те двамата знаеха какво точно се бе случило тогава. Ако въображението им обрисуваше сцени, които правеха Урсула по-човечна, повече като всички тях, то той нямаше нищо напротив. Радваше се когато селяните пируваха със запасите на вдовицата и танцуваха заедно с нея. Тя дори им се усмихваше.

А когато Бьорн помаха на всички за сбогом на следващия ден, изпрати го цялото село, натъжената Урсула и хладен есенен дъжд.