По следите на изгубеното време
( трета част )
КРАЯТ НА ДЪЛГОТО СБОГУВАНЕ
33.
България след три години
* * * *
Поради дългото отсъствие от страната, много от връзките ми с приятели и познати бяха почти замразени. Както те, така и аз, сега жадувахме да се срещнем, да си поговорим – аз се интересувах какво е ставало в България през време на моето отсъствие, те - как е било там “оттатък”.
Парадоксалното бе, че пропагандната машина продължаваше да действува на пълни обороти, но много хора вече се ослушваха и не вярваха на официалната политика. Иначе и те, както останалите от електората на Тато, крачеха уверено в колектива с бодра крачка, гледайки напред и само напред.
Беше се започнал спор по медиите, или нещо подобно на спор, накъде точно отиваме. Някои “авторитети” твърдяха, че социализмът вече е построен и навлизаме във фазата на Комунизма. Това се пригласяше по партийни форуми, на официални срещи, други, намирисвайки промените, които ставаха в Полша, а по-късно и в Съветския съюз, започнаха да изразяват плахи съмнения за посоката. Пък и липсата на много стоки на пазара недвусмислено показваше, че нещата не са наред.
Не минаваше вечер Тодор Живков да не се появи на синия екран – вече цветен. Но не това ме впечатли. И преди той си беше постоянното присъствие по медиите. Изненадах се от вида на Тато. Бе сменил вълнения каскет и балтона от флаконе с модерно бомбе, а от предишната кльощава осанка нямаше и помен. Беше наедрял като шопар, бузите му затлъстели, с гуша – поне килограм и половина, въобще някогашният печатар сега имаше академичен вид.
Започнал беше и да обикаля разни световни форуми, технически изложения, панаири, къде канен, къде неканен. Дъщеря му Людмила, станала вече член на Политбюро, въобще не се прибираше в България. Под предлог, че прави културен обмен със света, като истински амбулантен търговец продаваше и купуваше ценни вещи – картини, златарски сувенирни изделия с голяма стойност, като предварително устройваше изложби на нашето културно наследство, най-вече на онова, оставено ни от траките. За нея Лондон, Париж, че и по-далечни световни столици бяха както за нас Панчарево или Лакатник.
Някои, които законно лягаха с нея (или въобще не лягаха) усетили, че от този “културен обмен” далаверата е голяма, със завидно старание ù пригласяха, като се “целеха” най-вече в скъпи антики.
Когато пристигнах от Либия, се вихреше лют скандал за оригиналния пръстен на цар Калоян. Известен Дон Жуан го взел, па не го взел, върнал го, не го върнал и така нататък. Но понеже беше роднина на Първия, в пресата почти не се споменаваха тези клюки. Или ако нещо се пишеше, то бе да видим, че това не било така, а по-иначе, но това иначе се правело с добри намерения и прочие. И сега не е ясно какво стана с тези антики, истинските ли са, или фалшиви и ако са дубликати, къде са истинските. Изобщо пълни кълчища.
Та като заговорихме за култура, за паметници, изложби, реликви, се сещам за нещо, което ме изуми.
Един ден – беше наскоро след завръщането ми от Либия – се разхождах в градинката пред Националния дворец на културата - там, където едно време имаше стена с мраморни плочи с имената на българите, загинали по фронтовете – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. Сега, освен че вече я нямаше стената, видях нещо. което ме изуми. Колкото по се приближавах към него, толкова по не се разбираше що е то. Беше построено недалеч от НДК, в северния край на градинката и представляваше внушителна камара от желязо и бетон. Обиколих го, с надеждата да разбера що за шедьовър е това ръбесто, бетонно съоръжение, облицовано със скъпи мраморни плочки, но не би. Зяпах и надписите, които бяха нескопосано сложени, но иначе от скъпи бронзови букви, изразяващи мисли на наши свети хора. Прочетох: ”Ние сме във времето и времето е в нас”. Не пишеше кой го е казал. Демек, който чете тия думи, да знае, че са мисъл на Левски. А затова, че тази ръбеста грамада с любопитство гледаха и чужденци, нямаше значение. Да учат българската история! За какво са тук!
Така, както се бях загледал в грамадата, усетих, че някой ме дърпа за ръкава на якето. Обърнах се и що да видя – моят приятел и колега Георги Б., човекът, с когото преди да замина за Либия, се срещахме често. Живееше наблизо и ме видял през прозореца.
- Какво си се вторачил в тази грамада – рече Жоро. Колкото и да гледаш, няма да разбереш що за идиотщина е това. Срам ме е да кажа на приятели, че живея близо до него.
- Че защо? – попитах. – Ти пък какво общо имаш с този плочник?
- Имам! – каза Жоро. - Знаеш ли как му викат?
И като видя, че спрях да гледам грамадата, а него, продължи: - Седмоъгълен петох... Цяла София му се смее. Загледах се отново в онова нещо и се удивих: нямаше по-подходящо име за това ръбато, стърчащо на двадесетина метра многоъгълно творение от стомана и бетон.
- Седмоъгълен петох..!? – повторих и започнах да се смея с глас. И кой му е майсторът?
Бил наш скулптор, модернист, който вероятно е взел торба с пари за чудото си, сътворено насред Столицата.
Замислих се. Навярно, преди да го забият на сегашното място в реалната му големина, поне двайсет “експерти” по културата са оглеждали макета. Със сигурност и Шефката на българската култура, другарката Людмила Живкова, го е гледала. Но бог знае какво е видяла в него. Вероятно е било нещо много остро, ръбесто, дебело и твърдо...
Видял съм какви ли не чудатости по света. И сполучливи и не до там сполучливи паметници и фигури от гледна точка на замисъл и художествено изпълнение, ама такава идиотщината, щръкнала посред София – никога!
Като го гледах, си спомних за една книга с карикатури на датския художник Биструп, който много сполучливо осмиваше модернистите, особено ония, които прикриваха бездарието си с разни глупости. Та в тази книжка имаше една много забавна карикатура: Баща и син – едно десет годишно хлапе – гледат на изложба някаква модернистична скулптура, преставляваща навитото “ако” на дете, но така майсторски направено и източено нагоре, че детето, гледайки го, сочи с пръст и се смее. Тоест, то веднага се сеща какво е това чудо, докато бащата, съсредоточен и сериозен, се мъчи да го оприличи на нещо по-възвишено. Разбира се, читателят веднага се сеща какъв е бил замисълът на художника и смехът спонтанно напира. Започваш да се смееш от сърце.
С Жоро позяпахме още малко оригиналното творение на В.С. и си тръгнахме. По едно време той рече:
- Хайде да отидем вкъщи. Не съм те виждал от три години. Ще ти покажа нещо.
Нямах причини да му откажа. Той беше инженер и без ангажименти като мен, приятел, работеше в Националната телевизия, не беше се женил, макар да бе хубавец и... женкар от класа. Падаше си малко особняк, но с удоволствие приех поканата му.
Преди, като млад, си правеше график на мадамите, които го посещаваха. Не пиеше, не пушеше, имаше две десет килограмови гири, които държеше под леглото и останеше ли свободен, постоянно ги премяташе из ръцете си. Беше як като Силвестър Сталоун на млади години и не беше чудно защо гаджетата му нямаха брой. Налитаха на него като мухи на прясно сладко.
Чудех се какво ще ми покаже.
Отидохме. Жоро извади отнякъде кутия шоколадови бонбони, вероятно донесени от поредната му посетителка. Бяха пресни, което говореше, че това не е било отдавна. Взех си един бонбон и още недоял го, Жоро рече:
- Вземай, вземай, не се притеснявай. Да не мислиш, че аз съм ги купувал. Те са от една, дето едва я понасям. Ти я познаваш. Меги.
Ха сега де! – рекох си – коя е пък тази Меги, гдето я познавам?
- Маргарита, бе! – рече Жорката, поглъщайки вече трети бонбон. - Търговката. Оная, гдето, нали си спомняш, с която ми дойдохте на гости, преди да отидеш в чужбина. Тогава ти беше с някаква италианка.
Сетих се. Маргарита беше едно много хубаво момиче, високо, леко закръглено с талия на балерина и тяло на богиня. Работеше в Интeрпред. Много я харесвах, но тя бе по-висока от мен, а и си падаше по Рамбовци.
- Как, бе човек – рекох – нали беше луд по нея? Май и тя те хареса.
- Хареса ли? Та тя направо пощуря по мен. Започна да ми досажда адски. Последния път я изгоних.
- Маргарита? Ти си изгонил от вас това хубаво момиче? Че тя беше толкова възпитана, интелигентна. Сега виждате ли се?
- Не! - рече Жоро. – Обиди ми се. Аз се пошегувах, а тя го взе на сериозно.
- И каква ти бе шегата?
- Ами преди няколко дни ми дойде на гости, без да я каня. Звъни на вратата, звъни, звъни – ще откъсне пантите. Видях я предварително през прозореца, после през шпионката, но не отворих. Щом обаче разбрах, че няма отърваване, я пуснах. Беше накупила разни вкусотии – бонбони, сладки, суджук, филета, кока-кола и някакво много готино червено вино. Искала да празнува с мен. Не я питах какво точно, защото не ме интересуваше. Щом изядохме това-онова и преполовихме бутилката, тя пожела да отиде до тоалетната. Казах ù, че е в ремонт и че ползваме обществената на площада пред нас. Тя ми повярва и отиде да си върши работата. Щом излезе, затворих вратата, загасих лампата и се спотаих. След малко мадамата се върна и звъня поне половин час, за да ù отворя. После си отиде. Мернах я, че се качва на трамвая, запалих лампата и се смях на хрумването си като откачен. Най-после се отървах, си рекох. След час звъни телефонът и вече забравил за нея, вдигнах слушалката. Беше тя. Преди още да ми каже каквото и да е, ù рекох загрижено: ”Къде изчезна, бе момиче. Ходих да те търся из кенефа. Да не ти бе станало лошо?” Чух само едно: ”Простак!” и затвори телефона.
Знаех, че Жорката е особняк и арогантен с жените, ама пък чак такава простащина да направи, не допусках.
И това бе човек, роден в Столицата, хубавец, изискан, с висше образование! С две думи, минаваше за културен човек.
След като изядохме бонбоните, ме заведе в задния двор на къщата, да видя изненадата. Беше чисто нова жигула, купена само преди седмица. Честитих му, като добавих, че и аз имам кола – Волга, последен модел, купена с валутата от Либия и ако иска, може също да я види.
Той видимо се изненада и малко смутено рече:
- Хайде да излезем, че имам работа в града.
Разбрах го. Щом неговото не бе най-най по, гдето се казва, няма за какво да говорим. Стана ми тъжно и болно за този мой приятел, превърнат от външността си и женските глезотии в класически простак.
Излязохме. Разделихме се и вече двадесет години нямам идея какво стана с него.
Един ден, година след този разговор, срещнах случайно на улицата Маргарита. Много ми се зарадва. Аз на нея – също. Попитах я за Жоро, без да казвам, че съм го виждал след завръщането си.
- Остави го този идиот! – рече тя ядосано. – Хайде да говорим за нещо друго, че си развалих настроението.
Съгласих се. Поканих я в една сладкарница, пихме по кафе, побъбрихме си и се разделихме с пожелание да се видим отново.
Маргарита си беше същата, дори още по-хубава и по-фина. Как ли се бе влюбила в този матрак?
Всъщност, след няколко месеца, когато случайно се запознах с жена, за която, каквито и суперлативи да кажа, ще бъдат недостатъчни, не само се влюбих, но и се ожених за нея. След година ми се роди и дъщеря и малко е да се каже, че бях щастлив. Бях много щастлив. Намерих смисъла на живота и въпреки че бях на средна възраст, силите ми се удвоиха. Разбрах, че е много хубаво да се грижиш за хора, които обичаш и които те обичат.
Просто ми пораснаха криле.
* * * *
Академиците се трудят
След десетина дни ми звъннаха в къщи. Бяха от Личен състав на Държавния комитет за планиране.Отидох. Там ме посрещнаха любезно и с интерес.Връчиха ми заповед за работа.Бях назначен за началник-отдел в току що формиращия се Електронно изчислителен център.Това ме поласка, но като хвърлих поглед на заповедта не се зарадвах много.Заплатата беше пак като преди-мижава.Но пък каква изненада - щях да командвам “взвод” от 25 момичета, операторки на машината.Имаше и три “възрастни” жени, по на тридесетина години.
Някои от служителките, които ме познаваха отпреди, започнаха да ме занасят:
- Честит харем, шефе! Ще се озориш докато се справиш с тях – подхвърлиха те и се закискаха многозначително.
Засмях се и аз и отидох да купя кутия бомбони. Имаше защо: върнах се жив и здрав от африканската пустиня, пооблякох се, добих и самочувствие, след като видях, че всичко си беше както преди.При мен обаче имаше промени и то в положителна посока..
