Издига се, мръсникът. Харесват го. Как няма да го харесаш: добре сложен, дори леко слаб, винаги вчесан, с костюм, който му приляга на мисълта, на обноските и на отличното излъчване. Бше просто перфектен на външен вид, той друг вид нямаше. Хващаше окото, но мен ме хващат лудите, когато го виждам. Владее два езика, толкова добре ги владее, че пренебрегва майчиният. Умее да говори, но не умее да пише. Според мен е лишен от всякаква дарба, от какъвто и да било полет на въображението, той е винаги точен, ясен до болка, прецизен до... втръсване.
     Аз лично не мога да го понасям.    
     Тъкмо бях станал нещо като началник в една малка банка и той дойде при мен. Бяхме млади, тогава костюмът му висеше като на закачалка и самият му вид дори наподобяваше човешки. Нали знаете, хората може и да са произлезли от маймуните, но най-често в някакъв момент от живота си винаги се връщат към прародителите си. Та той тогава още приличаше на човек и лицето му имаше леко уплашен, грозноват, естествен вид.
     - Моля те да ми помогнеш да прехвърля колата. На един съсед е. Страхотен опел. Като го видиш, ще разбереш, че си струва цената.
     Той рядко говореше объркано. Няма как да разбера, че цената си струва при положение, че не я знам.
     - А цената е? – попитах.
     - А, да. За шест хиляди лева я купувам.
     - Много е. На колко години е колата?
     Каза ми. Аз не разбирам много от автомобили, но трябваше да задам няколко въпроса с възможно най-професионално звучене и акцент, за да се поуспокои. Имах познат нотариус, обадих се, уредихме всичко. Подписаха договора, съседът му си тръгна на другия ден – имал спешна работа в чужбина, за това беше бързането.
     Аз също се превръщах в маймуна. По моя си начин. Конкуренцията май е в това, не кога и не как ще се превърнеш от човек в маймуна, защото това така или иначе е неизбежно в държава като нашата. Въпросът е дали ще съхраниш нещо от себе си след трансформацията. Дали ще успееш, дали ще издържиш на биологичния порив на парите, на злобата, демагогията, омразата и алчността да променят клетките ти до такава степен, че съвсем нищо в теб вече да не е генетично свързано с теб, с твоето деенка.
     Вървях по моята стълбица към трансформацията. Уж вървях нагоре – заплатата ми ставаше по-висока, имах вече служебен автомобил и тъй глупав шеф, какъвто има само по филмите. Глупостта му донякъде се оправдаваше от неговата алчност, но така или иначе шефът ми отдавна се беше трансформирал. Дори рядко преглъщаше слюнката си, обичаше да я задържа на небцето дълго, за да дразни максимално присъстващите. А около него винаги имаше присъстващи. Слушатели, които чуваха:
     - Аз ви основен. Акционер съм. Както и друг път съм ви казвал, ако ме слушате, няма да останете гладни. Това, с капитала на банката, дето ми го казвате, аз отдавна го знам. От село момче съм аз, усещам ги тия неща като мътеница кога се бие... Знаете ли как се бие мътеница? Нищо не знаете.
     Следваше петнайсетминутно обяснение за методологията при производството на мътеница. Иначе слушателите бяха дошли да научат повече за развитието на капиталовите потоци, за увеличението на собствения капитал и на капитала от първи ред. Банката буксуваше и й трябваше акционерна подкрепа.
     - Ето това е, което имах да ви кажа. Действайте!
     Този мой шеф не можеше да прави пари и затова ги присвояваше. Беше богат, но никога това не бе случвало в резултат от работа, мисъл, от действие или от бездействие. Беше богат, защото умееше да се настанява в чуждия живот и до го отнема. Беше убиец, този мой шеф. Забрани ми да се виждам с този, Опела, вратовръзкаря.
