На екрана планетата изглеждаше съвсем невзрачна, нищо и никаква сивкава топка с две планински вериги, море и обширна равнинна пустош, по която бяха разпръснати опърпани туфи храсталаци.

  – Има ли данни за живот? – попита капитан Торвъс единствения си подчинен – млада жена на име Кейла Дийн, която изпълняваше едновременно ролите на пилот, общ работник и любовница.

  – Топлинните камери показват, че тук живеят някакви същества с тегло около четири килограма. В компютъра няма сведения какви точно са те, но явно не става въпрос за разумни индивиди.

  – Знаеш ли… ще ми се да кацнем тук и да поогледаме.

  Кейла повдигна вежди.

  – Тук едва ли има бракувани космически кораби, които бихме могли да утилизираме.

  Капитан Торвъс кимна. Планетата бе малко встрани от основните космически маршрути и вероятността на нея да открият ценни суровини бе минимална.

  – Все пак ще слезем.

  Кейла не посмя да противоречи на шефа си, още повече, че изпитваше необяснимо желание да стъпи на тази непривлекателна на пръв поглед планета. Нещо сякаш я влечеше натам. Зачуди се дали и капитана не изпитва подобни чувства.

  Отне им двайсетина минути да приземят кораба си и да се намъкнат в скафандрите си.

  – Въздухът съдържа доста кислород, така че вероятно става за дишане, но предлагам да не рискуваме – подхвърли Кейла.

  – Естествено – отвърна Торвъс. – Още ме болят гърдите от онзи случай, когато…

  – Престани да ми натякваш! Базата данни бе прецакана, затова се подведох! – сряза го тя.

  – Извинявай, извинявай. Не си виновна, мила, знам.

  Кейла му намигна, беше доволна от реакцията, която бе предизвикала с избухването си.

  Закрачиха мълчаливо по прашната равнина. Смятаха да се качат на един висок хълм, намиращ се на два километра на север и оттам да огледат околността за космически боклук. През последната година работата им не вървеше добре, едва успяваха да свързват двата края с припечеленото.

  Гледката, която се откри от върха на хълма, ги порази. На няколко километра на изток имаше огромен товарен кораб, целият корозирал и обрасъл с бурени. Зад него, в далечината, се виждаха още летателни апарати, излезли отдавна от употреба.  

  – Леле, това е същинска гробница! – възкликна капитанът. – Май ударихме кьоравото! Как ли са се озовали тук?

  – Има ли някакво значение? Важното е, че попаднахме на съкровище.

  Двамата се захванаха за работа. В разбития товарен кораб имаше огромно количество ценни метали– злато, мед, платина, олово, цинк, титан.

  – Като гледам как вървят нещата, нищо чудно да успеем да си платим дълговете – подхвърли Кейла, докато изкъртваше една дънна платка.

  – Така е. А този кораб е само началото. В тази пустош има поне още десетина.

  – Мисля, че са над двайсет… Хей, видя ли това?

  – Какво?

  – Нещо се шмугна зад ъгъла.

  Торвъс се вторачи в един от мрачните коридори.

  – Кейла, това ми прилича на котка!

  Кейла се приближи до мястото, към което сочеше Торвъс. Иззад една полуразрушена преграда надничаше черна котка с големи проницателни зелени очи.

  – Ама това наистина е котка! – възкликна Кейла. – Как ли е попаднала тук?

  – Виж, виж, има още, и всичките са черни! – По близкия коридор пъплеше цяла върволица черни котки.

  – Странна работа.

  – Какво толкова странно има? Слезли са от някой разбит кораб и са се размножили. Очевидно тукашните условия са се оказали благоприятни за тях.

  – Е, те не са ни конкуренция – отбеляза капитанът. – По-добре котки, отколкото хора, ха-ха.

  – Смущават ме. Очите им са едни такива…

  – Я, стига. Стегни се, не се разсейвай, чака ни много, много работа.