Разпитваха ме за какво ли не, но никоя не се сети да пита имам ли вече возило, затова от “скромност” само подхвърлих:
Хайде аз си тръгвам, че съм оставил колата не там където трябва.
И тогава всички впериха поглед в мен.
- Каква кола купи? – попитаха те в един глас.
- Волга – рекох – синя.Нов модел.
- О,о,о – откликнаха всичките хорово.Че ти си вече супер партия: сам, с апартамент, кола, валута.
Нямаше как.За тези “ четки”, които не бяха никак неприятни за ухото, реших отново да черпя.Отидох и донесох на всяка по кафе и по една шоколадова вафла.
Все пак друго е да си в устата на хората, а не в краката.
След обяд отидох да си видя харема, но нищо не стана, защото целият персонал беше на селскостопанска бригада около София Щели да отсъстват от работа цяла седмица
На другия ден и аз запраших с колата към “зеленчуковата градина “ на Комитета.Тогава бензина беше почти без пари, защото Брежнев идваше в България да го лекуват разни народни лечители и Тато хитро използваше положението – внасяхме евтин нефт от Съветския съюз с милиони тонове.Част от него реекспортирахме за други страни и така върхушката си слагаше в джоба по някои и друг милион в зелено.Славни времена! Братята ни даваха гориво под себестойността, ние им давахме храни, обувки и други промишлени стоки също на загуба.
Пролетарската солидарност обаче, не се оказа много от полза за социалистическата икономика.
Пристигнах на министерския имот след половин час.Оказа се, че това не беше никаква градина, а блок от около стотина декара земя засаден с различни зеленчуци – зеле, моркови, праз, картофи. До нивата имаше и други ведомствени “имоти”.Полето беше пълно с народ – беряха вече готовата продукция.
Паркирах колата на шосето под сянката на огромен дъб близо до “нашата” градина. Веднага към мен бяха устремени десетки погледи.Вероятно се чудеха, кой ли е тоя “баровец” гдето идва на бригада с волга и то толкова късно.Видях двама да се отделят от тълпата и тръгнаха към мен.Познах ги веднага, въпреки че бяха облечени със сини работни престилки и имаха на главите си книжни шапки.
Любо и Николай! Двамата от бинго отбора с които навремето играехме под капандурата на Плановия комитет! Идваха към мен, ухилени, и загорели като американски рейнджъри.Тръгнах и аз към тях с леко притеснение.Бях облечен с косюм, бяла риза, вратовръзка, че и с нови обувки, докато те приличаха на боклукчии.Подцених ги обаче.
И двамата протегнаха ръце за здрависване, но така внимателно за да не ме изцапат, че ми стана неудобно.
- Въй – рече Любо – доживяхме да се видим отново.
И веднага добави: - Тоя “Буик” твой ли е?
- Е, чак пък “Буик” – отговорих. – Това е обикновена лека кола..
- Хайде, де – намеси се и Коко. –“Обикновена”?. Да не искаш да кажеш че си я купил от Женския пазар?
Очаквах да направя впечатление с друго.Да ме разпитат как съм със здравето, какво съм видял по Африка – та това са цели три години отсъствие от България, а те зяпнаха във возилото ми и не сваляха поглед от него.
Разбирах ги.Свръх мечтата на всеки българин тогава, беше да си купи кола.От обикновения миньор до професора, това бе доминанта над доминантите. Внасяха се само руски машинки, които, освен че бяха много скъпи – почти на цената на двустаен апартамент - но и не достигаха.Затова “дупките” се запълваха от Трабанти и Вартбург
зи – ГДР-ейско производство, които бяхо по-евтини и за които не се чакаше много време. Но двигателите им бяха двутактови, както при мотоциклетите и когато се движеха по пътищата опашката от миризливия пушек след тях беше нещо обикновено.
След като се назяпаха на колата, Любо и Николай най-после обърнаха внимание и на мен.
- Хей човек, завърна се бе! – продължи да се чуди Любо, сякаш не бях отишел на работа в друга страна, а да участвувам във френския чуждестранен легион, прочул се по това време със свалянето на неудобни режими из Африка.
- Ами да – рекох – завърнах се.Жив и здрав съм. Ето ме тук.Бетон.
Това за бетона не беше много вярно, защото още наваксвах килограмите стопени от невероятните африкански горещини, пък и бях здравата настинал, въпреки топлото време. Но го казах самоуверено, защото не обичах да се оплаквам.
Седнахме на сянка под дървото. Любо запали вечната си “арда”, а Ники започна да си изтърсва обувките от пръста.Аз извадих от колата бутилка “метакса”, донесен за колегите и разговорът започна.
- Вие как сте? Как е тука? – попитах.
- Как – рече Николай.-Нали виждаш.Бачкаме та пушек се вдига.
- Не пушек, а прахоляк, – поправи го Любо смейки се. Дръпна от ардата и започна да обяснява как на Комитета му “натресли” от ТКЗС-то на село Мирково сто и петдесет декара земя да я обработват, която била засадена със зеле, моркови и лук.. Реколтата била фантастична.
- Много народ виждам из полето – рекох – все наши хора ли са?
- А, не! Не са.До нас са чиновниците от Министерския съвет, а до тях - академиците.
- Какви академици? – попитах.
- БАН! Българската академия на науките, са ни съседи.Те са специалисти по картофите и праза.Цялото кралско воинство – академици, професори, доктори на науките, старши научни сътрудници, младши научни сътрудници, обслужващ персонал - днес са тук. Около две хиляди човека.
- Толкова народ на бригада?!
- Че защо не? Във БАН работят близо шест хиляди души..
- И какво правят там?
- Каквото и ние – нищо.
Изведнаж Николай започна да се смее.Беше вперил поглед към навалицата недалеч от нас.Част от “академиците” се бяха скупчили на едно място и оживено коментираха нещо.Помислих, че някой е припаднал от топлото време, но Ники поясни:
- Заяк! Заяк излезе внезапно от праза и нашите май го хванаха.Ега, ти!-възбудено рече той- Кой ли го докопа? Ще гощава фамилията си довечера със задушен заяк.
Загледахме се и ние натам и изведнаж видяхме как тълпата хукна през зеленчука, гонейки заяка.Тичаха като луди, крещяха, хвърляха буци пръст по обезумялото животинче викайки:
- Дръжте! Дръжте го,о,о !
Разбира се, останаха си само с виковете, защото заякът се шмугна в зеленината на морковите и изчезна.
“Академиците”, изморени от тичането и емоциите насядаха кой където види между зелките да си починат. Отдалече приличаха на купчинки оборски тор.
Поприказвахме още десетина минути и аз реших да си ходя.
- Почакай малко – рече Николай и пъргаво се отдалечи към градината.След десетина минути се върна мъкнейки цял чувал пълен с нещо.
- Това е за теб – подхвърли той.-Армаган от бригадата.
Какво ли ще е? – си помислих, но Ники ми смигна, като даде да се разбере, че нещото вътре е контрабанда и ние бързо скрихме чувала в багажника на колата. Казахме си по едно ”Чао” и аз си тръгнах.
В къщи свалих чувала от колата и любопитен го отворих.Останах изненадан, но не толкова от съдържанието му, колкото от размерите на нещото.Вътре имаше само две зелки, връзка моркови и десетина глави праз лук.На какво екземпляри само!Да се шашнеш.
Бях си донесъл от Либия кантар, хей така да си го имам за всеки случай, но веднага влезе в употреба.Претеглих зеленчука.Размерите и теглото наистина не бяха за подценяване.Едната зелка тежеше 13 килограма, а другата “само” десет. Морковите и празът бяха също огромни – направо гиганти.
- Я, - рекох си,- тия не работят залудо.Продукцията им е за книгата на Гинес.Понеже бях сам, а времето топло - не беше дошел още сезонът на туршиите - подарих едната зелка на съседите, които ахнаха:
- Каква е това чудо, бе! – стресна се жената на комшията.
Обясних им, че това не е какво да е, а ведомствена зелка, отгледана в “софийско равно поле” и те оглеждайки я продължаваха да се дивят.Дадох им част от морковите и праза, което ги шашна още повече, не вярвайки че това е продукция родно производство.
С останалото си правих салати и на два пъти радомирска каварма.На вкус обаче зеленчуците не бяха нищо особено.Дори леко нагарчваха.
Много години по-късно, след рухването на Татовата власт, когато започнаха да правят оглед на пазарите и да се котролира качеството на частното зеленчукопроизводство, разбрах какво сме яли.Тези, будещи възхищение грамадни зеленчуци – мутанти, били пълни с пестициди, нитрати и какви ли не още отрови, използвани безразборно в нашето селското стопанство, само и само земята ни да ражда много.Вършело се нещо, което на запад било абсолютно забранено.Но при нас – кой ти гледаше за такива неща. Важното бе тенджерата да е пълна, пък какво е вътре и какво ядем един Господ само знаеше.
Стриптийз по никое време
На другия ден, отпочинал и наспал се, отидох да видя има ли някакви промени из центъра на Столицата.Почти всичко си беше както едно време, само гдето улиците беха по-безлюдни.Личеше си, че държавните служители са по бригади.Кафенета и магазините бяха почти празни.Хрумна ми мисълта да прескоча до Кореком и да поразгледам какви стоки има там.Но се сетих и за нещо друго.Защо да не си купя нов панталон? Този на мен беше поостарял, че и демоде.А донесеното от Либия вече не ми ставаше.
Влязох в един магазин на “Жданов”, днешната “ Пиротска” и веднага бях заобиколен от три продавачки.Вътре нямаше други хора.Помислих, че бе специално внимание към моята особа, но то не било така.
След като разбраха, че съм клиент, а не познат на някоя от тях, две от продавачките изчезнаха някъде – остана само една - лелката.Попитах я дали има панталон като за мен.
- Че ти какъв си? Да не си извънземен? И ти – като всички останали – заключи тя.
- Е, може да не съм като другите – рекох, имайки предвид бързото ми напълняване. – Размерът ми е петдесет и четвърти.
- Виждам – каза обслужващата продавачка – не съм сляпа.Задникът ти е по-голем от моя.Я пробвай тоя – завърши тя като ми подхвърли някакви огромни панталони, при това черни като за погребение.
- Друг цвят нямате ли? Кафяви, например.Впрочем, - рекох - я да видя какъв ви е асортиментът.Така по-лесно ще се ориентирам в разцветките и размера - и запретнах ръкава на ризата да меря.Знае се: от лакът до върха на пръстите е обиколката на талията.
Жената ме изгледа жалостиво.
- Другарю – каза тя – ще си купувате ли панталон или не? Влезте в кабинката и аз ще ви подавам. Който ви стане – този.Ще ви намеря и шарен, но дали ще отговаря на размера – незнам. Пробвайте.
- Добре – рекох и влязох в кабинката.Събух се по гащи и зачаках.
След малко жената ми донесе два чифта панталони Единият – на карета метнат на рамото, а другият държеше в ръце.Сконфузих се, защото без да чука се намъкна в кабината.
- Ето – рече тя и ми подаде тия които бяха в ръцете `и.
Малко колебливо подхвърлих:
- Не може ли – викам – за малко да ме оставите сам? Все пак се преобличам.
- Хайде бе, човек, пробвай – каза лелката – че след малко ни свършва работното време.Да не би да не съм виждала гол мъж.
Не отговорих.Като видя че панталонът не ми става, свали оня от рамото си и ми го подхвърли.Притеснен от острия и поглед, едва не го разпрах.На всичко отгоре беше и дълъг, скроен като за Дон Кихот.Върнах и го, обух си моя панталон и вече със самочувствие, попитах:
- Винаги ли клиентите са под зоркото ви око?
- А защо не? Знаете ли какви чешите влизат тук.Миналия месец един такъв интелегентен, мил, усмихнат и млад ни черпи по цигара.Пуснахме го в кабинката да пробва дънки.Влезе в кабината и да излезе, да излезе – няма го.Помислихме, че е умрял вътре.Когато проверихме, ни човек, ни дявол ни дънки.
- Че откъде е излязъл?
- Хе,е, от там.Виждаш ли? – каза тя като посочи някакъв дъсчен капак на стената.- Имаше прозорче преди.Обул си, гадината, новите дънки и изфирясал през дупката.
- Ами! Обул ги? – рекох.- Прехвърлил ги е през прозорчето, а после и той се е измъкнал. Иначе ще ги изцапа.Я вижте колко е тясно. – съвсем сериозно заобяснявах аз.
- Не,е – възрази жената – протритите му миризливи дънки намерихме на пода в ъгъла.Седемдесет лева! Представяте ли си?По седемдесет лева и нещо отгоре загубихме, защото ни лишиха и от премия.Мръсно гадно копеле, да му обличам задника, аз, гдето вземам стотина лева заплата!
