Плажен сън
Сънувах, че сънувам приказен град. Старинната архитектура издаваше величието му. На тоя град му е вървяло по вода. И как няма да е така – направо река го пресичаше. Картината ухае на пролетен полъх след спокоен следобеден дъжд и мирише на мъртвило след стихия, а визуално: наоколо всичко в черно и бяло. И тогава си помислих, преглеждайки речните мостове: това всичко тук е пребъдило само заради тия конструкции, дето ги съсича водният път. Колко ли животи тук са погасени, скачащи от моста? Този могъщ сив град дори и самоубийците си е подсигурил. В тоя момент сякаш токов удар ми изсветна за секунда картината и се замислих за черното и бялото: или сънувам, или аз така си гледам на света, или мостовете не са само за самоубийци. В следващия момент разбрах едната от истините, че всичко е истина. Слънцето заблестя в очите ми, а морски капчуци омокриха премрежения поглед в цялата багра на дъгата. След като видях отсреща рибарите на буната в родния си край, моряшките им райета ме хипно ...