  Капитан Торвъс се стараеше да звучи уверено, но усещаше някакво особено, притеснително вмешателство на психическа основа. Сякаш четириногите се опитваха да му бръкнат в главата и да я размътят. Очите им приличаха на фарове, пръскащи светлинни лъчи на точно определени интервали от време.   

  – Не ми харесват тези котки – простена Кейла. – Има нещо… свръхестествено в тях.

  – Престани да им обръщаш внимание. Щом усетят, че ги игнорираме, ще се разкарат.

  – Дано да си прав. – В главата на Кейла се появяваха образи. Странни, нечовешки халюцинации, изтъкани от невероятна реалистичност. Кейла видя паница с мляко, сложена пред огромна каменна камина, после мишка, изцвърчаваща жално в мига на смъртта си, после дървено трупче за острене на котешки нокти.

  – Кейла, добре ли си?

  – Не, не съм добре. Тези същества ми влияят, предават ми образи по телепатичен начин.

  – Четох преди време за подобни неща. Аз също се чувствам… некомфортно…но не бива да се плашим, защото ни чака много работа. Това място съдържа несметни богатства и е ключово за нашето бъдеще.

  – Дали да не ги изтребим?

  – Не взех оръжие, но бих могъл да се върна в кораба…

  – Остави, не могат нищо лошо да ни сторят.

  Котките се бяха събрали на групички и следяха всяко тяхно движение с хипнотичните си очи. Торвъс и Кейла бяха толкова напрегнати, че не успяваха да се концентрират в работата. На всичкото отгоре един пухкав черен котарак непрекъснато ги тормозеше с жалното си мяукане.

  – Какво си се размяукал бе! – изсумтя капитанът. – Не разбрали, че се отказахме да ви трепем … засега. – Този ми прилича на един човек.

  – Как е възможно котка да ти прилича на човек? – попита Кейла и го изгледа учудено.

  – Имах един приятел от школата. Той изчезна безследно преди пет години; смятаха, че е попаднал в метеоритен поток, но имаше и други версии. Тялото му не бе открито.

  – И?

  – Ами той накуцваше и едното му око винаги бе леко притворено – заради нараняване на клепача.

  – Котаракът има подобни дефекти – каза Кейла и се подсмихна. – Весело съвпадение.

  – Кейла, дали да не отскочим до кораба, за да си починем и да обсъдим ситуацията.

  – Какво толкова има за обсъждане? Попаднахме на съкровище и трябва да бачкаме като луди, това е. А и вече се поуспокоих.

  – Притесняват ме тези котки.

  – Защото ни влияят с мислите си?

  – Да. Освен това … по-късно ще ти обясня.

  – Добре, да се прибираме тогава. Хем ще хапнем, умирам от глад. Да знаеш как ми се е преяло мишка.

  – Какво!?

  Кейла сбърчи вежди, чудеше се защо бе изрекла думата „мишка. Торвъс я изгледа стреснато. В главата му се оформяше ужасяваща мисъл. Тогава забеляза, че зениците на Кейла са се сплескали по вертикала, придавайки на очите й нечовешки вид.

  – Кейла, тичай в кораба, веднага! Става нещо лошо!

  Кейла тръсна объркано глава, после с неохота се извърна към кораба и се затича. Торвъс се спусна след нея. Котките ги последваха, като мяукаха настойчиво и бълваха същински фонтани от котешки мисли и енергии.

  Малко по-късно Кейла се хвърли на земята и започна да се придвижва на четири крака.

  – Кейла, добре ли си?

  Кейла отвори уста, сякаш за да каже нещо, но успя само да измяука протяжно. Зъбите й бяха станали тънки и остри като на котка. Торвъс приседна до нея. Незнайно защо ходенето на задните крака вече му се виждаше крайно неестествено. Усмихна се и измърка доволно. Духът му бе приповдигнат, защото бе на път да загърби суетата и човешките си задръжки.  

  – Торвъс?

  – Хей, Кейла, страхотно маце си!