- Гледам, нещо нямате клиенти? – подхвърлих.
- Че как ще имаме, като няма стока.А и това гдето ни докарват не става за нищо: или е за съсухрени старци или за дебелаци дето ни е страх да ги пуснем в магазина.
После, незнам какво внезапно я осени, та рече :
- Знаете ли колко са неприятни. Дебели като свини.Ти си по така...
- Е, мерси – рекох – мерси за комплимента. – и въпреки че бях ядосан от принудителния стриптийз, излязох от магазина със самочувствие.Все пак и било приятно на жената да ме гледа по слип.
Подсвирквайки си, тръгнах по търговския булевард да правя някъде другаде стриптийз.
Мили родни картинки!
Като си помислех само как бях посрещнат в магазина на Саади.За мацето с изумрудените очи, което ни поднесе кафето, за нейното ефирно синьо пенюарче!
Ех, главо, главо,о, защо не постоя още там, ами се върна? Прави сега принудителен стриптийз на непознати лелки.Хак ти е!
Настроението ми обаче скоро се оправи, дори забравих за панталоните, защото срещнах Анито, моя позната, млада и хубава колежка, която отдавна исках да видя. Разприказвахме се и така нататък..
Вечерта ми дойде на гости и при интимна обстановка до късно се черпихме с уиски, замезвайки си с кашу и някакви други корекомски лакомства.
Не беше никак лошо.
* * * *
К ъде ли е днес този каубой
След седмица започнах работа. Още първия ден бях извикан от зам.министъра Никола Балчев, който отговаряше за Електронния център.Помислих, че е за нещо важно, но се оказа че се интересува за сестра си, която работеше като лаборантка в Бенгази.Обясних му каквото знаех за нея, той обаче ме слушаше много разсеяно, защото по телевизията предаваха някакъв нашумял процес.
Случаят бе следният: през изминалата зима, която се беше оказала много сурова и продължителна, в Хасковска област в някакво ТКЗС остават без храна стотици глави едър рогат добитък. Гледачите са в ужас – няма какво да дадат за храна на кравите.Или трябва да бъдат изклани или да измрат от глад.
Намира се обаче един “шарлатанин” който отива при началниците на говедарите и им казва, че е в състояние да спаси животните, но при еди какво си заплащане.Местната управа си прави сметката и разбира, че е изгодно.Дават капаро на “мошеника” и той след седмица докарва цял влак слама, която закупил от друго ТКЗС, намиращо се в Мизия и която там била просто ненужна.
Затова, че със закупената от Мизийското стопанство слама, били спасени от гладна смърт стотици крави, този предприемчив българин беше глобен солидно и осъден на три години затвор.Действувал неправомерно, като частно лице.Давал подкупи на държавни служители и така нататък.
Беше интересен разпитът му в съда, който Телевизията предаваше в момента.
Въпрос на Прокурора: - Вярно ли е, че закупихте 10 вагона слама от Стопанството на град Мизия?
Отговор:- Да.
Прокурорът: - Платихте ли подкуп на железничарите, за да ви осигурят вагони?
Отговор: - Да.
Прокурорът: - Защо? Не знаехте ли,че това е незаконно?
Отговор:- Разбира се че знаех! Но кой шеф би ми осигурил 10 вагона за частни цели хей така за нищо.Въпреки че платих отделно за влаковата композиция, всеки по веригата получи лично от мен пари заради мълчанието си .
Прокурорът: - Това е незаконо.
Подсъдимият: - А законно ли е да умрат от глад петстотин и двадесет крави?
Прокурорът: / сухо/ - Не ви питам за това.
И така нататък.
Когато съдът се произнесе, осъждайки “ шарлатанина”, зам.министърът тихо изпсува и рече полугласно:
- И такива хора вкарват в затвора, вместо да ги наградят.Тоя трябва да го направят министър- председател на България.
Направих се че не го чух, но за мен вече беше ясно: Системата скърцаше и то непоправимо.
* * * *
Месец след започване на работа в Изчислителния център, ме извика в кабинета си директорът на Центъра, където проведохме дълъг разговор.Беше любезен с мен, но веднага усетих, че нещо не е наред - просто не ме харесваше.Познавахме се малко отпреди.Той бе слязъл от връх Ботев, където работел по поддръжката на Националния телевизионен предавател, а аз идвах от Либия.Разбрах, че нещо се съмнява в техническите ми умения, но дадох вид, че не го разбирам и си позволих да направя някои бележки по организацията на Центъра.Казах, че двама главни инженери на пет – шест души технически персонал са много, на което той ядосано рече:
- Не е твоя работа !
По-късно разбрах защо така нервно ми отговори, когато продължих да му обяснявам, че това е очевидна нелепост.
Както той, така и други, по-големи началници, имали друго предвид.Докато К.Видолов. беше електронен инженер и си разбираше от работата, В.Тенев - другият главен инженер, бе машинен инженер и нищо не разбираше не само от електроника, но и от електричество, но пък бе цар по колите.Просто пое техническото поддържане на личните им автомобили.За това обаче трябваше да получава от някъде пари.И те му решиха проблема.И то предоволно.
Усетих, че Началството иска нещо да ми каже, но се колебае, та реших да го улесня
- Шефе – рекох – идвам от чужбина, видял съм много свят и нямам претенции към никого.Изпращай младоците да се учат в Англия, а аз ще помагам тук.За работата ми не е нужна техническа квалификация по машината.
Вместо да продължим по темата, той ме запита:
- Какъв ти е зам.министърът Никола Балчев.?
Това ме изненада, защото по-големият ни началник не ми беше никакъв.Попитах:
- Защо?
- Ами насади те тук, в Изчислителния център, без да се консултира с мен.
Подскочих като ужилен.Не се овладях, защото, несвикнал на такава арогантност, думата “насади” ме вбеси.Кой бе този парашутист, та да ми говори с такъв тон?Отговорих му мигновенно:
- И теб някой те натресе тук, при това за директор, така че да не си правим обструкции.Не обичам войните и ако още отсега ги започнем няма да е за добро.Нещо в мен те дразни, но го преглътни.Аз също не съм възхитен от твоята особа, но ще си върша работата.Опиташ ли се, обаче, да ми лазиш по нервите, ставам лош.
Не се изненадах от подхода на Началството. Предположих, че моето място го беше предвидил за друг, за някое протеже, дето ще го слушка за всичко, но не се получи.Иначе защо ще ме пита какви са ми връзките с по-голямото началство. Имаше и нещо друго, което аз не знаех и което научих по-късно.
* * * *
Турист по неволя с важен държавен служител
Още не навлязъл в същината на новите си задължения, получих заповед за командировка в Съветския съюз, Полша, ГДР, Унгария и Чехословакия за близо месец – двадесет и пет дни, заедно с Началник управление ”Личен състав” Димо Пантев.
Понеже скоро се бях върнал от чужбина, нямах никакво желание за командировки, още повече пък в страни, които по нищо не се различаваха от България.Заповедта ми я даде директорът, без да каже дума.Сега ми стана ясно, защо при първата ни среща, бе така наострен срещу мен.
Отидох при другаря Пантев.Исках да разбера какво ще правим 25 дни из страните на соцлагера.
Бях посрещнат от него много сърдечно.И още в началото каза, че назначаването ми в Изчислителния център е негова идея.Бил съм специалист – помнел каква техника съм внесъл от Швеция и че съм знаел английски и руски превъзходно
( тук май попрекали ), та затова ме вземал със себе си.
Меко казано се ядосах, защото пак някой ме ползваше за нещо без да ме попита, съгласен ли съм, не съм ли...
- И все пак какво ще правим там?- рекох. - Та това са двадесет и пет дни!
- Дал съм доклад на Министъра с подробна програма.Там е казано всичко.Готви се.Заминаваме след седмица.
- А моя Шеф, другаря Гаргов, знае ли?
- Остави го тоя дървар – каза Пантев. – Кой е той, та да го питам!
Веднага схванах, че кадровикът и моя началник не се любят, но не счетох за нужно да разпитвам – излишното любопитство можеше да не ми е от полза.Думата “дървар” не беше казана току така.
Помислих малко и се съгласих.Щеше да бъде крайно глупаво да откажа, когато те канят от уважение. Все пак, Димо Пантев не бе кой и да е - бе Шеф на “Личен състав” на централно ведомство..
В уречения ден и час се качихме на самолета за Москва и след три часа полет бяхме на летище Шереметиево.Другаря Пантев сияеше.Довери ми се, че за пръв път е в международна командировка.Дори и в страната рядко ходел.В самолета ми показа и подробна програма, която по дни определяше къде ще ходим, с кого ще се срещаме, но не беше много ясно какво ще правим там. Конкретни задачи нямаше.Всичко започваше с посещение на това ведомство, посещение на онова министерство, културни мероприятия – посещение на Большой театър, посещение на образцов сохвоз и така нататък.
Полската програма сме щели да получим в тамошното наше Посолство.
Още преди да замина за Либия, бях ходил в соцстраните, така че не се впечатлявах от видяното толкова, колкото Пантев.
В СССР посетихме Госплана, където говорихме с Главния кадровик за общи неща, после посетихме някакъв завод за стъклария(!?!), където, щом разбраха че сме българи и представители на министерство, ни предложиха невероятен обяд.Имаше какви ли не деликатеси, като пушена сьомга, пастърма от сибирска коза, вносни ( от Германия) колбаси и български вино и коняк. Двата часа минаха като две минути, но аз се уморих.
Моя шеф, понеже не знаеше руски език, а само отделни думи, но питаше за какво ли не и най-вече за онова което изобщо не ни интересуваше, започна да става досаден не само на мен, но и на любезните домакини.Беше ме надценил като преводач. След трите години прекарани в Либия където контактувах само на английски, съвсем се омотах в руската граматика.Но продължавах да “превеждам” внезапните хрумвания на Началството. Казано е, че сред слепите и едноокият е цар.Аз бях царят.Щеше да бъде глупаво да капитулирам пред един човек, който не разбираше руски език.
Две думи и за този случайно попаднал в Министерството човек.Всъщност той не беше никак случаен, защото заемаше важен пост.Как подбираше кадрите за това най-важно ведомство в Народна Република България и по какви критерии беше назначен самият той не знаех, но като интелект беше някъде около тройката по шестобална оценка.
Как бе завършил и висшето си икономическо образование също не знаех, но езика му бе беден, а речникът – посредствен. Когато задаваше въпроси сума ти време губеше да намери подходяща дума, която трябваше да ми предаде за превод.Да не говорим, че по икономически термини, аз пък бях пълен въздух.В хотела го попитах не може ли предварително да скицираме какви въпроси ще задаваме, от какво се интересуваме и така нататък, а той ми каза:
- Абе, човек, питането е хей така, за авторитет.Да не ни помислят за глупави.Да не мислиш че ме интересува как се правят чаши за водка или стъклени матрьошки? Не виждаш ли, че са поласкани от нашето внимание към производството им.Ето, дадоха ни по един комплект чаши.
Не му възразих, но като си помислех, че с парите от еднодневната командировка само, можехме да си купим цял кашон стъклария, ми стана кофти.Казах му го.
- Е, да – рече Началството – ама тук ги получихме законно.Това е командировка, може да научим и нещо ценно.
Щом свършвахме “ официалните” разговори правехме една двучасова почивка в хотела или незабавно хуквахме по магазините.Цените на много стоки не бяха ниски, но имаше и такива, като железария например, която беше много евтина.От тази командировка си купих комплект бургии, куфарче с набор от всякакви шлосерски инструментии луксозен куфар-лаборатория за правене на снимки, който си стои на тавана още неизползван.Пантев, след двучасово висене на опашка в един магазин за електроника си купи радиоапарат ВЕФ за около сто рубли, при което, естествено, рублите почти му свършиха и вечерта започна да псува, че тук било много скъпо..
Един следобяд бях излязъл сам да се поразходя и да си купя фотоапарат.Известно бе, че в Русия се прави сравнително добра и евтина фототехника.Спрях се на модел “Зоркий”, който беше прочут у нас с качеството си и с...цената – струваше около петдесет лева, а тук - само десет рубли, тоест пет пъти по евтино.
Продавачката ме попита дали не искам да ми го заредят с фотопльонка, на което аз се съгласих. Защо да не го изпробвам веднага? Москва е красив град, особено около хотел Россия, в който бяхме отседнали.
Дадох апарата и зачаках.Тя отиде някъде навътре, вероятно в огромния магазин имаше лаборатория, а аз реших да позяпам по различните видове фотоапарати и друга техника, но не се отдалечавах от щанда.Почаках доста време, но никой не ме потърси.Реших да проверя защо се бави продавачката.Погледнах към щанда. За моя изненада там имаше друго момиче.Обясних и какво чакам и я помолих да извика колежката си.Девойката ми каза, че тя си е отишла – смяната и свършила – но да не се безспокоя, щяла да провери за фотоапарата.Отиде навътре и след малко се върна, като ме информира, че никой нищо не знае за моя фотоапарат.