     - Той не е от твоето тесто – каза ми. Едва го познаваше. Но беше научил, че се виждаме – и двамата работехме в банковата сфера. По едно време бяхме нещо като приятели. – Намери си по-свестни приятели.
     Очевидно от тайната служба на банката му докладваха. Нали всичко се видеофилмираше, дори разговорите в коридорите се записваха. Не вярвам някой да ги чете, но кой знае.
     И аз престанах да се виждам с Опела, понеже не е от моето тесто. После престанах да се виждам и с други: все по бащинска препоръка на шефа. Той беше слънцето и въздуха за мен, като дружбата между някои братски народи в голяма нужда. Всъщност дружба между неравноправни не може да има, но това щях да го разбера доста по-късно: когато дружбата се беше превърнала във вражда, а процесът на трансформация беше завършил.
     Не беше работа, но добре я наподобяваше. Това беше движение. Не знам защо, но винаги го сравнявам с движението на акулата – когато тя се придвижва във водата, това не е работа. Или плува към жертвата си, или просто плува, за да живее; акулите не могат да живеят, ако не се движат. С моя шеф не беше точно така, поне относно движението, но за него действията – дори и хаотични – бяха работа. Ето така той обясняваше своето придвижване напред: с много работа и с упорит труд. Той не познаваше съдържанието на тези две понятия: труд и работа. Дори не знаеше, че са идентични. Нямаше как да го знае, за него думите не значеха нищо. Само когато ферментират като парични знаци, само тогава те добиват завършена форма. Също вид трансформация като при хората. Изобщо падението често е триумф, зависи как го погледнеш и за какви цели го гледаш.
     - Ще доведа в банката едно цвете – каза, влизайки бавно в моя опушен кабинет  без да почука, с неговата обичайна тромава походка, сякаш мъдростта му тежеше повече от откраднатото. – То ще разцъфне тук и всичко ще се оправи.
     Говореше това, защото вече интуитивно усещаше, че нещата са прекалено зле и миришат достатъчно лошо. Цвете трябва, за да се проветри обстановката – както парфюмът навремето е служел да омекоти тежката миризма на неумитото тяло.
     Цветето не оправи нищо. А аз се озовах на улицата. Вече бях почти маймуна, нали слушах заветите и указанията на шефа. Обаче дори маймуните живеят в групи, на стада. По-умни са от хората – понякога се карат, бият се, но остават заедно. Не защото се чувстват по-силни така, а защото всяка една от тях има по-голям шанс за оцелее като част от нещо друго, различно, по-голямо от себе си. Очевидно бях попрекалил в бързината на маймунизирането си, защото пренебрегнах стадното си чувство и се оказах на улицата съвсем сам. Тогава разбрах, че има и други животни в джунглата, а просторът е по-необятен, когато го гледаш отдолу нагоре.
     По този начин наблюдавах трансформацията на Опела. Тези дни научих, че са го повишили. Станал е по-голям началник от мен. Гледах го по телевизията. Вече говори по-бавно, лицето му прилича на позацапана от нещо тоалетна хартия, суче устни и примижава, сякаш гледа към далнини, невидими за обикновените маймуни. При него трансформацията е по-напреднала дори от тази при мен. Издига се, мръсникът. Сигурно скоро ще започне да се тупа по гърдите. А когато направи достатъчно пари, ще му порасне опашка. Такъв е животът. Всички успели хора имат опашки. Шефът ми имаше много голяма, но я подвиваше успешно в панталона си и тя си личеше съвсем малко, ако те влече да го гледаш в задника

     И аз имах, но моята спря да расте. Сега едва свързвам двата края и за тази цел опашка не ми е нужна, счупени са вече клоните, на които можех да вися, захванат с нея.
     Виж, Опела, ще надмине шефа ми. Радвам се за него. Така се радвам, мамка му, че му пожелавам все така да върви. Скоро съвсем няма да се познае. Друг път ще стане човек от него, но дотогава всички ще го харесват.