Слънцето обагри хоризонта в пурпурно в прекрасната августовска сутрин. Едно малко, розово облаче приличаше на захарен памук. Гората, все още притъмняла от отминаващата нощ, подканяше и примамваше посетителите си с песента на славеят и свеж аромат на борове. Въпреки настъпващият горещ августовски ден, от нея лъхаше примамлива прохлада. Малките горски цветя ухаеха сладко, а работлвите пчелички пиеха нектар и жужаха нежно. Една голяма, синя пеперуда с жълти кръгове по крилата бе кацнала на голям бор и леко пърхаше с криле. Малката група се състоеше от две момичета на около двадесет години и две момчета на двадесет и пет. Те вървяха бавно по стръмната пътечка, покрита с борови иглички, дишаха с пълни гърди прохладния горски въздух.

   Русите коси на Ана бяха пристегнати в опашка. Тя носеше синя бейзболна шапка, която перфектно подчертаваше очите ѝ с цвят на дълбоко планинско езеро. Сутринта облече най- хубавата си тениска с надеждата да впечатли мъжа на мечтите си. Обу възможно най-тесният спортен панталон, който успя да намери в гардероба. Той подчертаваше перфектно извивките на тялото ѝ. Високте зелени кубинки бяха купени специално за случая. Изчистени до блясък, те издаваха факта, че никога не бяха носени в гората.

   Свикнала повече с високите токчета, тя се опитваше да поддържа темпото на опитните планинари от групата. Понякога от устата ѝ излизаше звук подобен на пръхтенето на кон след дълго тичане по баирите. Другото момиче се казваше Елена. Косите ѝ бяха кестеняви, а очите кафяви. Бе висока и слаба, облечена в грозна зелена тениска и камуфлажен панталон. Обувките ѝ бяха черни и протрити от продължителна употреба. Елена бе висока и твърде слаба, без извивките присъщи за една истинска жена. До нея вървеше дългогодишният ѝ приятел Мирослав. Той бе значително по-нисък от Елена, имаше бирено коремче и грозни лунички по лицето. Косата му бе рижа, а очите кафяви. Облечен в синя тениска и размъкнати панталони. Смееше се често, при което очите му неизменно грейваха с шеговито пламъче.

   И там далеч пред тях вървеше той- нейният любим. Бе висок и силен, с черна коса и зелени очи. Ходеше уверен сякаш е прекарал един цял живот, скитайки в тези гори. С черен панталон и червена тениска, той изглеждаше неустоим със своята уверена стойка. Името му бе Калин и въпреки всички усилия на Ана, никога до този миг не бе проявявал интерес към нея и към никоя друга до този момент.

   Вървяха така няколко часа, Ани усещаше как краката не я държат, но се държеше стоически и се опитваше да бъде красива. Това ѝ се отдаваше твърде трудно и в опит да стопи леда помежду им, тя се приближи до Калин и го попита:

   — Още колко остава.

   Той я погледна със смесица от насмешка и състрадание и каза:

   — Още полови час. Качваме онзи хълм и сме там.

   Минаха покрай поточе, което нашепваше истории на брега и го галеше, като отронваше частици от него и ги отнасяше със себе си по пътя. Всички преминаха по камъните и скочиха от другата страна на брега. Ани скочи на първия камък. Залитна. Падна в студената вода. Изпищя в ужас. Няколко врани наблизо заграчиха силно и пронизително. Дрехите ѝ подгизнаха. Изглеждаше като петниста хиена. Грацията ѝ е стопи като пролетен сняг. Удари с юмруци във водата, както седеше и хвърли смесица от студена вода и кал отгоре си. Приятелите ѝ започнаха да се смеят. Тя изпищя още по-силно и се разплака. Стана и докато ругаеше като стар каруцар, който е загубил магарето си, премина от другата страна на брега. Изгледа Калин с убийствен поглед, при което той само повдигна едната си вежда.

   — Изглеждаш като котката ми Роза след баня. Хайде, стига глезотии! Да вървим!

   Така продължиха да вървят още около четири часа, с малка почивка за храна. Ани бе забравила за красивата природа, ароматът на борове вече ѝ се струваше досаден, а самочувствието ѝ се изпари като роса в топла, лятна утрин. В долината се виждаше целият град като на длан. Сградите бяха съвсем малки, а колите почти не е виждаха. Заветният хълм вече бе точно над главите им. Виждаше се и последният бор, който растеше самотен на върха. Нагоре имаше нисички борчета, които покриваха оголената земя. Точно до тях се простираше река от големи, кръгли камъни. Там Калин се спря и се загледа в каменното море. Погледът му заблестя и той предложи:

   — Хайде да минем напряко оттук.