Устата ми започна да пресъхва.Опитах се да протестирам, като показах бележката за покупката, както и гаранционната карта.Продавачката сви мълчаливо рамене, помисли малко и извика Началника на лабораторията, който беше категоричен: за тях въпросът е приключил.Дори не съм знаел името на продавачката!.Та тук работят десетки – где да знаем на кого си го дал- допълни той.После леко ме смъмра, че така лековато съм постъпил.
Разбирайки, че никой не е в състояние да ми помогне, си тръгнах за хотела ядосан.Не беше кой знае какво, загубих само десетина –петнадесет лева, но защо трябваше? Идеше ми да смачкам и хвърля гаранционната карта в кофата за буклук – тя вече не ми трябваше, но не го направих. Просто когато излязох на улицата не видях кофа.Продължавах да се ядосвам и да не внимавам къде вървя.Заблъсках се в хората, като последния московски пияница.
В хотела заварих кадровикът, който беше се наспал и ме посрещна с приповдигнато настроение – щели сме да ходим на балет в Большой театър.
Въобще не му обърнах внимание, преживявайки още случилото се.Какво ми пречеше да потърпя малко и да си го заредя тук в банята на тъмно, ама на, глупак, там да е, начаса!
Тръшнах се в един фотьойл и забих поглед в пердето отсреща, мълчейки като пън.
По едно време усетих, че някой ме дърпа за ръкава на сакото.Естествено беше кадровикът.
- Хей, къде си? Не чу ли какво ти казах?
- Какво? – рекох.
- Търси те някаква мадама.
Изведнаж влязох в час.Оная – си рекох.-Девойчето от магазина, тя, разбира се че е тя, търсила ме е да ми върне фотоапарата.Сетих се, че когато попълваше гаранционната карта ме пита за адреса, аз и казах “ хотел Россия”.Естествено там имаше и името ми.Тя е! Друга не познавах в Москва.
- Къде е? Къде отиде? – попитах припряно.
- Каза, че пак ще дойде.След половин час.
Вече успокоен, седнахме във фоайето на етажа близо до нашата стая и аз му разказах какво се случи.Пантев слушаше с интерес и накрая рече:
- Абе човек, как си могъл да се довериш на непознати.
Братушките може да са добри хора, но да не мислиш, че само ние сме хайдуци.
- Е, не го предвидих- рекох.-Въобще не ми мина през главата, че някой ще ме обере.Как изглеждаше? Висока, ниска?
- На това не обърнах внимание, но беше добре облечена и много хубава. И млада.
Няма съмнение – тя е била.Там не я заглеждах, само бегло и хвърлих едно око, защото фотоапарата беше ме грабнал изцяло– но тя е.Няма причина да е друга.
- Ето я! – възкликна Пантев.- Там, в дъното на коридора.
Погледнах в указаната посока и скочих веднага тръгвайки и аз натам.След мен тръгна и кадровикът.Но...за моя изненада, жената не беше същата.До вратата на нашата стая стоеше около тридесет годишна блондинка, типична рускиня, добре облечена, с боти и красива.Личеше си, че не беше жалила грима за да изглежда добре.Когато се приближих на няколко крачки от нея окончателно се убедих, че не беше продавачката.При това с нищо не напомняше, че идва да ми върне фотоапарата.През рамото и висеше само дамска чантичка, която едва ли би побрала повече от едно портмоне и кутийка с гримове.
Жената се усмихна и поздрави.
- Здраствуйте, ребята! Я Екатерина Никаноровна – врач.
От учтивост я поканих в стаята, където и обясних, че е станала грешка, вероятно едва ли мен търси, защото въобще не я познавам.Тя потвърди, че не се познаваме, но допълни че знае за мен много неща и че точно мен търси.Раздразнено попитах:
- А нещо да знаете за моя фотоапарат?
- Какой фотоапарат?
- Този дето днес купих в ГУМ,а и някой ми го открадна
- Нет.Ничего не знаю.
- Добре – рекох. – За какво ме търсите?Аз не ви познавам.
- Ниночка.Ниночка ми говорила для вас.
Коя ли е пък тази Ниночка? – си помислих.И въобще какво иска тази непозната рускиня от мен.
Видях, че Пантев, от другата стая ми прави някакви знаци и отидох при него.
- Абе, не разбираш ли за какво е дошла. Вадиш бутилката коняк и се разполагате.Аз ще се поразходя.
- Не, – казах.- Не излизай.Стой тук.От къде да знам какво е намислила.
Върнах се при нея и седнах отново на фотьойла. Попита може ли да запали.Казах, че не е желателно защото ние не пушим, но това беше само претекст- не исках да се заседява.
- Простите – рече тя и моментално прибра папиросата в дамската си чантичка.
Казах и че с колегата имаме работа и, че ще излизаме, та да обясни за какво е дошла.
- Жалко – каза тя, - щом не познавате Ниночка, тогава няма какво да обяснявам.
Все пак за да узная, защо е дошла и коя ли е тази Ниночка, рекох:
- Добре, да допуснем, че познавам вашата Ниночка...
- О, все таки вие знали ее! – оживи се докторката.-Она вышла замуж за Ивана.Она моя друзя.Я хачу посетит Болгария.Поняли?
- Понял, понял, - рекох - но за това има туристически бюра.Записвате се и готово.
- Нет. Не так.Я хачу женится за болгарин. – изплю камъчето тя.
Гледах я като невменяем.Тази си търси мъж от чужбина и дошла при мен? Да вярвам ли, да не вярвам ли, но като си спомних как се беше оженил Данчо Църното от съседнато село за инженер Фадеева на квадрат, счетох за възможно всичко.И че рускинята търсеше начин да се измъкне от Брежневия Ханаан.
Шефът, който внимателно слушаше нашия разговор и бе схванал горе-долу за какво е дошла рускинята, подхвърли учудено:
- Бе да не е вземала данни да теб от Посолството ни?
- Какво ти “посолство” – рекох сериозен – направо съм на отчет в КГБ.
Щом чу, че си говорим за КГБ, кандидатката за България, моментално скочи, каза, че вероятно е станала грешка и си тръгна без подканване.За секунди изчезна като фантом в тъмния коридор на хотела.
Когато си отиде, моя човек заразпитва за подробностите и дали наистина не я познавам.
- Абсолютно. – Това не е жената от щанда.Тази женшчина иска да се омъжва за българин.Затова бе дошла.
- Брей, толкова ли сме известни? – ухили се кадровикът, намигайки ми.
- Не е това, което си мислиш.Бяга от Съветския Съюз.
- Ами! – зяпна Пантев.- Защо?
- Знам ли? – рекох.- Тия работи не ги разбирам.
Започнахме да се обличаме за балета, когато на вратата се почука.Помислих, че “врач”-ката се връща и бях готов да изгрубея.Отворих.Пред вратата стоеше млад мъж, почти момче, явно притеснен и като ме видя такъв наострен, се смути още повече.Само рече:
- Вот. Ето ваш фотоапарат.- и извади от пластмасова торба купения от мен преди часове “Зоркий”.Щом го поех, поиска да си тръгне.
- Пантев, бързо ела! – извиках, а на момчето предложих да влезе в стаята. То се поколеба, но влезе.
Димо Пантев изникна незабавно и като видя руснака, подхвърли шеговито:
- Тоя да не е парламентьор на докторката?
- Виж! – рекох и му показах фотоапарата.
Пантев зяпна и остана неподвижен до вратата на тоалетната поне две минути.
Аз поканих момчето да седне.Благодарих му и естествено попитах защо така се получи и кой е той.Руснакът ми обясни че работи в ГУМ,а, че поставя пльонки на фотоапаратите на който клиент пожелае, че ме търсил пред щанда, но нито той нито аз съм го познавал.Продавачката му обяснила бегло какво представлявам и си отишла.
- А там были очень много люди.
- Да, така бе – рекох аз адски весел и извадих от куфара бутилка коняк.Подадох му я с думите:- Ето для тебя!
- Нет! Не хачу ! – дръпна се той.
- Вземай, вземай. Ти ми донесе фотоапарата. Ето как подарок!. – рекох аз без да съм сигурен, че ме разбира.
Започна да обяснява, че, след като видял къде съм отседнал, началникът му наредил незабавно да ми донесе фотото и когато го получа да му се обадя, че апарата ми е предаден.
- Добре – рекох, взех телефона на магазина от гаранционната карта и позвъних. Обясних, че “ Гриша пришел к мне и я получил мой фотоапарат”
- Минуточку!
Сега пък какво има ? – си рекох, но жената на телефона се обади отново и ме помоли да и съобщя номерът на гаранционната карта.Направих го.Тя каза едно “ Спосибо!” и затвори телефона.
Пантев се удиви много, когато му обясних че проверяват дали нареждането е изпълнено.
- Ега ти! – рече той.- Нямат ли му доверие? Та това е техен човек!
- Е, хайде, стига си умувал.И ние си имаме много “наши” хора на които им нямаме доверие.
Отворих бутилката, налях в три водни чаши коняк и се чукнахме.
Ние сръбнахме по-малко, но руският человек я изпи на един дъх, макар да беше чашата почти пълна.После гаврътна още една и си тръгна. Всъщност, много бързо забрави да си ходи, но ние го замъкнахме до асансьора и го ”пуснахме в шахтата”.Дежурната на асансьора ни изгледа подозрително, но нищо не каза.
Вече бяха минали пет дни от седемдневния престой в Москва.Попитах Кадровика какво ще правим утре.Ще ходим ли да разглеждаме Совхоза
- Ти какво ще кажеш?
- Аз нищо не мога да кажа– рекох. – Аз съм ти само преводач.
- Утре ще решим. – каза той и така както си беше с дрехите се търколи на леглото.На петата минута вече хъркаше.
Аз също измърморих нещо, което сам не разбрах какво бе, съблякох се и си легнах.
На сутринта и двамата ни цепеше глава, но заминахме за Совхоза.Там пак ни предложиха обилна закуска с водка, но ние си изпихме само кафето.Домакините не се разсърдиха, хапнаха сложеното на масата, метнаха набързо по една винена чаша водка и тръгнахме да разглеждаме държавното стопанство.Совхоза обхващаше един район от около 100 000 декара земя, затова се движехме с кола.Тоя път умрях от скука, защото, отначало Пантев задаваше въпроси от време на време, но после заспа като пребозало бебе подрусван от жигулата.
Не стигнахме до главната цел, която така и не разбрах каква бе, защото се върнахме. По време на пътуването обясних на Совхозното ръководство, че на Шефа през ноща му станало лошо, повръщал и верятно има някакъв здравословен проблем.Настоял да дойдем, защото много държал да видим постиженията на съветските другари. Те се поласкаха, че сме ги зачели, но ни влязоха в положението - върнаха ни в хотела.
Така завърши и това “важно мероприятие” от нашето посещение в СССР.
След два дни отлетяхме за Полша без проблеми, ако не се смята един малък инцидент.
На излизане от хотела, охраната ни обърна багажа наопъки и то пред самата рецепция за да търси нещо, което било изчезнало от стаята ни.Липсвали две пластмасови закачалки за дрехи.След като не намериха нищо, ни пуснаха да си ходим.Пантев побесня, когато разбра, че това правели само с българите.Започна да псува управата на хотела
По пътя за летището, шофьорът ни каза да не се ядосваме. Било нещо обикновенно, защото често липсвали разни вещи от стаите.
На летището във Варшава ни посрещна човек от Посолството и ни представи четиридневна програма за пребиваването ни в страната - посещение на тяхното Министерство на планирането и на някакво предприятие за автомобилни гуми в град близо до Лодз, на който съм забравил името.Понеже нямаше какво да се купи от Варшава, по-точно парите ни бяха малко, вечер висехме в бара на хотела на чаша чай или кафе.Всъщност имаше стоки и то не лоши, но бяха скъпи, гдето се казва не по нашия джоб.От програмата изпълнихме само посещение на Министерството на планирането, където разговаряхме на английски език, по причина на това, че домакините не намериха преводач от руски език(!?!).Досетих се каква е работата – поляците никога не са обичали руснаците. Не желаеха и езика им.Затова пък “моя” кадровик изпадна във луд възторг от мен.Говорел съм “прекрасен английски език”! Всъщност той говореше нещо, което по никой начин не бих можал да го преведа, затова избрах друга тактика: питах с прости изречения за нещо на което знаех отговора, а когато обясняваха, му казвах каквото ми дойде на ум.Като виждах, че само си губим времето, така ме доядя, че казах едно:” thank you! “ и разговорът приключи.Поляците това и чакаха.Също ни благодариха и ни поканиха на общ обяд и пак софра, пак ядене и пиене – ние двама, а поляците десетина човека
Този път пиенето мина покрай нас, защото и двамата, помнейки главоболието от коняка, пихме само по бира и по две чаши вино...българско.Но пък какво вино само! Качеството бе супер!”Врачански мискет!” Който не го е опитвал, нищо не знае.
