Влакът, който преминаваше пред тях, се движеше с невероятна скорост, толкова бързо, че очертанията му се размазваха. Той пак гледаше някъде в пространството, а в погледа му си личаха хилядите мисли, преминаваха като бързите влакове през ума му.

             
  – За какво си мислиш? – попита тя с някаква странна горчивина,  сякаш знаеше посоката на мислите му, но предпочиташе да не мисли за нея. Все пак питаше, а в погледът ù се четеше тъга.

  – Не знам. Не мога да ти обясня – беше отговорът. За пореден път, поредното „не знам”, поредното "не мога да ти обясня". Истината е, че той предпочиташе да я лъже, защото не можеше да я нарани.

Те стояха така. Той продължаваше да тъгува.  
 

Усмивката се върна на лицето му. Изчезналият цвят на очите му се изпълни отново с игривото пламъче, в което тя се беше влюбила, това сигурно бяха последните пламъци между тях.

Неясните очертания на влаковете върху релсите бяха изчезнали, откривайки красивата нощ, звездите; а за нея – пламъка в очите му.

***