   Той посочи морените, които бяха надвиснали страшно над групата. Всички започнаха да лазят бавно нагоре. Камъните се клатеха във всички посоки, а ръцете на Ани се изпотиха. Тя усети как ѝ се зави свят, седна на един голям камък и затвори очи. Не можеше да бъде красива, не помисли и дали косата ѝ бе перфектна. Забравила бе парфюма си и добрите си обноски долу в града, тя извика с възможно най- пискливият глас, като гладна овца на празни ясли. Изгони един голям сив заек, уплашен от необичайният звук, който издаваше това странно русо същетво от неизвестен за него вид.

  — Поооомощ. Не мога повече. Аз бях до тук. Ще ме вземете на връщане- изпищя Ани.

  Елена и Мирослав я погледнаха с интерес и прихнаха в един глас.

   — Добре ли си, Ани?- попита Елена, след като успя да е овладее.

   Калин без да каже и дума, скочи на няколко камъка, преди да стигне до нея. С грацията на планински лъв, той я вдигна и само за няколко минути я свали долу. Погледна я загрижено и я попита.

   — Как си, Ани?

   — Не съм добре. Не искам да вървя повече- проплака тя- Оставете ме тук.

   Нацупи като малко дете, на което са му взели любимата играчка. Краката и ръцете ѝ трепереха и Ани изглеждаше жалка. Калин бръкна в чантата си и извади от там един голям шоколад с изобразена, по-скоро като предупреждение, крава на опаковката. Ани го грабна от ръцете му и изяде половината за около минута. След това скочи на крака и каза:

   — Хайде, до кога ще се мотаем.

   Групата тръгна нагоре през горичката от малки борчета. Слънцето се скри зад големият хълм, а небето стана оранжево. Вече не се чуваха птичките, а светът зловещо притихна, забулен в сумрак. Малките борчета, които бяха останали зад тях, изглеждаха като джуджета, пазители на планината. Скоро се озоваха на едно голо поле и само голяма скала стърчеше високо над тях като великан, който ги гледаше с насмешка.

   Стъмни се, заваля студен дъжд, единствено светкавиците огряваха пътя им. Един самотен вълк виеше в далечината. Ани усети как трепери. Вече плачеше и проклинаше всички и всичко. Нима така щеше да загине, щяха ли да я намерят някой ден на това забравено от Бога място.

   Една светкавица освети пътят им и там точно пред нея, Ани видя огромно черно животно. Очите му блестяха в дива ярост, като свекърва при първа среща с любимата си снаха. То стоеше на няколко крачки от тях. Изглеждаше сякаш бе излязло от дълбините на ада. Може би самият дявол бе дошъл тук за да я прибере.

   Ани изпищя от ужас и тогава усети как Калин я прегърна в опит да я успокои. Той прошепна в ухото ѝ с насмешка:

   — Това е обикновена крава. Страх те е от кравата ли, Ани.

   Тя почервеня от гняв, но запази самообладание. Елена и Миро стояха от страни и се смееха с глас на случката. Ани не каза нищо, събра сили като се гневеше на глупостта си и продължи да върви. Вървяха още поне час под проливният дъжд и вече бяха мокри до кости. Ана трепереше, неспособна да се сдържа. Отново хлипаше, косата ѝ бе мокра, а дрехите ѝ кални. Видът ѝ будеше съжаление. Тогава, някъде там в далечината, тя видя мъничка светлинка, която блестеше като спасителен лъч.

   — Вижте, вижте- извика Ани- Дали това е светлина от хижата.

   — Нека отидем да проверим- каза Елена с ентусиазъм.

   Групата се завтече към заветната светлинка, събрала нови сили. Спасението бе там- в тази една единствена светулка. Газеха през кални локви, а краката им бяха мокри, но в сърцата им вече грееше надеждата. Скоро те видяха една двуетажна вила, потънала в тъмнина. Там до нея имаше по-малка постройка, от която струеше спасителната светлина. Приближиха се и успяха да видят, че това бе тоалетната на хижата. Вратата ѝ се отвори и от там излезе един объркан младеж с телефон в ръка с включено фенерче. Той гледаше мокрите планинари пред себе си с интерес. Те се засмяха в общ глас, а Ани прошепна:

   — Ето, че цивилизацията отново ни спаси.