В Лодз не ходихме.Казах на Кадровика, че не си струва да пътуваме повече от сто километра само за едното ядене, когато можем да обядваме по една шкембе чорба, която вече бяхме пробвали и която наистина бе превъзходна – при това с месо, а не като българската, където гонехме само люспите на пипера.Шефът счете доводите ми за логични и ми разреши да се обадя на съответния телефон, че пътуването се отменя, защото бил “служебно заангажиран”. Ония това и чакаха.Проговориха веднага на руски.Казаха едно ”Спосибо, друзя”! и затвориха телефона.Бяхме свободни, но злотите бяха малко, та решихме да се разходим само, да погледаме Варшава, което и направихме.
Скуката и безпаричието ни налегнаха сериозно.Това даде повод на партньора ми да подхвърли загрижено:
- Бе то без пари и в Рая да си, пак е лошо.
Както и да е изкарахме четири дни в Полша, след което заминахме с влак за Берлин.
ГДР! Германската демократична република – част от голямата и отлично организирана германска нация!Аз бях ходил няколко пъти в ГДР, но Кадровика не бе.Направо се шашна като видя Берлин.Само, че от Германската демократична република, до Западна Германия, разликата е колкото от небето до земята. Когато посетих Швеция през 1971 година минах през Западна Германия и бях наясно със стандарта им.
В ГДР имаше много повече стоки, по-разнообразни и най-важното – бяха евтини, което веднага направи впечатление на моя човек.Престоят ни тук бе предвиден за седем дни, но ние решихме, че ако ни позволяват визите, ще останем повече.Разбира се, всичко зависеше от наличните германски пари.Щом пристигнахме в хотела, оставихме багажа и след половин час бяхме на Александер плац.За марка и половина обядвахме печена баварска наденица и му “ ударихме” по две превъзходни немски бири.Добихме настроение и самочувствие, което до този момент не ни беше спохождало откакто напуснахме България.Почти никъде не правихме официални срещи.Само посетихме нашето Посолство, гдето се казва да отбием номера и хукнахме по магазините.А те, в сравнение с московските, бяха като изложбени витрини.Шефът не можеше да се нагледа и цъкаше с език, като че ли бях го завел да гледа стриптийз.Десетте дни минаха като десет часа. Началството си купи две гуми за вартбурга, които едвам замъкнахме до хотела и един щекер за някакъв удължител.
При закупуването на щекера се получи неочаквано конфузия.
По германските стандарти, когато купуваш електрически уреди, трябва да декларираш, че поставянето ще направи правоспособен техник.Естествено, това бе направено с цел безопасност.
Бях вече излязъл от магазина, когато видях, че Пантев спори нещо с продавачката. На какъв език незнам, но жестикулираше ожесточено.Върнах се да видя какво става, но за беля продавачката не знаеше руски, а за английски език - да не говорим.
Все пак разбрах какъв е проблема и скалъпих едно изречение на немски:
- Их бин електроинженер. / аз съм електроинженер /
Продавачката се усмихна широко и рече:
- Я, я ! Их ферщен! / Да,да, разбирам/– и веднага донесе прословутия щекер.
Платихме и си излязохме.
Партньорът ми ме гледаше като омагьосан.
- Абе, какво каза на тая идиотка, та го донесе веднага? Аз половин час и обяснявам, че имам пари и ще платя, но тя само повтаряше: “ найн, найн” и си го прибра отново.
- Виж какво пише тук – рекох – хей тук на упътването. Надписа е на руски, чешки, полски, сръбски и маджарски.Пише, че този артикул не се продава на лица незапознати с инсталирането му.
- Бре мамка му! – рече Пантев, спрял се по средата на улицата. – А на теб защо го даде?
- Казах и, че съм инженер.
- А аз какво съм? – спря се той пак. – Имам висше образование.
- Не става въпрос за образование, Шефе, - продължих леко развеселен, става въпрос за друго.Нали ти преведох указанието.
- Нищо не разбрах – призна си чистосърдечно той.
- Е, тогава иди питай нея – казах аз вече отекчен до смърт.
Не беше лесно да си преводач на прост човек, при това с висше образование, тоест човек с претенции.Попитах го:
- Шефе, какво си завършил?
- Как какво? Висшия икономически институт ”Карл Маркс”!- откликна той и то с такова самочувствие, с такъв апломб, че ако беше жив и се разхождаше наблизо известният германски евреин написал “Капитала”, щеше непременно да дойде и да му стисне ръката.
Не казах нищо повече. Заради “ идиотката” от магазина Кадровикът се беше ядосал не на шега.
- Швабите си са шваби. – заключи той философски – надменни и горди сякаш владеят света. Добре, че братушките ги смачкаха като дървеници.
Продължих да си мълча, защото за момента това бе най-доброто нещо.
Така мина и този ден.
На другия ден хукнахме отново по магазините.Аз си купих пишеща машина “Ерика” за около стотина лева наши пари. По това време имахме вече завод за пишещи машини – в Пловдив, но продукцията му бу изцяло за СССР и с толкова висока себестойност, че дори и с връзки не си помислях за купуване - бяха от 350 лева нагоре.При това с по-ниско качество от германските.
Когато я занесох в хотела и Пантев я видя, рече:
- За какво ти е това. Нито си писател, нито адвокат.
- Не се знае – рекох – може и да стана.
- Адвокат?
Засмях се.Колко бавно схваща, а е на длъжност началник- управление.Как ли разговарят шефовете му с него? До този момент го познавах бегло.Но няколкото дни прекарани заедно, ми дадоха да го опозная и да разбера, че човекът който решава кадровите проблеми на най-важното ведомство в Народна република България е толкова ограничен и посредствен, че започнах да си мисля дали не сбърках, като тръгнах в обща командировка с него.Сетих се че назова “моя” директор “дървар” и предпочетох да бъда по-внимателен.
Защо ли го нарече така? – се питах.
Една вечер, докато се приготвяхме да си лягаме, го попитах:
- Шефе, ти ли доведе инж. Гаргов от връх “Ботев” ?
- Не! – отсече той. – Ако зависеше от мен нямаше да стъпи в Изчислителния център.
Стана ми интересно и продължих да питам:
- Защо? Той е улегнал човек. Бил е шеф на предавателя там, имал е подчинени, власт...
- Не го познаваш. Не той напусна, а го изгониха подчинените му. Задирял жената на един от техниците, която също работела там и мъжът й го смлял от бой.
Това вече беше новост за мен – много интересна подробност от живота на “ колегата” директор, но не питах повече за да не вляза в “ забранени води” Пък и се досетих-Димо Пантев като кадровик имаше досиетата на всички нас, работещите във Ведомството и нямаше начин да не знае кой какъв е.
По това време една от най-важните длъжности в предприятията бе началник “Кадри”.За такива не назначаваха случайни хора- винаги бяха свои и партийно проверени.Въпреки това, много от тях злоупотребяваха с власта си, а не бяха редки случаите, когато освен молба за работа, искаха и нещо друго. Особено ако кандидатката беше млада и хубава.Такъв един любовник от Слаботоковия завод, при това с едно око, пострада – уволниха го дисциплинарно, защото беше налетял на жената на полковник от милицията, която работела също в МВР. Пратили му я за примамка, защото имало оплаквания от него и оня-циклопът, клъвнал.
Нашият човек не беше такъв.Имаше добро семейство – жена му беше нахакана за трима, а и децата му бяха големи.
Щом пристигнахме в Унгария веднага се обадихме в Посолството.Взеха ни от гарата с кола и ни закараха в хотела.На другия ден ни устроиха среща с кадровика на Унгарската планова комисия, която мина много приятно.Разглеждахме Будапеща, после пихме кафе на хълма Гелер – една изключително красива местност със старинна крепост, посетихме прочута винарна за отлежали вина, където ни подариха по бутилка токайско вино – десетгодишно.Не броя обяда.Той беше не само разточителен , но и разкошен.Две млади унгарки-много хубави, облечени в национални носии, прислугваха на компанията ...от четирима човека.За разлика от поляците, унгарците го дадоха в по-интимна обстановка. Шашнаха ни с специалитета на заведението – риба чорба от речен шаран.На Пантев толкова му хареса, че забрави за второто – шишчета подлучени и с такива подправки, че ухаеха от два метра разстояние.Десерта беше огромно парче торта за всеки, накрая двете хубавици ни поднесоха кафе с коняк.
Една малка подробност. Унгарците не пият кафе–менте, робуст или нещо такова, а истинско колумбийско или бразилско кафе.Затова над Будапеща постоянно се носи приятен мирис на кафе-мечта.
Тук времето за командировка като че ли мина най-бързо.
След свършване и на последния ден от пребиваването ни в Унгария, се качихме на влака и поехме към майка България.
Едвам издържах, не можех вече да понасям моя спътник, защото непрекъснато питаше за нещо.Дори и за чорбата пита унгарците от какво е направена, сякаш не виждаше че вътре имаше цял шаран.
Въпреки, че бяха преживяли тежък конфликт с руснаците, по време на Унгарските събития от 1956, унгарците не даваха вид че ги мразят.През цялото време разговорът се водеше на руски език.
Времето в Будапеща мина общо взето без инциденти, даже вяло.Само ден преди заминаването, една любопитна случка, ме развесели.
Бяхме седнали на терасата на едно кафене с изглед към Дунав.Гледката беше много красива.Аз си поръчах кафе със сметана, а партньорът ми, след дълго умуване, се престраши и си поръча пепси-кола.Тогава това чудесно питие не беше още добило популярност у нас и Пантев вероятно мислеше, че си хвърля парите на вятъра, сякаш струваше не стотинки, а милиони.
За малко станах от масата – отидох да си измия ръцете в тоалетната и когато се върнах, кадровикът, много възбуден, ми подаде някаква бележка.
- Я виж какво пише вътре.
Помислих, че е на унгарски език, та рекох:
- Каквото и да пише няма да го разберем, но се изненадах, когато хвърлих едно око на написаното.На приличен английски език пишеше: “Тази вечер в 19 часа ще те чакам пред хотел “Амбасадор”. Толкова.
- Кой ти я даде?- попитах.
- Ами една много хубава мадама, закръгленичка и добре облечена.Беше млада и с едно минижупче, малее, като я видях ми прималя.И цицореста.Абе, тия унгарки са много готини.Знаеш ли какви крака вадеше? Като струговани бяха. Какво означава това?
- Кани те на среща. Довечера в 19 часа трябва да си пред хотел” Амбасадор”.
Пантев остави чашата с пепсито и така се впечатли от чутото, че за известно време остана неподвижен като римска статуя.После се размърда и каза:
- Хей, ти да не ме будалкаш?
- Ни най-малко – рекох.- Ето какво се казва в бележката - и му преведох точно съдържанието.
- Че каква ли ще е тая? – продължаваше да се диви той.
- Не се ли сещаш?
- Не.
- Ами смята те за баровец, за паралия, я виж как си се изтупал – костюм, връзка, бяла риза и иска довечера да и покажеш чековата си книжка.Шантонерка е.
- Каква?
- Проститутка, курва.
- Я! Не приличаше на такава. Беше много изискана.Дори ме поздрави с усмивка.Знаеш ли как ми се усмихна само?
- Ти какво си мислиш, че проститутките, които са “ на щат” в такъв изискан хотел, ще приличат на нашите циганки, гдето спират шофьорите на тирове по пътищата?
- Колко ли вземат? – попита Началството, гледайки отраженията по Дунава.
- Защо? Да не си решил да и отидеш на срещата?
- А, не! Само питам.Така от любопитство.
- При такива се ходи с дебел портфейл, или тлъста банкова сметка. С поне сто долара ще те ожули за два часа.
- Много, бе! – зяпна моя човек.Двеста лева за едното нищо.
- Ти какво си мислиш – продължих.. – На тая само бикините й струват повече от твоя костюм. Ами дантеления сутиен, ами чорапите, ами обувките ...
Колегата по ведомство ме гледаше с такъв интерес, сякаш му обяснявах, какво има на обратната страна на Луната.
Беше ми смешно да разказвам банални неща, но продължих да ограмотявам Кадровика.Така се пази авторитет пред прост човек.
Във влака за София наехме купе в спален вагон, защото бяхме много изморени от “творческата“ командировка, макар да ползвахме прилични хотели.Целодневното обикаляне по магазините ни съсипваше. Затова щом влязохме в купето и настанихме багажа, бяхме готови за спане независимо, че беше още 18 часа.Всичко бе прибрано при нас с изключение на двете автомобилни гуми на Пантев.Просто нямаше вече място.Те големи – купето малко, ние двама души – трудно беше.За щастие на помощ ни се притече кондукторът, когато видя как се мъчим от трите квадратни метра купе, да го направим на десет квадрата. Предложи ни да прибере гумите в специално помещение до неговото служебно купе, но спътникът ми възрази:
- Найн! Не може!
- Чакай, бе Пантев, - рекох – този унгарец е симпатичен човек, не е крадец.Това е служебно място, вагонът се заключва. От какво се плашиш?
- Ами когато се сменят? Кой знае какъв ще дойде на неговото место в Белград?
Имаше логика, но кондукторът сякаш схвана за какво говорим и каза на завален български език:
- Аз дал разписка. Аз отговаря.
- Така може - успокои се колегата и затъркаляхме двете гуми по коридора на вагона.
Щом влака тръгна, преоблякохме се и “заминахме”-заспахме мигновенно подрусвани от тежкия маджарски вагон.
Не знам колко бях спал, когато Пантев, заел долното легло, ме сбута.
- Я слушай. В съседното купе има българи.Чуваш ли как се карат?
Заслушах се и веднага разбрах, че сме на югославска територия. Двама сърби възбудено разговаряха, като всяка втора дума беше псувня, но не това ми направи впечатление. От техния разговор разбрах, че някой е застрелял посланникът им в Швеция. Обясних на съкилийника си каква е работата.
- А защо се псуват?
- Не се псуват.Това е полулитературния сръбски език. Те така си говорят. Литературният им е изцяло от псувни.
- Аха – рече той и после внезапно стана.
- Къде тръгна? – попитах.
- Ами да видя дали вратата е заключена. Докато спим може някой да влезе и ни обере.
Врата естествено беше заключена и моя човек се върна отново в леглото.Наближаваше полунощ.Сърбите спряха да говорят и тъкмо вече заспивах, когато пак чух глас отдолу:
- Спиш ли?
- Сега пък какво има?
- Кондукторът има ли ключ от нашето купе?
- Че как да няма!Ами ако някой го убият или умре. Защо?
- Нищо - рече съквартирантът ми.- Само питам.
- Лека нощ – рекох и се обърнах на другата страна.
- На мен не ми се спи. – чух го да мърмори.
Разбрах веднага причината – шубето, шубето,о, шубето е голям страх.Страхът беше просмукал и такива, които се мислеха за недосегаеми, макар на пръв поглед да изглеждаше, че кастата на властимащите е стабилна.
Няма човек без грешки и това нещо Тодор Живков използваше умело.От време навреме правеше разни рокади на ръководния персонал, а това не бе без значение за ония, които имаха големи заплати и други благинки като власт, командировчици на запад, или надеждата, че някой ден ще оглавят наше посолство в чужбина. Тато беше превърнал близките си подчинени в жалки плазмодии, достойни за съжаление.Никой не гледаше дали кандидатът за даден пост е наистина специалист, а дали е верен на Партията и особено на Управляващата камарила.Не правеше изключение и моя човек.Но той поне си знаеше колко струва и доколкото имах възможноста да разбера от разговорите с него, не претенидираше за нещо по-голямо.
- Тук ми е добре – казваше той – и ако на тази длъжност изкарам до пенсия, ще съм доволен.Все още дерт са ми момчетата, та ако и тях уредя както трябва, повече нищо не искам.
Това донякъде ме изненада, защото много рядко бе българин да е доволен от работата си, особено пък ако имаше “ прогресивно минало”, тоест ако бе галеник на властта.От тази гледна точка Пантев беше наистина скромен, или по-скоро осъзнаваше ограничените си възможности като интелект.
Това събуди у мен уважение към скромната му особа, защото познавах много други, които се издигнаха до върховете, без дори да имат елементарно образование и култура. Някои от тях написаха многотомни мемоари, въобразявайки си, че оставят ценни съвети за бъдещите поколения.
Навремето един голям наш писател бе казал “ Пази Боже сляпо да прогледне! “ И си беше прав.
* * * *
Нещо повече от смешни истории
Отивайки на работа, намерих Изчислителния център полупразен. Много от персонала още не бе назначен, а тези които вече работеха, бяха или изпратени на специализация в Англия или се занимаваха с подготовката за бъдещата си работа.“Моите” момичета седяха пред персоналните компютри, проигравайки разчети с фалшиви данни, готвейки се за работа с реални разчети.Звеното програмисти работеше усилено по създаване на алгоритми за работата на машината.
Всички се гордеехме с техниката. Това наистина бе една модерна за времето си Електронно изчислителна машина - внос от Великобритания.Очаквахме с нетърпение да се включим в работата, със съзнанието че ще подобрим решително централизираното планиране в Народна република България.Техниката беше скъпа – близо половин милион долари и едва ли беше купена само хей-така да се отбие номера.
За съжаление, не беше минала още година и всички от Изчислителния център се убедихме, че работим на празен ход.Плановиците от Централното ведомство почти не използваха разчетите изработвани със страхотно напрежение почти денонощно, “защото им било по-лесно да си ги правят на ръка”. Според мен причината бе друга : те просто не бяха подготвени да боравят със специфичната документация която излизаше ежедневно от машината.Трудът на близо стотината специалисти – програмисти, технически персонал, операторски състав и помощен персонал, започна да се обезсмисля.След втората година заявките за електронна обработка на данни рязко намаляха и персоналът започна да скучае или да се занимава с каквото намери.Някои започнаха да обикалят магазините по-често от допустимото, други играеха на шах, трети киснеха в кафенето с часове, бистрейки политиката.Повод за такива разговори имаше, защото по това време - началото на осемдесетте години - Полша се мъчеше да отхвърли социализма, в Съветския съюз по върховете на власта ставаха мълчаливи рокади- старците от Съветското политбюро един след друг ставаха за кратко време Генерални секретари, после за още по-кратко време умираха и така един след друг.Останалите живи от съветската върхушка се чудеха дали да жалят умрелите или да се вместят и те на “царското” кресло.
Започнаха да се чуват гласове, дори от отговорни субекти, че посоката е грешна.Трябвало да се строи друг социализъм, но какъв точно на никого не беше ясно.За комунизма, като система за равенство, братство, свобода и пълно задоволяване на нуждите на хората от храни и други средства за потребление, въобще се забрави.
Към Държавния комитет за планиране се създаде и научно звено – Институт по икономика и управление от около триста човека, който щял да подпомага и подготвя научни кадри за Централното ведомство, но се оказа въздух под налягане – едни симулираха работа, а други си правеха дисертации за да сложат прословутите тридесет лева върху заплатата, ако евентуално я защитеха.
Електронната машината беше включена нон-стоп, гълташе електроенергия, съсипвахме тонове скъпа вносна хартия и други консумативи обработени във вид на разчети, които никой не поглеждаше.Поедно време големия ентусиазъм около нея стихна внезапно.
Директорът си хвана любовница, друг един по-малък шеф – също си уплътняваше времето в компания на една нарисувана мадама.Мислех го за временно увлечение, щото любовницата на Директора бе личната му секретарка - една попрезряла рускиня омъжена за българин.Понеже от началниците му, никой не го търсеше, още по-малко пък подчинените, другаря Гаргов се беше капсулирал в кабинета си и не беше трудно дори и за последния ахмак да се досети какво си хортуват там със секретарката и дали само си хортуват.По-дребният, във всяко едно отношение началник, беше по непукист – излизаше с мадамата си през работно време, яхваше “ мустанга”- една западна трошка, купена на старо и къде ходеше с “втората” си жена никой не знаеше.
Понеже мадамата му беше от личния ми контингент, реших , че мога да му направя забележка, да си излиза с когото си иска и когато си иска, но не през работно време с моя починена. Влюбеният дребен началник го прие като лична обида и ми заяви недвусмислено, че би трябвало да внимавам, защото и без това “колективът” нямал добро мнение за мен. Още по-малко пък директорът.
Когато разбрах от другият главен инженер, така да се каже истинският, че любовниците са в комбина и често четиримата пируват в директорския кабинет, се шашнах. Чак тогава си обясних напереността на по-дребният началник и дойдох до извода, че е глупаво да си създавам излишни неприятности.
По това време се случи нещо, което развесели всички ни. Из коридорите на Института бяха разлепени съобщения, че след няколко дни ще има събрание на “колектива” на което ще се разглежда моралното поведение на Главния директор Иван Делийски.Естествено всички “ се разсънихме” от обзелата ни летаргия и започнахме да гадаем, какво ли е направил Главният шеф на Института по икономика и управление? И кой би посмял да му търси сметка за каквото и да било, защото той не беше кой да е, а протеже на Тодор Божинов – зам.председател на Правителството, а пък другаря Божинов беше нещо роднина на Тато? И все пак...
На въпросното събрание Иван Делийски не дойде, което страшно ни учуди, защото, не го викаха за дреболии, а да го наказват.Въпреки това събранието се проведе в препълнения салон.Имаше началници и от Главното ръководство – един зам.министър и партийният секретар на Комитета, от което се подразбираше, че Делийски ще бъде калайдисван яко.
Обвинението бе, че по време на работа другаря Иван Делийски “побарвал” на забранени места подчинените си колежки. Като доказателство за това, се прочетоха четири оплаквания на познати служителки, доста хубавки, които били възмутени от поведението на другаря Делийски.Не само ги опипвал, но се и опитвал / цитирам/ “ да ги натиска даже по коридорите.”.Всички следяхме с интерес как се развива действието – защото събранието се превърна в нещо като” другарски съд”.Прокурор бе партийният секретар на Института, а “ защитата” пое един от приближените на Делийски, който за обща изненада на всички, прочете само писмен отговор на Директора, което видимо вбеси партийния секретар на Комитета.До този момент мислех, че само членовете на Политбюро си разменяха официални писмени послания, но се оказа че и на по-ниско ниво могло.Накрая “документът” на Делийски завършваше с извиненето, че не може лично да присъства, защото спешно е извикан от другаря Божинов.Намекът беше от ясен по ясен: “Що не си таковате майката, та сте взели да се занимавате с мен “! Все пак, за да не бъде събирането залудо, накрая зам.минисърът Гено Василев, предложи другаря Делийски да бъде наказан с “мъмрене”, щото ...преразходил лимита за телефонни разговори на служебния си телефон – вместо отпуснатите му 350 лева направил сметка за 650 лева! Щеше да бъде всичко това много скучно, ако не беше ни разсмяла от сърце заместничката на Делийски, другарката Динка Чавкарова – една тридесет годишна рядко грозна жена – приличаща на циганка, която се изказа в защита на шефа си.
- Другари, - рече тя с ясен прочувствен глас - не разбирам в какво се обвинява другаря Делийски. ”Бил попипвал жени?!” Що за глупост! Знаете ли колко пъти съм била сама с него в кабинета му, дори и на тъмно късно вечер и нито веднаж не ми е посягал! Тия колежки, които го обвиняват в сексуално насилие, лъжат.Той е рядко морален човек.Пак повтарям – нито веднаж не ми е посегнал.
Целият салон избухна в смях. Дори и партийният секретар се захили, гледайки заместничката на Делийски, която не само нямаше вид и беше грозна, но беше облечена като клошарка.Няколко минути се посмяхме от сърце, гледайки Чавкарова, която така и не загря защо разсмя присъстващите в салона.
Мислехме, че всичко свърши с това събрание, но не бе така.След няколко месеца, неочаквано другаря Божинов беше преместен “по целесъобразност” на друга работа и “изнасилвачът” бе изритан моментално от директорското място. И знаете ли кой го замести? Другарката Динка Чавкарова, разбира се! Когато научихме това всички изтъпяхме.Чудехме се кой ли й беше ракета-носител, докато един ден разбрахме, че другарката Чавкарова се заседявала по-често от колко трябвало в кабинета на зам.министъра Черенковски, едно дребно човече, по-грозно и от нея.
Та такива ми ти работи. Докато ние се хилехме на забежките на този или онзи началник, другарката Чавкарова си изпекла работата на по-високо ниво.
Аз се затворих се в стаята си и се отдадох на творчество. Уплътнявах времето си в писане на афоризми, епиграми и фейлетони.Бях пратил мои работи до някои вестници и колкото и да беше изненадващо, бяха публикувани.Това, естествено ме импулсира, и аз продължих да отразявам социалистическата действителност от гледна точка на сатирика. Даже стъкмих един ръкопис - стари и нови неща - от около двеста страници с афоризми, епиграми, сатирични стихотворения, разкази и фейлетони, които смятах да предложа на някои издателства за печат.Но преди това познати от бранша ме посъветваха да го регистрирам в Комитета по печата, “за да ми се запазели авторските права”.Срещу десет лева и един екземпляр, това бе направено.И тъкмо си правех сметка как ще похарча хонорара от първата си печатна книга, когато изведнаж нещата се обърнаха на сто и осемдесет градуса.
Месец след регистрацията бях извикан от...секретаря на Държавния съвет, другаря Никола Манолов. Помислих, че е някаква шега. Та това бе вторият човек в държавата ни, човекът, който подписваше всички държавни документи след Тодор Живков. Намерих начин и се обадих лично на секретарката му и попитах вярно ли е, че д-р Манолов се интересува от мен. Тя потвърди и нареди:
- Веднага идвай! Срещата е в два часа.
Това беше само след тридесетина минути. Изхвърчах като ракета. След десет минути бях на входа на Държавния съвет на Народна република България, днешното Президентство. Още от вратата ме пое един капитан и ме съпроводи чак до кабинета на началството, като предварително минах през някаква малка стаичка. Чудех се за какво съм му потрябвал на втория човек в Държавния съвет. Наскоро се бях върнал от Либия. Може и да съм прегрешил някъде – си помислих - но за това си има Държавна сигурност, Милиция.
Секретарката потвърди, че другарят Манолов действително ме вика и офицерът си отиде. След минути отнякъде се появи и големият началник, който не беше никак голям. Едва достигаше на височина метър и половина. Бе дебел и почти с гола глава. Много приличаше на Бенито Мусолини, личния приятел на Хитлер, обесен с главата надолу, когато го заловиха в края на войната. Наистина страшно приличаше на италианският диктатор - едра глава, големи уши, къс врат, огромно туловище и къси крака. Гледах го с интерес, защото за пръв път се срещах очи в очи с една от личните бъчви на Тодор Живков.
Без да се обръща към мен, каза високо:
- Ти ли си писателят, бе? Какво ще пиеш - чай, кафе ?
- Коняк. Кафе с коняк - рекох, като схванах веднага защо съм повикан и реших да импровизирам хумор, макар шубето вече да се навърташе около мен.
- Влизай! - нареди Началството, след което се обърна към личната си секретарка – За тоя / “тоя” - това бях аз - субектът, който се мислеше за човек / едно колумбийско кафе и коняк. От френския. За мен обичайното... Помислих, че това е някаква шега, но след минути секретарката наистина ни донесе поръчаното. Любопитно ми беше да разбера какво му е обичайното питие на “ големия” началник. Беше най-обикновена чаша прясно мляко. Имал язва, поясни той.
Докато се ровеше из огромното си бюро, аз се зазяпах в интерьора. Имаше какво да се види. Това не беше кабинет на народен избраник, това беше приемна на махараджа - дълъг бе поне двадесет метра. Скъпи и прескъпи мебели, огромни оригинални персийски килими, картини на големи майстори на четката, вази, масичка покрита със специален цветен мрамор, а бюрото му приличаше на малък музей - дървото бе махагон, обшивката – от сребро и бе така полирано, че светеше като огледало.Беше поне на сто години.И не се излъгах – било на княз Фердинанд, поръчано и изработено някога във Виена.
Седнахме на вече описаната от мен мраморна масичка. Щом като се върна от бюрото си, разбрах всичко. Ръкописът! Ръкописът, който оставих в Комитета по печата за да ми пази авторските права, сега бе в ръцете на човек, за когото, поне до този момент си мислех, че се занимава с държавните дела на страната. Моментално прехвърлих мислено съдържанието на ръкописа - знаех го почти наизуст и се успокоих. Нямаше конкретни имена, които да назовавам.
Другарят Манолов си сложи очилата, прехвърли няколко страници - явно търсеше нещо конкретно - и заби пръст в една от тях.
- Какво е това, бе – викна грубо той. – Това твое ли е?
- Да – казах - ръкописът е мой. Вътре има епиграми, афоризми...
- Знам! – прекъсна ме той. - И това ли ти си го писал?
- Кое?
- Хей това! Не виждаш ли къде ми е пръста?
- Да –рекох –аз, защо?
- Как “защо”, бе момче! Я чети какво си писал.
Започнах да чета на висок глас заглавието на една интересна епиграма, която ми бе хрумнала по време на съвещание, на едно от многобройте безсмислени събирания. Заглавието бе“Учение и труд - труд и учение”
- Шт, шт, - зашътка той уплашено. - Тихо. Спри! Нима не знаеш кой е казал тия думи? Тихо, ш,ш,т! - продължи да шътка той, сочейки с палец тавана.
Разбира се, че знаех ! Иначе защо ще пиша епиграмата. Схванах веднага защо се стресна другаря Манолов.Кабинетът на Господ - Бог, беше над нас. По късно, от мой познат работещ в Държавния съвет, разбрах, че всички там били подслушвани от Върховния - нещо обичайно за тоталитарния режим. Така Тодор Живков ги държеше под око и в подчинение. Подслушвателни устройства имаше и в колите им, те го знаеха и въпреки това понякога забравяха, което разбира се, им струваше най-малко поста.
Внезапно д-р Манолов ме попита къде работя – сякаш не знаеше, хайде, де! Казах му.
Без да ме погледне, почти изсъска:
- Абе, защо не си гледаш работата, ами се занимаваш с тия драсканици?. Ти акъл имаш ли? - започна да ме назидава той, вече с по- мек тон.
- Е,- рекох - това е хоби.
- Хоби - моби, няма значение. Спри да пишеш тия глупости! И да не си припарил до радиото!
- За какво радио говорите, другарю Манолов?- попитах.
- Слушай, я не се прави на дръж ми шапката! – рече ядосано той и запрелистя ръкописа, като пак забоде пръст на една страница.
- Чети! – изкомандува той –Чети, де, чети!
Взех ръкописа и зачетох една своя епиграма. Гласеше така:
“ Колко много абсурди! И смешни.
и аз им се смея. Обаче,
колкото те стават по-смешни,
толкова по ми се плаче.”
- Е, за какви абсурди намекваш? Ти за какъв се мислиш, бе шилегар? И това го четат по радиото!
Този път вече се изплаших не на шега.Наистина спомних си, че преди седмица в рубрика за хумор и сатира прозвуча тази моя епиграма, което естествено много ме зарадва.Бяха я взели от вестник “ Пулс “, където бе публикувана.От самочувствието на “писател”, което имах само до преди минути не остана и следа. Гледах тъпо, забил поглед в луксозната масичка и мълчех.
-. Хайде, допий си кавето и изчезвай.
Тръгнах си. Ръкописът обаче, остана у него. Доста време след този случай си мислех, че ще има някакви сериозни последствия за мен, но нищо не се случи. Може би защото по време на разговора ни, му споменах за негова пиеса, за която бях чул нещичко и която не бях гледал, но я похвалих. Началниците ми обаче, вече ме гледаха подозрително. Явно бяха разбрали за аудиенцията при главния писар на фараона.
Понеже с тая епиграма едва не си навлекох белята, ще я направя достояние на читателя. Гласеше:
“Учение и труд - труд и учение.”
“Който се учи, той ще сполучи”.
Е, и да не сполучи
поне ще научи,
как оня гдето не учи
вече сполучи.
Дълго време Тодор Живков развяваше този скалъпен от него израз, като най-актуалния лозунг от царуването си. С това искаше да покаже на хората, че не е чак толкова прост и че разбира от народно творчество. Дори го “декламираше “и на партийни форуми. Така, че беше много ясно за кого се отнася епиграмата и какво исках да кажа като автор.
Никола Манолов не беше глупав. Разбираше от хумор.Пиесата му се казваше - “Тристаен с южно изложение”, която се играеше в някакво квартално кафе-театър. Аз лично не бях я гледал, но съпругата ми я гледа. Едва изтраяли зрителите до края. По този повод във вестник “Стършел” излезе много сполучлива карикатура : двама зрители, се срещат на улицата. Разговарят на фона на сграда на която има табела “Кафе-Театър”. Единият пита: ” Как беше?”.Другият отговаря: ”Кафето беше хубаво”. Естествено за пиесата - нито дума.Може би това бе причината писателят, хумориста, държавникът Никола Манолов – Никман, да бъде толкова злобен на нашата среща.
От тази внезапна среща с вторият човек в държавата така се уплаших, че дълго време след това, каквото и да напишех го криех, сякаш бяха позиви срещу властта.Не смеех дори на най-близките си хора да кажа дори дума за моите творчески пориви.Веднага си прегледах книжата и каквото беше по- хапливо, направо отиваше в огъня..
Мислех, че ми се размина, но се лъжех.Моите колеги растяха и в длъжности и на заплати, а аз си останах до пенсионирането на длъжност главен експерт със заплата на специалист.
Щом разбрах, че Изчислителния център е “зарязан” тотално, а и с писателството нищо не става, реших да сменя “хавата” и да отида на работа в друга служба. Така и стана. Понеже вътрешните размествания не бяха сложни, прехвърлих се в дирекция ВЕТИС – Висш експертен технико-икономически съвет.Мислех, че само Центърът е “загърбен” от ръководството на Комитета, но се изненадах, когато навлязох в “същината” на задачите на новото място.Тук застоя беше още по-голям. Двайсетината експерти на дирекцията си разказваха по цял ден вицове, лакардии от ежедневието или играеха на шах, докато стане време за обяд.А един колега, на когото му оставаха три месеца до пенсия усилено работеше по дисертацията си – обемист труд по планиране на капиталните вложения.Не ставаше от бюрото си по цял ден, докато ние или киснехме в кафенето или обикаляхме кварталните магазини.( За съжаление, месец след като я защити, почина от инсулт.)
От време-навреме директорът на ВЕТИС, Йордан Тракийски, викаше провинциални директори на предприятия уж да обсъждаме важни въпроси, а то си беше чиста симулация за работа.Това продължи до окончателното разтурване на Комитета за планиране, преименуван през осемдесетте години в Министерство на икономиката и планирането.
За моя изненада в дирекцията имаше един колега по-чепат и от мен.Казваше се Кирил Камбуров, който обикновено си мълчеше, но един ден заяви открито, че напуска Партията и че ще бъде по-добре, вместо да се правим на много заети, “ да проучим опита на поляците”, които тогава бяха създали профсъюза “Солидарност”.Името на неговия основател Лех Валенса гърмеше по западните радиостанции денонощно, докато нашите медии се правеха, че такъв човек не съществува.
Всички го изгледахме сякаш беше луд или скоро щеше да влиза в лудницата. Последваха ред наказания, едното от които беше дисциплинарно уволнение.Колегата Камбуров беше “издухан” моментално от Дирекцията, със забраната да не се мярка повече из коридорите на министрерството.
До колкото си спомням води нескончаеми дела за търсене на правдата и май след три години тормоз и пръскане на маса пари, след псевдопреврата през 1989 г.,получи някакво обезщетение.
Страхът ни беше сковал и срещайки го по улицата се правехме че не го познаваме.Чак след деветдесет и първа година се престраших да го заговоря. Но той вече не беше същият. Няколко години война с властта го бяха съсипали – беше състарен и отслабнал, а и малко неадекватен. Съседите му казваха, че и психически не бил вече в ред.
Останалите служители във ВЕТИС, продължихме да вегетирахме, чак докато закриха Министерството, някъде към края на осемдесетте години.
В другите дирекции и управления нещата не стояха по-добре.Никой от шефовете не се интересуваше, какво правим, къде ходим, с какво се занимаваме, защото и те бяха на същото дередже.Но продължавахме всички да си получаваме заплатите на първо и петнадесето число, без да сме свършили и грам полезна работа.Лично аз се притеснявах за това, макар, че заплатата ми беше далеч по-малка от заплащането на другите.
По това време станаха някои събития - вътрешни и външни - които разбуниха духовете на служителите и дадоха повод за нескончаеми приказки, умувания и интерпретации. Например, любовта между бившият ми директор Гаргов и неговата секретарка завърши трагично.
Един ден законната съпруга на застарелият любовник, нахлула в кабинета му, който бил “случайно” заключен, разбила вратата и изхвърлила и двамата влюбени с гръм и трясък по долно бельо. Люсито се отървала само с един шамар, а баш виновникът успял да избяга.Няколко дни не идвал на работа. Главната директорка на Института ( Динка Чавкарова), за да “укроти топката”, прибрала секретарката на Гаргов на работа при нея.Всички мислели, че с това любовният триъгълник е изпотрошен, но не било така.Людмила, съветската гражданка, майката на две големи дъщери и почтен съпруг, не искала да се отказва от Гаргов и му заявила ултимативно, че ако не се разведе и ожени за нея, ще си сложи край на живота.
.Да, ама Гаргов мислел че Люсито само “плаши гаргите” и прекратил всякакви контакти, или по-точно казвал, че ги бил прекратил. Рускинята, решила да го сплаши и един ден глътнала някаква полуотровна смес, която хич не била за консумация.Само, че прекалила с количеството и след три дни умира в жестоки мъки.
Нашият човек ни жив ни умрял, се покрил за месец и нещо – взел си отпуск ”щото бил нещо не добре”.
Никой не му потърсил сметка поне от кумова срама.
Само кадровикът беше решил” да го постави на място”, но и той клекнал, когато зам. министърът Гено Василев, му казал да не си завира гагата, където не и е мястото.
Понеже зам.министрите се назначаваха от Министъра, Димо Пантев решил, че ще е по-разумно да си трае.И с право, никой не знаеше кой на кого е протеже.
Тази пикантерия в подробности ми я разказа лично кадровикът, който, откакто ходихме заедно по Европа, ме считаше вече за свой човек.
Другата пикантерия завърши по-щастливо.Тя беше свързана с най-голямото ни началство – Министърът, който беше назначен от Тодор Живков по предложение на Гриша Филипов, щото бил млад, стабилен и много кадърен.Казваше се Стоян Овчаров. Когато го назначиха за министър, всички се питахме “кой е пък тоя”, щото беше абсолютно непознат за обществеността.
Един ден, беше към края на осемдесетте години, когато много от хранителните продукти от първа необходимост застрашително недостигаха, Тато извиква министър Овчаров и му нарежда до три дни да има всичко в София – хляб, месо, сирене, мляко и прочие.
Особено тежък бе въпросът с хляба.Висяхме с часове за един хляб. Опашките застрашително нарастваха, а по-пъргавите пенсионери се снабдяваха с кофичка кисело мляко, като ставаха сутрин в четири часа.
Овчаров се връща в кабинета и вместо да стане артелчик на гладни софиянци, нагълтва приспивателно в забранени количества.Едва бе спасен от докторите чрез гърлена клизма.Всички треперехме от напрежение какво ще стане с него – все пак ни беше министър.Знаехме, че при нас беше попаднал случайно, но какво от това, не беше лош човек, даже и заплати ни даваше.
Вегетирахме, тъпеехме и чакахме да се случи нещо.
Навън от България събитията се сменяха с бясна скорост.
В СССР, Михаил Горбачов беше решил да промени социализма от ненормален в по-малко ненормален чрез т.нар.перестройка. Даже и книга написа за това.Реализира редица международни срещи с държавни ръководители от капиталистическите страни и наистина напрежението между суперсилите намаля.
Поляците бяха вече почти изритали ортодоксалните комунисти. Правеха се реформи, които все повече и повече отдалечаваха Полша от соцлагера, което хвърли в смут и озлобление съветските старци от Политбюро.Полските ръководители–Гомулка и генерал Ярузелски, ги успокояваха, че сами ще се справят с положението, и че няма причини за тревога и съветските ръководители макар и с неохота, трябваше да се съгласят.Та Полша беше тридесет и пет милионна нация и не можеше току така да се нападне, като, да речем, Унгария.Пък и населението-изцяло вярващи католици хич, ама хич не обичаха руснаците и как щеше да завърши една истинска война между Съветския съюз и поляците никой не знаеше.А и Горбачов нямаше въобще намерение да се бие с когото и да е – дори за късо време изтегли Съветската армия от Афганистан.Това бе направено с фанфари и речи за добре свършена работа, ама то си беше живо поражение, след като за осем години и около 60 000 жертви, така и не се разбра какво са търсели руснаците там.
Тато, се спотайваше като бълха в гащи, чакайки да отмине бурята, която към края на осемдесетте години се превърна в смъртоносен смерч за почти всички соцстрани.Никой не искаше съветското опекунство, освен ние българите разбира се, защото още живеехме с илюзията за двойният освободител, за безкористната помощ на големия брат, за нерушима българосъветска дружба и т.н.
Дори и когато на 26 април 1986 г. гръмна Чернобилската атомна електроцентрала в Съветския съюз, никой от Правителството или Политбюро не обели и зъб за смъртоносните облаци, които достигнаха половин Европа.Почти седмица, ние простосмъртните, си нямахме понятие какво се ръси върху главите ни.Чак на трети май, властите съобщиха с недомлъвки, че в СССР е станала някаква авария, но нямало нищо страшно за населението и че всичко се контролирало.Останахме с впечатление, че аварията едва ли не била запланувана. Но това не попречило на управляващата камарила да си внася мляко, салати, репички и всичко останало за кльопане от далечни страни, за да не се заразят със радиоактивен стронции, радиоактивен йод и какви ли не радиоактивни прахоляци, които стигнаха чак до съседна Гърция.
Наближаваше Първи май, един от най-тачените от властта работнически празници.Къде насила, къде доброволно на улицата бяха изкарани хиляди хора да се готвят за празника, марширувайки и викайки до прегракване “ Да живее този, да живее онзи и т.н.”, удряйки крак по софийските павета. Времето бе топло и душно.Точно на Първи май, се изля проливен дъжд и ние, електоратът на Тато, радвайки се на свежия въздух и раззеленилата се Природа, на втори май, наизлязохме масово в околностите на София.
Натоварих и аз семейството си на колата и отидохме да подишаме “чист въздух” в полите на Витоша.Спрях някъде около Бистрица – природата беше чудна- раззеленени ливади, напъпили дървета и ароматни храсталаци.
Шестгодишната ми дъщеря се търкаляше по наскоро измитата и идеално подсушена от топлото слънце трева, а ние с майка й, се топехме от радост, че все пак можем да се порадваме на нещо хубаво.Навлязох между храсталаците и открих вече поникнал киселец, който ставаше за ядене. Реших да ги изненадам и набрах в една пластмасова торбичка.Детето много се зарадва, когато му обясних, че това е маруля и може да се яде веднага. Измих две шепи киселец в близката рекичка и дъщеря ми започна да яде импровизираната салата.Страшно го хареса и на обяд изядохме всичкият киселец, поръсен със сол и оцет.
Доволни и предоволни се прибрахме вечерта в къщи.
Когато включих Телефункена, да чуя поредните новини по БиБиСи, се ужасих.
Всичките станции по света говореха само едно: Европа е отровена от страшна ядрена катастрофа, станала в Съветския съюз.Аз съм електроинженер, занимавал съм се в подробности и с ядрена физика , и бях наясно какво се е случило.
Молех се богу да не сме “ забърсани” от смъртоносния облак и той да ни е подминал.Но не би! Говорителят на телевизията във вечерните новини съобщи, че за България нямало нищо страшно, даже се показа и “експертът” по ядрените катастрофи професор Шиндаров, който чак сега – след седмица - съобщи, какво трябва да се прави при такива случаи.Което по същество беше едно нищо, защото, както винаги, извадиха и сега опашатите лъжи на преден план, внушавайки ни, че от Съветския съюз е невъзможно да дойде нещо лошо.С две думи – всяко чудо за три дни. Знаех, че професорът лъже, че лошото не ни е подминало и гледах дъщеря си, която отпочинала и нахранена, правеше разни импровизации със старите си роклички играейки си на модистка.И понеже импровизациите и бяха доста сполучливи, всички се смеехме от сърце. Само, че моето се беше свило на топка.Бях уплашен до смърт, мислейки какво ще стане с нас през следващите месеци и години.Много хора смятаха, че щом ни няма нищо до седмица, всичко е наред.Други инстиктивно усещаха, че не е така
и понеже много се заговори по този въпрос, наложи се едно от личните протежета на Тодор Живков - Григор Стоичков, които по това време беше се издигнал до зам.председател на Правителството - да обясни на населението “компетентно”, какво се е случило и че няма абсолютно никаква заплаха за хората.
Този човек, който не се знаеше дали има и средно образование, говореше от името на Правителството, че заплахата е мнима, че радиоактивността е нещо, което си остава на място и че в края на крайщата нищо не се е случило.Хората му повярваха, щото другарят Стоичков говореше като експерт от световен мащаб.Веднага схванах, че и той нищо не знае, че така му е наредено да говори, и че това беше най-голямата лъжа изричана от девети септември насам.
След месец, нямайки накъде и знаейки, че западните експерти не могат да бъдат излъгани, съветските ръководители поискаха помощ за потушаване на страшния пожар, които изгаряше като вестникарска хартия бетонни плочи с дебелина от два метра.Доста по късно всички разбрахме от десет минутен документален филм, излъчен по телевизията, какво може да направи микроскопичният атом, ако не се внимава с него.Единият блок на Чернобилската атомна електроцентрала бе станал на “ чорба” издигайки на километри височина отровните си изпарения.
От тогава намразих и управляващи и идеологията им и всичко свързано със Съветския съюз. Мразех лъжата, макар и аз да не бях светец, но когато тя се вменяваше като официална политика, ме вбесяваше.Особено демагогията! Ах колко страшно нещо е демагогията, поднесена от сериозна физиономия облечена във власт!
От този ден се затворих в себе си, тръпнейки в очакване какво ще стане с мен, съпругата ми и особено с двете ни деца. Страхът, който беше кажи-речи мой постоянен спътник от много години, този път стана като злият дух от шишето, с тая разлика, че докато духът го прибират отново в бутилката, сега той висеше постоянно над главите ни.
Така беше до 10 ноември 1989 година, когато уж комунистите отстъпиха, тоест беше “свален” Тодор Живков от власт.
Свален? Глупости! ” Човекът от народа” видя, че няма накъде да шава, щото Горбачов недвусмислено му намекна чрез своите хора в България, че не само не иска да го приеме, но не ще и да чуе за него.
Този ден гледахме жалката му физиономия и се питахме / разбира се, тия, които винаги сме се питали/ “ Бре как стана това? Истина ли е? Кой беше този смелчак, гдето катурна Тодор Живков от власт? Да вярваме ли на очите си, или не?
Десети ноември?.Комунизмът си бил отишел? Можело вече да се говори и пише какво си поискал човек!?
Е, донякъде това бе вярно. Убедих се, когато след около седмица от РЕП,а си купих първия брой на вестник “Демокрация”, където не се пестеха хули и обидни изрази срещу току що рухналата живкова власт.
Мушнах вестника във вътрешния джоб на шлифера и забързах към къщи да споделя радостта си с жената и дъщеря си.Тях ги нямаше – жена ми бе на работа, а дъщеря ми – на училище, затова седнах на кушетката в кухнята и с радост запрелиствах току що родената Демокрация.
Усетих, че без да съм отворил прозореца дишах по-леко.Вътре във вестника нямаше кой знае какво- всичко написано там вече си го знаехме, но най- се кефех, когато четях недотам приличните епитети за “човекът от народа” и че не бил никакъв човек от народа, а най-обикновен мошеник, демагог и хитрец.
Временно забравих за Чернобил.
След като прелистих и изчетох осемте страници на очакваният от много хора вестник, макар част от “ журналистическите материали” да бяха наивно поднесени, ме обхвана неочаквана гордост.И как не? Преживях няколко строя и политически системи - “див“ капитализъм, “монархофашизъм”, социализъм, почти изграден комунизъм. Сега настъпваше отново ерата на капитализма и аз съм още жив?! Той щял да бъде вече не див, а демократичен, тоест, човешки. Е как да не се гордея със съдбата си?
Всичко това можеше да се предвиди, ако човек бе начетен и живял в по-далечна страна от нашата, ама, че след няколко години България ще се превърне в монархорепублика, начело с министър-председател – червен цар и президент на държавата, школовано ченге от миналото, че бермудски триъгълник има не само на Карибите а и у нас, – е, това, дори и шаманите на вуду магията, не биха могли да предскажат.
Българският избирател, като електорална еденица, беше направил такъв миш-маш от правото си на вот, че целият свят се същиса и продължава да се диви на нашето изобретение.
Изтегнах се на кушетката и давайки простор на мисълта си казах: какво ли не преживях през тези години, какво ли не видях? Но чух Глас да ми казва: бедна ти е фантазията какво още ще видиш!
Скочих като ужилен. В стаята нямаше никой , а ясно чух глас. Глас от нищото? Ха от нищото? Едва ли.
СЛЕД ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ
Наистина ми беше бедна фантазията на онова което видях и преживях през изминалите двадесет години,така наречения демократичен преход – бедност, мошенници от всякакъв калибър, крадци, мутри, поръчкови убийства, независима съдебна власт, която страшно зависеше от някого, огромна корупция, масово бягство на младите хора към “дивия запад”, обир на банки посред бял ден, невиждана инфлация в трицифрени числа, държавни служители на възлови места в адмивстрацията крадейки с милиарди в зелено, ръководни функционери от една партия преминавайки при опозициони партии пак като ръководители.И още ,и още, и още, какво ли не!
Отчян, един ден отидох на Витоша, качих се на най-високата скала и гледайки в бездната, извиках с всички сили: Боже, пази България!
А ехото ми отговори: И електората ли?
_________________________________
КРАЙ
© Цвятко Илиев Все права защищены